Определение № 2451 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4785/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 752/01.07.2022 година, подадена от А. Г. И. и Г. Т. И. срещу решение № 716/17.05.2022 година на Софийския апелативен съд, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 3738/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 264 761/15.07.2021 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-21 състав, постановено по гр. д. № 9242/2020 година с което А. Г. И. и Г. Т. И., на основание чл. 155, ал. 2, във връзка с чл. 145 от ЗЗД, са осъдени да заплатят на Л. Т. И. сумите от по 13 538. 48 € всеки от тях, представляваща припадащата им се част като поръчители на „Клиър Саунд Къмпани“ ООД [населено място] по договор за банков кредит № BL2363/28.08.2006 година, сключен с Юробанк и Еф Джи България“ АД [населено място], заедно със законната лихва върху сумите, считано от 01.09.2020 година до окончателното плащане. В подадената от А. Г. И. и Г. Т. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Л. Т. И. срещу А. Г. И. и Г. Т. И. искове с правно основание чл. 155, ал. 2, във връзка с чл. 145 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Г. И. и Г. Т. И. твърдят, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Л. Т. И. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. А. Г. И. и Г. Т. И. са били уведомени за обжалваното решение на 10.06.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 14 752/01.07.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че Софийски градски съд бил сезиран с искове с правно основание чл. 155, ал. 2, във връзка с чл. 145 от ЗЗД. За да постанови решението си, първоинстанционният съд бил приел, че фактическият състав, регламентиран в чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, се бил осъществил и Л. Т. И. била придобила правата по чл. 145 от ЗЗД на изпълнил задължението съпоръчител А. Г. И. и Г. Т. И., като това й давало право да иска и да получи от тях като съпоръчители припадащата им се част от платеното задължение или по 1/3 от заплатената сума. Искът по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД имал за предмет регресните права на собственик, който бил заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение и бил платил или претърпял принудително изпълнение, да встъпи в правата на кредитора срещу поръчителите до размер, в който би имал иск срещу тях, ако сам би бил поръчител. Предпоставките, за да бъдел уважен този иск, били следните: 1. валидно задължение на конкретен правен субект (трето лице); 2. учредяване на ипотека на принадлежащ на ищеца недвижим имот за обезпечаване на задължението на третото лице; 3. изпълнение от страна на ищеца на чуждото задължение със средства, излезли от неговия патримониум (пряко или опосредено чрез негово парично вземане към трето лице); 4. валидни договори за поръчителство между ответниците и удовлетворения кредитор. По отношение наличието на първата и втората предпоставка въззивният съд приемал, че не било спорно, а се установявало и от приложените доказателства, че бил сключен договор за банков кредит № BL2363/28.08.2006 година между „Юробанк и Еф Джи България“ АД [населено място], като банка кредитор и „Клиър Саунд Къмпани“ ООД [населено място] като кредитополучател. Следователно първата предпоставка от фактическия състав на чл. 155, ал. 2 от 3 ЗЗД, била налице. В полза на банката-кредитор като обезпечение на отпуснатия кредит била учредена ипотека върху недвижим имот (апартамент № 62 с площ от 44.40 м 2, заедно с избено помещение № 5 с площ от 2.25 м 2, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху общинска земя, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] от собственика С. Д. А.. В действителност към момента на учредяване на ипотеката върху процесния имот негов собственик било лице, различно от Л. Т. И.. Впоследствие обаче същият имот бил наследен изцяло от Димитър Г. И., тъй като другият наследник-А. Г. И., бил направил отказ от наследство. През 2019 година имотът е бил прехвърлен от Димитър Г. И. на Л. Т. И. чрез договор за дарение, по силата на който тя придобила качеството на собственик на имота, от една страна, и на ипотекарен длъжник, от друга. Във връзка с това неоснователни били твърденията на ответниците, че Л. Т. И. не притежавала активна легитимация да предяви иска по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, тъй като същата не била предоставила лично този имот като обезпечение, а го била придобила впоследствие, когато той вече бил обременен с ипотека. Това било така, защото качеството на собственик, който бил ипотекирал своя вещ за чуждо задължение по смисъла на чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, имал както първоначалният собственик, така и последващият приобретател на имот, обременен с ипотека за чуждо задължение. В този смисъл била налице и втората предпоставка-Л. Т. И. била собственик на недвижимия имот, който бил ипотекиран, за да обезпечи чуждо задължение. По отношение на третата предпоставка въззивният съд намирал, че като собственик на имота Л. Т. И. се била разпоредила с правото си на собственост, като го била прехвърлила чрез договор за продажба на трето лице. От съществено значение бил фактът, че в договора се съдържала клауза, според която част от продажната цена в размер на 40 622.00 € следвало да бъде заплатена по банкова сметка на „Юробанк и Еф Джи България“ АД [населено място] за погасяване на всички задължения на „Клиър Саунд Къмпани“ ООД [населено място] по договор за банков кредит № BL2363/28.08.2006 година и за заличаване на два броя договорни ипотеки върху имота, предмет на продажбата. От изготвената съдебно-счетоводна експертиза било видно, че на 15.06.2020 година от пълномощника на купувача по договора за продажба на имота била внесена по сметка на поръчителя по кредита Г. Т. И. сумата от 79 448.85 лева, превалутирани от 40 670.00 €, с основание за внасяне „погасяване на кредит по договор № BL2363 с Клиър Саунд Къмпани“. Именно на тази дата кредитът бил окончателно погасен. С оглед на изложеното Л. Т. И. била изпълнила задължението на третото лице („Клиър Саунд Къмпани“ ООД [населено място]) със средства, излезли от неговия патримониум. В процесния случай ставало дума за опосредено изпълнение, тъй като Л. Т. И. имала парично вземане към трето лице по договор за продажба, именно с част от което било погасено и задължението на „Клиър Саунд Къмпани“ ООД [населено място]. Основното възражение на А. Г. И. и Г. Т. И. било, че Л. И. не била доказала правния си интерес да изпълни чуждото задължение. Както се поддържала в отговора на въззивната жалба и било прието от първата инстанция, нямало нужда ипотекарният длъжник да доказва какъвто и да е интерес, защото за него интерес винаги бил налице предвид наличието на вещна тежест върху имота му. Достатъчно било лицето да докаже качеството си на ипотекарен длъжник, което в случая било доказано. Нормите, съдържащи се в чл. 155 от ЗЗД, уреждащи изрично суброгацията на ипотекарния длъжник, били специални спрямо общата норма на чл. 74 от ЗЗД. За разлика от последната, която изрично предвиждала правен интерес от плащането на чуждия дълг и доказването му с оглед суброгиране в правата на кредитора, при ипотекарния длъжник законодателят приемал, че този интерес винаги бил налице, предвид наличието на вещната тежест върху имота, поради което за суброгирането било достатъчно ипотекарният кредитор да плати дълга или да претърпи принудително изпълнение върху имота си. По този начин в закона били уредени две алтернативни хипотези, между които ипотекарният длъжник можел да избира: да удовлетвори кредитора чрез имота си, в който случай той отговарял до размера на продажната му цена, или да запази собствеността върху имота, като плати чуждия обезпечен дълг, в който случай отговарял до размера на същия. Ипотекарният длъжник винаги можел да избере последната алтернатива, за да запази собствеността си върху ипотекирания имот от евентуално принудително изпълнение върху него, без да било необходимо да доказва какъвто и да било друг правен интерес за плащането, и без да било необходимо действия по принудително изпълнение върху имота вече да са били предприети или да са били непосредствено предстоящи. По отношение на четвъртата предпоставка не се спорела между страните, а и се установявало от представените доказателства, че във връзка с процесния договор за кредит били сключени два договора за поръчителство-първият с Г. Т. И., вторият с А. Г. И.. В този смисъл и двамата имали качеството на поръчители и били легитимирани ответници по иска по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Доводът, че дружеството-кредитополучател било издало на банката кредитор запис на заповед, авалиран от двамата съдружници-А. Г. И. и Димитър Г. И. и поради това искът следвало да се отхвърли, бил неоснователен. Вярно било, че в договора за банков кредит било предвидено издаването на такъв запис на заповед. Не било доказано дали наистина бил издаден, нито дали банката била предприела изпълнителни действия във връзка с него. Тези въпроси били извън преценката за основателност на иска по воденото производство. Изцяло неотносими към спора били изложените многобройни доводи, че А. Г. И. и Г. Т. И. били обслужвали кредита, като били заплащали дължимите месечни вноски. Видно от анализа на разпоредбата на чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, никъде законодателят не бил предвидил, че собственикът на ипотекирания имот да може да упражни регресните си права само ако задължението, което е обезпечил със своя имот, не било погасявано редовно от третото задължено лице. По същите съображения неотносими били и твърденията, че кредитът никога не бил обявяван за предсрочно изискуем и че нямало доказателства за образуване на изпълнително производство и предприемане на принудителни действия относно предоставения като обезпечение апартамент или изнасянето му на публична продан. Законодателят не бил поставил такива изисквания за възникването и упражняването на правата по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Наведените доводи относно брака на Л. Т. И. и нейния съпруг, избрания от тях режим на имуществените им отношения, финансовото състояние на Димитър Г. И. (наличието на многобройни задължения и няколкото образувани срещу него изпълнителни дела), фактът, че той бил запазил правото на ползване върху процесния имот, както и наличието на свързаност между Димитър Г. И. и Димитър Г. И. (праводателят й по договора за дарение на процесния имот) и Г. Т. И. нямали отношение към настоящия спор. С оглед претендираните права от Л. Т. И. наличието на тези обстоятелства не влияело нито на възникването им, нито на упражняването им. В предпоставките, необходими за възникването на правата по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД не били предвидени изтъкваните от А. Г. И. и Г. Т. И. обстоятелства, нито пък последните имали значение за възникването и упражняването на регресните права по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Във въззивната жалба многократно било посочвано още, че Л. Т. И. знаела, че имотът, който тя придобивала по дарение, бил обременен с ипотека. Това също били твърдения, които нямали връзка и били неотносими към процесния спор. Дали тя е знаела, или не е знаела не се отразявало на възникването в нейна полза на регресните права по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. В първоинстанционното производство била допусната съдебно-счетоводна експертиза и според заключението на вещото лице размерът на платената от Л. Т. И. чрез продажбата на имота сума била 79 436,92 лева. Въззивната съдебна инстанция кредитирала изцяло експертизата като обективна, компетентна и обоснована. С оглед на изложеното правилно първоинстанционният съд бил посочил, че припадащата се част на всеки поръчител била 1/3 от тази сума, или 26 478,97 лева, равностойността на които били 13 538.48 €, и бил уважил предявените искове до този размер. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Г. И. и Г. Т. И. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това има ли задължение въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви?. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решение № 202/21.12.2013, постановено по т. д. № 866/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година и решение № 76/12.06.2012 година, постановено по т. д. № 377/2011 година, двете описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., поради което била налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. В конкретния случай обаче тази предпоставка не е налице, доколкото видно от посочените мотиви на въззивния съд той е обсъдил всички релевантни за спора твърдения, доводи и възражения на страните, както и относимите към тях доказателства, като същевременно е съобразил и това, че следва да разграничи относимите към спора и неотносимите към него такива и да не ги взема предвид. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Г. И. и Г. Т. И. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по правните въпроси за това налице ли е недопустимо съдебно решение, с оглед на факта, че съдът не обсъжда в съвкупност всички събрани по делото доказателства, което води до грешни изводи и неправилно тълкуване на чл. 155, ал. 2, във връзка с чл. 145 от ЗЗД?; за това недопустимо или неправилно е съдебно решение, ако съдът не приема факти, че Л. Т. И. придобива имота след дарение със свързано лице със знанието за наличието на договорна ипотека преди прехвърлянето на имота, поради което не е надлежна страна по иска по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД?; за това трябва ли ищцата да докаже правен интерес от завеждане на това производство и ако не доказва в съдебното производство наличието на правен интерес да погаси банковия кредит, а погасява чужд дълг още от далечната 2009 година на свързано лице, а именно нейния съпруг, въпреки, че не е принудено да го направи това влиза ли в хипотезата на чл. 155, ал. 2 от ЗЗД?; за това при ненастъпила предсрочна изискуемост на банковия кредит и без наличие на принудителни действия, а именно издаден изпълнителен лист или образувано изпълнително дело, налице ли е правен интерес на ищцата в това производство, при наличие на доказано, че тя не е притискана нито от банка, нито от съд, нито от съдебен изпълнител? и за това кой е релевантния момент, към който следва да се определи настъпилата изискуемост?. Така поставените въпроси не обуславят допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Първите два от тях съдържат в себе си твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила и за направени вследствие на това грешни изводи относно релевантните по спора факти и приложимия към тях закон. Затова отговор на същите може да бъде даден само ако се приеме, че тези твърдения са верни и се изследва как нарушенията са се отразяват на въззивното решение. Това по съществото си представлява проверка по същество на действията на въззивната инстанция по отношение на събирането и оценката на доказателствата, по установяването на фактическата обстановка по спора и съответно на приложимия към фактите закон, а също така и на прилагането на този закон по отношение на фактите. Тази проверка не може да бъде извършвана на етапа на селектиране на касационните жалби, а само след евентуалното допускане на касационното обжалване и постановяване на решение от касационния съд, като в тази насока са указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Останалите три въпроса по принцип също се отнасят към правилността на постановеното от Софийския апелативен съд решение. Същевременно предпоставките за възникването на вземането по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД са предвидени в разпоредбата на закона, като не могат да бъдат разширявани или стеснявани по пътя на тълкуването, чрез прибавяне на допълнителни изисквания за възникване на правото или игнориране на предвидени такива. В цитираната разпоредба като предпоставка за възникване на вземането е предвидено единствено претърпяването на принудително изпълнение от страна на третото лице или извършеното от него плащане. В случаите когато това трето лице е платило, причините по повод на които е направило това са без значение за възникване на правото по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. С извършеното от това лице плащане се погасява задължението на главния длъжник, неговите поръчители и на лицата дали реални обезпечения на дълга, до размера на извършеното плащане, поради което те се считат задължени към платилото лице. Във връзка с това са решение № 183/01.02.2018 година, постановено по гр. д. № 689/2017 година по пописа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 24/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 308/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 61/16.07.2012 година, постановено по т. д. № 678/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Целта на извършеното плащане е да се освободи имота от тежащата върху него ипотека, като причините за това могат да бъдат най-различни и се определят с оглед конкретната обстановка. Именно поради тази причина и те не са предвидени като предпоставка за възникването на правото по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Ако вследствие на извършеното плащане настъпят неблагоприятни последици за главния длъжник, неговите поръчители и на лицата дали реални обезпечения на дълга то отношенията им с платилото трето лице за това се уреждат чрез други правни способи, но не представляват пречка за възникване на правото по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. При това под трето лице по смисъла на посочената разпоредба се има предвид не само лицето, което е било собственик на имота към момента на учредяване на ипотеката, но и последващите приобретатели. Поради това така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 716/17.05.2022 година на Софийския апелативен съд, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 3738/2021 година по подадената против него от А. Г. И. и Г. Т. И., касационна жалба с вх. № 14 752/01.07.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение