Определение № 5114 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3069/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Д. С., подадена чрез процесуалния представител адв. Д. Т., срещу решение № 67 от 21.04.2026г., постановено по въззивно гр.дело № 92/2026г. на Варненския апелативен съд, І състав. С решението е потвърдено решение № 1436/29.12.2025г. по гр.д. № 1286/2024г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД, предявен от касатора С. против ответника „ПКП СТРОЙ” ЕООД за обявяване за окончателен сключения на 15.06.2022г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Според касатора е налице видимо нарушение на процесуалния закон, доколкото съдът е пропуснал да обсъди релевираните във въззивната му жалба аргументи, както и не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускането на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 208/12.03.2021г. по гр. д. № 983/2020 г. на IV ГО, решение №75/20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на II ТО, решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ІІ ТО и др. Поставя се и въпроса: 2. Дали недействителността по чл. 38 ЗЗД е абсолютна или относителна/ висяща, и прилага ли се разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД по отношение на органното представителство. По него се сочи противоречие с определение №808/28.11.2013г. по ч.т.д. № 57/2013г. на II ТО и с постановките на Тълкувателно решение №3/15.11.2013г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според касатора въпросът 3. Кой е приложимият закон - ЗЗД или ТЗ, при преценка валидността на разпоредителна сделка на търговско дружество при данни за сключване на договора от органния представител на дружеството със себе си, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не на последно място счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е пропуснал да се произнесе и да съобрази множество релевантни за настоящия случай факти и обстоятелства, като дори не ги е коментирал в мотивите на постановения съдебен акт. Ответникът по касационната жалба „ПКП Строй“ ЕООД, чрез адв. М. Х., излага съображения за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд след преценка на изложените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното: на 15.06.2022г. между ответното дружество „ПКП СТРОЙ“ ООД (сега ЕООД), представлявано от управителя П. Д. С. (ищецът) от една страна като продавач и П. Д. С. (ищецът) - от друга като купувач е бил сключен предварителен договор за продажба на недвижими имоти в строеж: апартамент №14 с площ 71,60 кв.м на ет.5, ведно със 7,7989 % идеални части, равняващи се на 9,04 кв.м от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот и гараж № 1 с площ 23,84 кв.м, ведно с 2,9745 % идеални части, равняващи се на 3,45 кв.м от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, намиращи се в строяща се сграда в ПИ с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място], при уговорена цена 38 000 лева дължима от купувача на продавача на вноски – първа вноска - 9 000 лева - до 15 дни от подписване на предварителния договор, втора вноска - 9000 лева - в 30 дневен срок след снабдяване с акт образец 14 за сградата и уведомяване на купувача и трета вноска - 20 000 лева - в 30 дневен срок от въвеждане на сградата в експлоатация с акт образец 16. От записите в електронния търговски регистър съдът установил, че към момента на сключване на договора и до 09.09.2022г. „ПКП СТРОЙ“ ООД е било управлявано и представлявано от всеки от двамата съдружници и управители П. Д. С. и П. Д. Х. заедно и поотделно, като решение на общото събрание на дружеството за съгласие управителят П. С. (сега ищец) да договаря сам със себе си не е било взето. На 24.06.2022г. ищецът е превел по сметка на дружеството сумата 9000 лева с основание „договор за покупко-продажба, ап.14, [улица]“ (видно от извлечението от сметка и установено със заключението на вещото лице по ССчЕ); минута след това, по негово нареждане като управител на същото дружество, сумата е била преведена на „Ню пауър груп“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител също е той. Плащането на сумата 9 000 лева от ищеца не е отразено в счетоводството на дружеството продавач „ПКП СТРОЙ“ ООД, предварителният договор не е отразен документално, нито са установени от вещото лице осчетоводени и неразплатени отношения с дружеството „Ню пауър груп“ ЕООД. Съдът е приел за установено и, че за продажбата на процесните два имота е бил сключен по-рано-на 31.03.2022г., предварителен договор между продавача „ПКП СТРОЙ“ ООД, представляван от управителя П. Х., и третите лица М. В. Ч. и А. В. Ч., действащи чрез своите родители, при договорена цена 82 183 евро. В изпълнение на този договор, на 12.04.2022г. купувачите платили по равни части от сума в общ размер 64 135,62 лева, която дружеството – продавач „ПКП СТРОЙ“ ООД е осчетоводило и издало фактури. Въззивният съд е посочил, че достоверността на вписаната дата в този предварителен договор се установява от документираните плащания, сторени от купувачите по банков път на 12.04.2022г., осчетоводяването им при ответника и издаването на фактури за тях, поради което е счел за неоснователно възражението на ищеца за антидатирането му. Съдът е приел за установено от заключението на вещото лице по СТЕ пазарна цена на двата имота към датата на процесния предварителен договор 15.06.2022г. е 149 000 лева, т.е. около четири пъти по-висока от договорената с ищеца и малко по-ниска от договорената с предварителния договор на третите лица от 31.03.2022г. Съдът е намерил за основателно възражение на ответника, че продажбата е извършена в нарушение на забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В тази връзка се е позовал на съдебната практика на ВКС, според която в случаите на договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си намира приложение забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а задължителните постановки, дадени в ТР № 3/15.11.2013г. по тълк.дело № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС е неотносима към конкретния спор, доколкото той касае приложението на първото предложение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към сделка на разпореждане с недвижим имот на търговско дружество с ограничена отговорност, извършена между дружеството, чрез неговия управител и последния като физическо лице - приобретател на имота. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор за продажба от 15.06.2022 г., сключен от ответното дружество като продавач, чрез ищеца като негов управител и самия ищец като купувач, е в нарушение на забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, което води до неговата нищожност, поради противоречие със закона чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Договорът не е произвел действие за ответното дружество, поради което и предявеният иск по чл. 19, ал.3 от ЗЗД за обявяването му за окончателен, като неоснователен е отхвърлен. При това положение, съдът не е разгледал възражението на ответника по чл. 40 ЗЗД. Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не е очевидно неправилно, както сочи касатора. От съдържанието на мотивите не се установява съставът на Варненския апелативен съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. То е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК твърдения като обосновка на очевидната неправилност са за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с необсъждането на допустими и относими към спора доказателства, както и на възраженията и доводите на страните, което не е очевидна неправилност. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставените въпроси. Първото питане доколкото касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото не е разрешено обаче в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тези решения, цитирани от касатора. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Първата част на въпрос 2 и въпрос 3 не са обусловили решаващата вола на въззивния съд и нямат нужното значение за изхода на спора, поради което по отношение на тях не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Втората част на въпрос 2 относно приложението на чл. 38, ал.1 ЗЗД по отношение на органното представителство е налице изобилна практика на ВКС, включително и задължителна такава, която изцяло не само е цитирана, но и съобразена от състава на апелативния съд. Непротиворечива е практиката на ВКС според която сключването на сделка между дружеството, представлявано от управителя му и самия управител, в качеството му на физическо лице, попада в приложното поле на забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД – договаряне сам със себе си, тъй като– органният представител сключва договор между себе си като самостоятелен правен субект и юридическото лице, което представлява. Както подробно е разяснено в т. 2 на ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато едно лице действа като органен представител на две юридически лица, няма лице - правен субект, различно от тях, което да изявява своя воля като представител. Договарящи са юридическите лица. Волеизявлението е на овластения представител, който на основание представителната власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на представлявания. Не са налице два самостоятелни правни субекта - представител и представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Сключвайки обаче с представляваното от него дружество облигационна или вещнопрехвърлителна сделка, в качеството си на физическо лице, управителят встъпва в същата като самостоятелен гражданскоправен субект, воден от собствени интереси. Затова и спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, в които установената в чл. 38, ал. 1 предл. 1 ЗЗД запрета да договаря в лично качество с представляваното от него лице, се включва. При този изход на делото касаторът дължи на ответното дружество сторените в касационното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 300 евро, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 25.06.2026г., в който е удостоверено, че възнаграждението е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд