Определение № 2401 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 965/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. С. С. и Т. С. С., подадена чрез процесуалния им представител, против определение № 767 от 17.01.2024 г. по ч. гр. д. № 11209/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 22514 от 27.06.2023 г. по гр. дело № 5363/2023 г. на Софийския районен съд, ГО, 157-ми състав, за прекратяване на производството по предявения от частните жалбоподатели срещу Районен съд - Враца, Държавен фонд „Земеделие“ и Л. Ц. С. иск по чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК за установяване на факти с правно значение, като недопустимо. Жалбоподателите твърдят, че обжалваното определение е неправилно поради преграждане с приетото в него от въззивния съд на възможността им да установяват наследствения им дял от техния възходящ при липсата на възраженията по издадената заповед за изпълнение. Искат неговата отмяна. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване като недопустимо на производството по предявен от частните жалбоподатели срещу Районен съд - Враца, Държавен фонд „Земеделие“ и Л. Ц. С. иск за установяване на размер на наследствените им дялове като наследници по закон на С. К. С. от по 1/8 идеална част за всеки от тях, съответстващ на по 3187.50 лева от удостоверените по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по гр. дело № 512/2020г. на РС – Враца, вземания. Въззивният съд, чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел, че предявяването на иск за установяване на факт с правно значение се допуска само в изрично предвидените в закона случаи, като предпоставките за допустимост на предявен иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК са законът да допуска установяването на факт с правно значение по съдебен ред и наличието на правен интерес от неговото установяване. Посочено е, че в конкретния случай ищците не твърдят представеното от тях удостоверение за наследници да е невярно, а излагат само съображения, че ответникът Районен съд - гр. Враца, при издаването на процесната заповед за изпълнение, неправилно е изчислил дяловете им като наследници на С. К. С., починал на 14.08.2017 г., в резултат на което са осъдени за задължение, отговарящо на по 1/6 наследствен дял от имуществото на наследодателя, а не на 1/8 наследствен дял, каквато действително притежавали, поради което за тях липсвал правен интерес от установяване на този факт. Постановеното решение за последния не би било противопоставимо на влязлата в сила заповед за изпълнение, срещу която същите не са възразили в срок и с влизането в сила на която е настъпил стабилитет на същата. Изложени са и съпътстващи мотиви, че в конкретния случай част от ответниците не са пасивно процесуално легитимирани по такъв иск, а и и заявеното с исковата молба искане, конкретизирано и в изпълнение указания по чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 1 и 2 и чл. 127 от ГПК на първоинстанционния съд, е за установяване на конкретни факти, непредвидени от закона и за които искът е недопустим по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 124, ал. 4 от ГПК, поради което производството по него подлежи на прекратяване. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частните жалбоподатели не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, въпреки дадените изрични указания от съда в този смисъл, което съгласно казаното по-горе е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. В стадия за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него определение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания като преценява дали по отношение на определението са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК и допълнителни предпоставки, регламентирани в т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако общото основание е налице. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване на определението е и обстоятелството, че жалбоподателят не е посочил и обосновал нито една от специфичните за достъп до касационно обжалване допълнителни предпоставки по т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е аргументирал приложното поле на касационния контрол с приетото в постановеното „определение на СГС ….. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, което не може да се приеме, че се обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съобразно задължителните указания на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, които и не се релевират от касаторите. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно установената практика на ВКС факт с правно значение е всеки факт, релевантен за дадено гражданско правоотношение, който може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 4 от ГПК при условие, че това не е предвидено изрично в закон. Правното значение на факта по смисъла на чл. 124, ал. 4 от ГПК произтича и следва да е обвързано с упражняване или защита на право на ищеца. След приключване на процеса с влязло в сила решение, каквото значение има стабилитета на влязлата в силата заповед за изпълнение, фактите от съществено значение за изхода на приключилото дело, не могат да бъдат предмет на нов исков процес между същите страни и за същото право. Изцяло в съответствие с тази практика и при съобразяване на фактите, за чието установяване е предприета търсената от ищците в случая защита, е и приетото от въззивния съд в обжалваното определение. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с практиката на Върховния касационен съд, поради което следва да се приеме, че не е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, както и не е налице какъвто и да е порок, който да обуслови „вероятна нищожност или недопустимост” като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 767 от 17.01.2024 г. по ч. гр. д. № 11209/2023 г. на СГС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.