Определение № 1918 от 08.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 423/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 1381 от 29.11.2023 г., постановено по в.гр.д. № 1361/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 - ти състав. В въззивното решение е отменено решение № 260014/08.03.2022 г. по гр.д. №236/2020 г. на Софийски окръжен съд и вместо него е постановено осъждането на Гаранционен фонд да заплати на С. В. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г. и отхвърляне на исковете за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираната сума от 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в противоре ч ие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, апелативният съд е приел, че ищецът е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. Г. В.. Според касатора от доказателствата не се установява, че между ищеца и пострадалия е била налице силна, трайна и изключителна емоционална връзка, както и че не е доказано по делото, че ищецът е търпял продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Оспорени са решаващите изводи на въззивния съд относно твърдените от ищеца обстоятелства за настъпило ПТП и за наличие на противоправно виновно поведение на неизвестен водач на МПС, които да могат да ангажират отговорността на Гаранционния фонд по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл. 236, ал. 2 ГПК и на указанията, дадени в ППВС № 1/1953 г., съдът не е изложил собствени мотиви досежно правнорелевантните факти по делото, не ги е обсъдил в тяхната съвкупност и не е дал отговор на всички доводи и възражения на страните. Излагат се съображения, че въззивният съд превратно е възприел заключението по извършената комплексна експертиза, като се акцентира върху становището на експертите, че по делото няма никакви данни, които да позволяват определяне на механизма на произшествието, всички участници в него, причините за настъпването му и предотвратимостта му от пострадалия. Подчертано е, че ищецът не е установил главния факт от значение за спора, а именно - че получените от С. В. телесни увреждания, са в резултат на ПТП, причинено виновно от водач на неидентифицирано МПС. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове, а при условията на евентуалност - определяне на обезщетението в много по-нисък размер. Претендират се разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните правни въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС:

1. „ За правомощията на въззивната инстанция и задълженията й като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания?“ Твърди се противоречие с указанията в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

2. „ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? “ Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, обективирана в ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС №1/ 13.VII.1953 г., както и в противоречие с практиката на ВКС в решение № 30/13.04.2020 г. по гр.д. № 2378/2019 г. на IV г. о. и др.

3. „ Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения?“. Според касаторът по този въпрос обжалваното решение противоречи на ППВС №1/1953 г. и решение № 22/ 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, I т.о.,

4. „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?“. Твърди се противоречие с постановките в ТР №1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирано в решение № 103/09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. ІІ т.о. и др.

5. „ Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 5.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 ЗЗД? 5.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?“ Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; ТР №1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г, ОСНГТК на ВКС; решение № 93/23. 06. 2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на, II т.о., решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т.о. и др.

6. „ Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 6.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Сочи се противоречие с указанията, дадени в ППВС № 4/1968 г.

7. „ За задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 117/ 28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на ІІ т.о. и решение № 77/22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. на ІІ т.о.

8. „ Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл.172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? 8.1. По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл.172 ГПК?“. Твърди се, че противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о.

9. „ Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД? 9.1. При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите?“ 9.2. „Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?“. Касаторът сочи, че въпросите са решени в противоречие с ППВС № 17/63 г.; ППВС №1/ 13.VII.1953 г.; Решение № 19/20.07.2018 г. по т.д. № 1748/2017 г. на ВКС, I т. о.; решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС II т.о. и др.

10. „ Как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание? След като съдебният състав няма необходимите специални знания, той би ли могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование?“. Сочи се противоречие с постановките в решение № 240/15.01.2021 г. по гр.д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г.о.,

Поддържаната в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение „очевидна неправилност“ е обоснована със съображения, идентични с тези, изложени в касационната жалба за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В тази връзка касаторът се е позовал на принципните постановки в решение № 15/06.11.2018 г. по к.д. №10/2018 г. на КС на РБ, визиращи задължението на касационния съд да осигурява достъп до касация при несъответствие на фактическите и правните изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика. Акцентира се върху очевидната неправилност на фактическите и правните изводи на съда. Отделно се излагат доводи, че въпросите свързани с приложението на разпоредбата на чл. 557, ал. 1 КЗ са от значение за точното прилагате на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца С. С., в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че въпросите на касатора са обосновани с принципни постановки, без да са пряко свързани решаващите изводи на съда. Според процесуалния представител на ищеца въпросите, касаещи обсъждането на доказателствата са относими към правилността на обжалваното решение, а въпросите относно размера на обезщетението са решени в съответствие с практиката на ВКС. Твърди се, че въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановеноса нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се адвокатски хонорар на основание на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил изцяло решение № 260014/08.03.2022г. постановено по гр.д. № 236/2020 г. на Софийски окръжен съд и вместо него е осъдил на основание 557, ал. 1, т. 1 вр. чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ ответника Гаранционен фонд да заплати на ищеца С. В. С. сумата 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. Г. В., настъпила на 27.09.2019 г. в [населено място], в следствие на ПТП с неустановен автомобил, ведно със законна лихва, считано от 15.04.2020 г. С въззивното решение са отхвърлени исковете за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираната сума от 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея.

Въззивният състав е приел за установено, че на 27.09.2019 г. в [населено място] на кръстовището между булевардите „София“ и „България“, неизвестен водач, с неустановена скорост, е преминал през главата на лежащия на пътя С. Г. В., който е бил в тежко алкохолно опиянение ( с 3 промила алкохол в кръвта), като в резултат на удара е настъпила смъртта на В.. Съдът се е позовал на показанията на свидетелката Надежда Р., която като очевидец на произшествието е описала местоположението на тялото преди и след съприкосновението с преминалия автомобил. Апелативният състав е подчертал, че от заключението по извършената пред въззивната инстанция комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза (КСМАЕ) се установява, че травматичните увреждания на С. В. са единствено по главата и отговарят на описания от свидетелката начин. Съдът е отразил, че експертите не дават заключение за механизма на ПТП поради липсата на данни за скоростта на движение на неидентифицирания автомобил и за неговата марка и модел. Като релевантни за спора факти съдът е отчел, че видно от заключението на вещите лица, В. е получил тежка контузия на мозъка с разкъсване на мозъчни клетки и много фрагментарно счупване на костите на черепния покрив и основа, натрошаване на костите на черепния покрив и основа, което води до извода, че уврежданията са настъпили вследствие от преминаване на автомобил върху част от тялото на В..

В обжалваното решение е отразено, че от заключението по извършената съдебно-психологична експертиза (СПЕ) се установява, че: ищецът е дете на съпругата на починалия и живее в едно домакинство с него от четиригодишна възраст; не познава биологичния си баща и приема като свой родител починалия В.; изпитва затруднения да овладява мъката си, като свързва детските си спомени и получаваната подкрепа от починалия с наученото в живота; отношенията помежду им са били съответни на тези между баща и син, като са изпълнение с признателност. Въззивният състав е посочил, че констатациите в заключението са съответни на свидетелските показания събрани от първата инстанция, съгласно които смьртта на В. се е отразила тежко на емоционалното състояние на ищеца, което се подобрявало чрез ритуални посещения на гроба на починалия. Съдът е подчертал, че между ищеца и починалия е била установена трайна и дълбока емоционална привързаност, обусловена от традициите на етноса към който принадлежат, като смъртта на В. представлява травмиращо събитие, което е променило качеството му на живот. Посочено е, че вещото лице е препоръчало терапия за преодоляване на депресивността и тревожността, преди симптомите да се задълбочат и да обусловят хронично разстройство.

Апелативният състав е приел, че са налице предпоставките по чл. 557, ал.1, т. 1 КЗ за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд за обезщетяване на претърпените от С. С. неимуществени вреди от смъртта на С. В.. Приел е неоснователно възражението на фонда, че смъртта е настъпила по-рано, позовавайки се на заключението по извършената КСМАЕ и в частност на становището на експертите, че причина за смъртта на В. е премазването на черепните кости, а състоянието на тежко алкохолно опиянение има значение само за липсата на блокови усещания, евентуално за състояние на кома. Изключението от лицата, легитимирани да претендират обезщетение, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, съдът е обосновал с факта на създадената между ищеца и пострадалия трайна и дълбока емоционална връзка и установеното от СПЕ психическо страдание. Съдът е формирал извод, че състоянието на починалия - легнал на пътното платно през неосветената част от денонощието при тежко алкохолно опиянение, обуславя съпричиняване в размер на 90 %. Апелативният състав е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 150 000 лв. След отчитане на съпричиняване в размер на 90 % съдът е приел претенцията за основателна за сумата от 15 000 лв.

Касационната жалба на Гаранционен фонд е процесуално допустима в частта й, с която се обжалва въззивното решение, с което (след отмяна на решение № 260014/08.03.2022 г. по гр.д. №236/2020 г. на Софийски окръжен съд), Гаранционният фонд е осъден да заплати на С. В. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г. В тази й част жалбата е подадена от страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

В посочената по-горе част въззивното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускането му до касация. Не би могло да се приеме „prima facie“, т.е. без обсъждане и анализ на събраните по делото доказателствата в контекста на доводите и възраженията на страните и практиката на ВКС, че решаващите изводи на въззивния съд за уважаване за иска до размер на сумата 15 000лв. са в явно нарушение на закона, извън закона или са явно необосновани.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Настоящият касационен състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта му, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати на С. С. сумата 15 000 лв., с оглед поставения от касатора въпрос № 2: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? “. Въпросът се покрива по съдържание и с поставените от касатора въпроси № 1 и № 3. Апелативният състав е обосновал извода, че ищецът, който е извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление №4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В., без да обсъди и анализира всички събрани по делото доказателства и без да даде отговор на направените от Гаранционния фонд възражения в тази насока. Въззивният състав е приел, че е била налице трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия, довела до психическо страдание, позовавайки се на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, без да е възпроизвел тези свидетелски показания и без да ги е анализирал в контекста на указанията, дадени в ТР №1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г, ОСНГТК на ВКС. Въззивният съд не е дал отговор на възражението на Гаранционния фонд, поддържано в отговора на въззивната жалба, че доказателствената стойност на тези показания следва да бъде ценена от съда по реда и при условията на чл. 172 ГПК, в каквато връзка е поставения в изложението въпрос № 8. Съдът не е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, касаещи възрастта на ищеца към датата на злополуката, факта, че ищецът е имал собствено семейство, семейното положение на пострадалия, липсата на проведено лечение във връзка с твърдяното влошаване на психическото състояние на ищеца. В мотивите на решението не е обсъдено становището на пълномощника на ответника в открито заседание на 10.10.2023 г., въз основа на което същият е оспорил заключението по извършената СПЕ. Независимо, че не е дал отговор на възраженията на ответника, съдът е възприел безрезервно констатации по заключението по СПЕ, които не следва да се установяват с експертиза, извършена от психолог - че ищецът е дете на съпругата на починалия, че е живял в едно домакинство с пострадалия от четиригодишна възраст, че посещава редовно гроба на починалия. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че въззивният състав се е отклонил от формираната практика на ВКС по чл. 236, ал. 2 ГПК, включително от задължителна такава, а именно: по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение по гр.д. №2378/2020 г. на на IV г.о.; решение по т.д. №1608/2015 г. на ІІ т.о.; решение по гр.д. № 811/2018 г. на ІІ г. о.; решение по гр.д. № 4190/2014 г. на ІV г. о.; решение по т.д. № 2624/2016 г. на ІІ т. о. и др. В посочената практика ВКС приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121 ал. 2 на Конституцията на РБ, съответно на чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236, ял. 2 ГПК, като въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди и прецени всички допустимо събрани и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъди правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, посочи въз основа на кои доказателства намира твърденията на страните за определени обстоятелства за установени и кои обстоятелства за неосъществили се, обсъди и се произнесе в мотивите си по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решаването на делото. Обсъждането на доказателствата и защитните позиции на страните и излагането на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При формирането на вътрешното си убеждение, осъществявайки тази своя решаваща дейност, въззивният състав следва да се съобрази и приложи правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, като само тогава фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани.

Необсъждането от въззивния съд на всички релевантни за спора по чл. 557, ал. 1 КЗ доказателства, както и на възраженията на ответника и в частност тези относно обстоятелствата, визирани в ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г на ОСНГТК на ВКС, е от решаващо значение за изхода на делото, доколкото наличието на активна легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди, е предпоставка за евентуално ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд спрямо ищеца. В тази връзка и с оглед допускането на касационно обжалване по въпрос № 2, не следва да бъдат разисквани като предпоставка за допускане на касация останалите въпроси на касатора, имащи отношение към изводите на въззивния съд за механизма на ПТП и за противоправното поведение на неизвестния водач (въпроси № 3, № 7, № 10), за наличието и значението на съпричиняването на вредоносния резултат (въпрос № 9) и за размера на обезщетението за неимуществени вреди (въпроси № 5 и № 6).

Касационната жалба не е допустима в частта й, с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на исковете за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираната сума от 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, поради липсата на правен интерес за касатора Гаранционен фонд – ответник по предявените искове с правно основание чл. 557, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1, ЗЗД. Следва да се отбележи, че в случая въззивният състав се е отклонил от правилата по чл. 271, ал. 1 ГПК относно редакцията на диспозитива. Приемайки, че искът е основателен до размер на 15 000 лв., въззивният съд е следвало да отмени първоинстанционно решение само и единствено в частта за отхвърляне на иска до посочения размер и вместо това да постанови осъдителен диспозитив за посочената сума, ведно със законната лихва, като потвърди въззивното решение в останалата му обжалвана от ищеца част. Вместо това въззивният състав (отменяйки изцяло първоинстанционното решение) е постановил отделен диспозитив, в който е посочил, че отхвърля исковете за разликата над присъдената сума от 15 000 лева до претендираната от 150 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, поради съпричиняване на пострадалия, който в състояние на тежко алкохолно опиянение се е поставил като препятствие на пътното платно, на основание чл. 557, ал.1, т.1 във вр. с чл. 558, ал.5, пр. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.

Обективираният във въззивното решение в нарушение на чл. 271, ал. 1 ГПК повторен отхвърлителен диспозитив, не създава сила на пресъдено нещо за посочените в него факти и основание за частично отхвърляне на иска. На първо място следва да се има предвид, че по възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът се произнася в мотивите, а не с диспозитива на решението. Мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо – т. 18 от ТР №1/04.01.2002 г. по гр.д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка с отхвърлителния диспозитив на обжалваното решение не се разрешават със сила на пресъдено нещо спорните въпроси относно наличието или липсата на активната легитимация на ищеца, наличието или липсата на застрахователно събитие, ангажиращо отговорността на фонда, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, размера на дължимото обезщетение. На второ място следва да се отбележи, че в резултат на касационната жалба на Гаранционния фонд срещу въззивното решение в осъдителната му част, спорните по делото въпроси - за активната легитимация на ищеца с оглед разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за наличието на застрахователно събитие и неговия механизъм, ангажиращо отговорността на Гаранционния фонд по чл. 557, ал.1 КЗ, както и за приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД, продължават да бъдат висящи до приключване на касационното производство.

С оглед изложеното по-горе Гаранционният фонд няма правен интерес от обжалване на въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен иска срещу него за разликата до 150 000 лв., ведно с лихвите, поради което в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,