Определение № 50065 от 23.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 1890 от 15.12.2021 год. по гр. д. № 2368/2021 год. Варненският окръжен съд, в производството по чл. 258 и сл. ГПК е отменил първоинстанционното решение от 13.07.2021 год. по гр. д. № 3275/2020 год. на Варненския районен съд в обжалваните пред него части, а именно - тези, с които са отхвърлени предявените от „ Англобългериан Пропъртаийз“ ООД срещу Н. С. Д. и Р. Е. Б. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК – за приемане за установено между тях, че последните не са собственици на поземлени имоти с идентификатори съответно *** с площ 897 кв. м. и *** с площ 493 кв. м., находящи се в [населено място], кв. В., м. „П.“ и вместо това уважил предявените отрицателни искове за собственост, като приел за установено по отношение на ищцовото дружество, че ответниците Н. С. Д. и Р. Е. Б. не са собственици на горните поземлени имоти. Въззивният съд е постановил и диспозитив, с който потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, а това са частите, с които отрицателните установителни искове на дружеството срещу останалите ответници – праводателите на Н. Д. и Р. Б., и техните такива, са уважени, както и частта, с която констативните нотариални актове от 2012 год. за собствеността на процесните имоти са отменени, без да са били подадени въззивни жалби от тези страни – ответници в първоинстанционното производство. Срещу горното въззивно решение са подадени в срок касационни жалби от Н. С. Д., чрез адв. Н. Д., от Р. Е. Б., чрез адв. К. К., от А. В. А.-Т. и К. Д. Т., чрез адв. М. М. и от Б. Т. П. и Н. С. П., чрез адв. Ил. З.. Във всички тях са изложени съображения за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и вместо това исковете се отхвърлят като неоснователни. Към жалбите са приложени съответно изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касаторите претендират присъждане на разноските. Ищцовото дружество „Англобългериан Пропъртаийз“ ООД, ответник по жалбите, чрез адв. Д. К. оспорва същите по съображения в представените писмени отговори по тях, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. жалбите са неоснователни. Претендира присъждане на направените разноски. Касационните жалби на А. В. А. -Т. и К. Д. Т., чрез адв. М. М., и на Б. Т. П. и Н. С. П., чрез адв. Ил. З. са процесуално недопустими и следва да се оставят без разглеждане. Предявените срещу тях отрицателни установителни искове са уважени с първоинстанционното решение, което е влязло в сила в тези му части поради необжалването му от тези ответници. Исковете на дружеството срещу тях са предявени в качеството им на праводатели на последните приобретатели на спорните имоти, което е допустимо съгласно т. 3Б на ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС и приетото с първоинстанционното решение, че те не са собственици на имотите, предмет на разпоредителните им сделки, на въведените от тях придобивни основания, е предмет на формираната сила на пресъдено нещо, съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК. Поради това и същите не са страна и във въззивното производство, като потвърдителният диспозитив на въззивното решение в тази му част не променя този извод. Затова и същите не са процесуално легитимирани да обжалват въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по отрицателните установителни искове срещу последните приобретатели на спорните имоти, чиито права също не могат да бранят чрез обжалването /чл. 26, ал. 2 ГПК/. Касационните жалби на Н. С. Д., чрез адв. Н. Д. и на Р. Е. Б., чрез адв. К. К., са процесуално допустими – подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 262253 от 13.07.2021 год. по гр. д. № 3275/20 год. на Варненския районен съд в обжалваните му отхвърлителни части и вместо това е постановено друго, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че Н. С. Д. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 897 кв. м., както и че Р. Е. Б. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 493 кв. м., и двата находящи се в [населено място], кв. В., м. „П.“, при посочените граници. За да постанови този резултат въззивният съд приел, че ищецът е доказал правния си интерес от търсената с предявените отрицателни установителни искове защита, въз основа на представените доказателства за притежаваното от него право на собственост върху процесния имот, представляващ поземлен имот *, с площ 1390 кв. м., на основание договор за покупко-продажба от 1.12.2004 год., сключен с Г. К. Б.. Установено е от приетото заключение на техническата експертиза, че по действащата кадастрална карта този имот представлява два нови такива - *** и ***, върху които ответниците заявяват свои собствени права, придобити на основание договори за покупко-продажба през 2012, респ. 2014 год. Въззивният съд приел исковете на дружеството и за основателни с оглед липсата на доказателства по делото, установяващи осъществяването на придобивен способ за легитимиране на праводателите на ответниците, сега касатори Н. Д. и Р. Б., като собственици на процесните имоти, при доказателствената им тежест за установяване на фактите, от които произтича твърдяното от тях и отричано от ищеца право на собственост. В представените констативни нотариални актове от 2012 год., издадени в производство по чл. 587, ал. 1 ГПК е посочено като придобивно основание възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство, с посочени решения на ОСЗ-Варна от 2006 год., които не са представени по делото, както липсват и други доказателства в тази насока. Въз основа на представените от ищцовото дружество писмени доказателства за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в патримониума на неговия праводател Г. Б. – решение на ПК- Варна от 2002 год. и заповед на кмета на общината по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, въззивният съд приел, че собствеността върху имот 1173 е възстановена на него, същият е въведен във владение и се е разпоредил с договора за покупко-продажба по нот. акт № 5/2004 год. в полза на ищцовото дружество. Поради това и ответниците, като последни приобретатели на имота, не могат да се легитимират като собственици на основание договорите за покупко-продажба – при липсата на доказателства праводателите по тях, а и тези по цялата верига от разпоредителни сделки, да са собственици на имотите не настъпва и вещнопрехвърлително действие на същите, както и не могат да се легитимират за собственици и на евентуално поддържаното от тях основание придобивна давност, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Изхождайки от легалната дефиниция по чл. 68 ЗС на владението като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, и съображенията в цитираната съдебна практика относно основните два признака на този правен институт и произтичащите от тях признаци на владението, въззивният съд приел, че ответниците не са доказали осъществяването на обективния признак на владението – упражняване на фактическата власт върху имотите след закупуването им. Прието е, че същият изисква упражняването на непосредствената власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно да се манифестира пред трети лица собственическо отношение на владелеца, ако собственикът не може да узнае за фактическите му действия в имота, които следва да са явни, непрекъснати, постоянни, при отчитане уредбата по чл. 81- чл. 83 ЗС. Изводите на съда са обосновани с преценка на събраните свидетелски показания, които не установяват наличието на осъществяваната от последните двама приобретатели на имотите постоянна, непрекъсвана, явна и несъмнителна фактическа власт върху тях, в необходимия срок от пет години от придобиването им с представените нотариални актове. Така - една от свидетелките на касаторката Н. Д. /Ан. Ч./ свидетелства за посещения в имота в период от два месеца през 2020 год. и установява факта на ограждането му през същия /от ищцовото дружество/, а показанията на другата свидетелка съдът не кредитирал като обективни и безпристрастни, тъй като е заинтересована в качеството си на служител на страната. Данни за епизодични посещения в имота се съдържат и в показанията на свидетелите Д. и А., отнасящи се само до едногодишен период преди 6-7 години /т. е. към 2014 год./, поради което също не обосновават извод за постоянно, непрекъснато и необезпокоявано владение в необходимия за това срок. Същият извод е направен и въз основа на свидетелските показания относно имота, придобит от Р. Б., които сочат на инцидентни и епизодични действия в него по почистването му, респ. очертаването му, но не и такива, които да сочат на постоянно и явно фактическо присъствие, което да обоснове извод за упражняване на фактическа власт по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Съдът е приел, че обективният признак на владението изисква явно упражняване на непосредствена власт върху имота, защото по този начин се отблъсква владението на собственика, който може да узнае за това и да предприеме защита. Без такива явни фактически действия от страна на владелеца собственикът не би могъл да предприеме защита, поради което и то му е непротивопоставимо. Доводите в касационната жалба на Н. Д. касаят поддържаната от нея теза за осъществявано владение от закупуването на имота през 2014 година, в който период никой не е смущавал нейното владение, в т. ч. и невладеещият собственик, който се бил дезинтересирал от имота. Съдът е приел, че липсват доказателства, установяващи осъществяването на това нейно владение, а не кога невладеещият собственик е осъществявал такова, респ. е отнел нейното владение с поставяне на оградата на имота. Съдът е приел, че собственикът на имота не е длъжен да установява владението си върху имота, поради което и доводите на касаторката, че ищецът не е твърдял, че в претендирания от нея период от 2014 год. е владял, респ. е обезпокоил нейното владение, са израз на поддържаната нейна теза за придобивното основание давностно владение, което подлежи на доказване в процеса. Поддържа се оплакване и за нарушение на процесуалните правила по преценка на събраните свидетелски показания във връзка с представените писмени такива, както и в тяхната съвкупност. В приложеното изложение е поставен материалноправния въпрос по какъв начин следва да бъде упражнявана фактическата власт от владелеца, за да покрие признаците на владението и за съдържанието на владелческите действия като елемент на придобивната давност. Касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържайки този въпрос да е разрешен в противоречия с цитираната съдебна практика – решение № 31 от 22.03.2017 год. по гр. д. № 2746/2016 год. на ВКС, І г. о., решение № 31 от 15.02.2011 год. по гр. д. № 1273/2009 год., в които е прието, че разпоредителната сделка, макар и да няма вещноправен ефект, представлява демонстриране на завладяването на имота, без да е необходимо да се демонстрира намерението за своене чрез други действия, противопоставими на действителния собственик, т. е. касае се за произнасяне по въпрос относно субективния елемент на владението, който въпрос не е обуславящ по настоящето дело. В обжалваното решение въззивният съд приел, че не е налице обективния елемент – липсват доказателства да е упражнявана фактическата власт върху имота, като елемент на владението, в необходимия срок, тъй като данните са за епизодични действия, които не могат да обосноват обратен извод. Освен това, поставеният въпрос също не е обуславящ изхода на спора, тъй като съдът не е обсъждал какви фактически действия следва да се осъществяват от владелеца, респ. съдържанието им, нито цитираната съдебна практика касае произнасяне по такъв въпрос. Неотносимо е и цитираното решение № 88 от 27.07.2016 год. по гр. д. № 661/2016 год. на ІІ г. о. на ВКС, тъй като в настоящия случай не се касае за придобиване на давност на чужди идеални части, при съсобственост. Съображенията на въззивния съд в обжалваното решение относно признаците на владението кореспондират с цитираната в изложението на касаторката съдебна практика, обективирана в цитираните решения по гр. д. № 2760/2008 год., ІІ г. о., гр. д. № 83/2011 год. І г. о., гр. д. № 5162/2015 год., ІІ г. о. В този смисъл е и решение № 262/29.11.2011 год. по гр. д. № 342/2011 год. ІІ г. о. относно необходимостта от наличие на постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че владението да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Прието е, че осъществяването на всеки от тях се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти, като въз основа на тях е обоснован в случая извода за липса на осъществявана фактическа власт върху имота. Съображенията на касаторката по своята същност представляват оплаквания за неправилност на извода, който, както е прието и в цитираната практика, е обоснован въз основа на конкретните доказателства. Същият не може да се проверява в настоящето производство. Неотносимо е и цитираното решение № 330 от 28.11.2011 год. по гр. д. № 1519/2010 год. на ВКС, тъй като въззивният съд не е приел, че касаторката е следвало да предприема някакви активни владелчески действия по отношение на собственика на имота, обратното – изводът му е обусловен от липса на доказателства да са осъществявани изобщо такива действия. И в това решение е прието, че в хипотеза на липса на заявени претенции от собственик, е достатъчно установяването на полагане на нормалните за собственика грижи за имота, което не е установено да е така от събраните по настоящето дело доказателства. Поставен е и процесуалноправен въпрос „за преценката на свидетелските показания съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, за задължението на съда за преценка евентуалната заинтересованост на свидетел, имайки предвид всички доказателства по делото “ – с релевиране на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Действително, по делото съдът не е кредитирал свидетелски показания поради заинтересоваността на св. М. като служител в кантората на ответницата Н. Д., а поставеният въпрос в изложението сочи на оплакване на касаторката, че този извод не е обусловен от преценката на тези показания с оглед на всички други данни по делото. Тази проверка в настоящето производство не може да се осъществи, тъй като предполага обсъждане на доказателствата, както сочи касаторката „необходимия задълбочен анализ на свидетелските показания“. Така, както е поставен въпросът не сочи на такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, но дори и да се приеме обратното, произнасянето по него не противоречи на цитираната съдебна практика относно приложението на чл. 172 ГПК. Същото съображение е относимо и по въпроса за „задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях“. Несъмнено е, че въпросът е принципен и важен за всяко дело, но същият не поставя правен проблем, относим към произнасянето на въззивния съд по релевираното възражение за придобивна давност. Съдът е изложил мотиви въз основа на преценката на събраните доказателства, като оплакването срешу направения извод поради допуснати процесуални нарушения по преценката на доказателствата, какъвто по същността си представлява формулираният въпрос, представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова и цитираната съдебна практика не е относима и не следва да се обсъжда. Същият въпрос е поставен и в изложението на касатора Р. Б. под № 1 в редакция „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните“, като се поддържа оплакване за необсъждане на представени по делото писмени доказателства. Изложени са вече съображения за липса на обуславящ изхода по делото правен въпрос, поради което и не се обсъжда представената към това изложение съдебна практика, още повече, че в настоящето производство съдът не е обосновал извода си само на избрани от него доказателства без да е посочил защо отхвърля други /какъвто е въпросът в решение № 408 от 7.11.2011 год. по гр. д. № 1347/2010 год. І г. о. ВКС/. Допускането на касационно обжалване по така поставения въпрос по други дела /по представените решения/ не представлява основание то да се допусне и по настоящето дело. Вторият въпрос, поставен в изложението на същия касатор е „Следва ли добросъвестният владелец да манифестира завладяването на собственика с други действия освен самото правно основание“, като се поддържа, че произнасянето по него е в противоречие с представената практика на ВКС, в която е прието, че самото правно основание се явява демонстриране на завладяването и е достатъчно владелецът да упражнява владение непрекъснато в продължение на пет години, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия към действителния собственик. Изводът на въззивния съд за основателност на отрицателния установителен иск срещу последните приобретатели на имотите е обоснован с неоснователността на релевираните от тях придобивни основания, в частност евентуалното такова, че не са придобили правото на собственост и на основание добросъвестно владение, тъй като не са доказали осъществяване на обективния признак на владението – упражняване на фактическа власт върху имота след закупуването му от всеки от тях. Поради това и въпросът за манифестиране на завладяването на добросъвестния владелец спрямо собственика не е обусловил решаващия му извод. И в сочената от касатора съдебна практика /напр. решение № 31 от 22.03.2017 год. по гр. д. № 2746/2016 год. на І г. о., ВКС, решение № 31 от 15.02.2011 год. по гр. д. № 1273/2009 год. ІІ г. о. ВКС/ е прието, че е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона срок, извън съображенията за това, че не е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик в хипотезата на добросъвестно владение. С оглед на това настоящият състав счита, че по въпроса, който е обусловил извода за неоснователност на възражението за оригинерно придобиване на собствеността от приобретателите, сега касатори – липсата на обективния признак на владението, произнасянето кореспондира с горната практика, а тъй като поставеният в изложението на касатора въпрос не е обуславящ за извода по делото, приетото по него в тази съдебна практика се явява неотносимо и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поддържано формално, без да са изложени конкретни съображения, а позоваването на съдебна практика по поставените и от двамата касатори правни въпроси го изключва като основание за допускане на касационното обжалване. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед направената при прочита на решението констатация за съответствието в произнасянето на решаващия съд с материалния и процесуалния закон, както и със съдебната практика, съгласно вече изложените съображения. В заключение следва извод за липса на релевираните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както липсват и такива по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, при който изход на производството касаторът Р. Б. следва да заплати на ответника в него направените разноски за защита срещу неговата жалба в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 750 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие /л. 95 от делото/. Разноски в размер на 750 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение следва да се присъдят на ответника и в тежест на Б. Т. П. и Н. С. П., съгласно приложения на л. 197 от делото договор за правна защита и съдействие за писмения отговор на ответното дружество срещу тяхната жалба, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Въпреки представените писмени отговори на дружеството и срещу жалбите на останалите касатори, поради липса на писмени доказателства за направени по тях разноски, такива не му се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.