Определение № 1512 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2364/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 214 от 20.11.2024г. по в.гр.д.№ 272/2024г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 37 от 13.02.2024г. по гр.д. № 342/2022г. на Пазарджишки окръжен съд и е прекратено производството по предявения от Н. В. П. против Й. И. М., И. Г. М. и Г. Г. Д. /наследници на Г. С. М., починал на 14.07.2021г./ отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на сграда с идентификатор ***, сграда с идентификатор *** и на 3/7 идеални части от сграда с идентификатор ***, които идеални части са обособени като отделни халета /клетки вътре в сградата/ и на прилежащ към тях терен с площ 1771кв.м. от поземления имот, в който сградите са разположени, с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], целият с площ от 2 352 кв.м. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска Н. В. П.. Твърди се неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпроси: 1/ достатъчно ли е само позоваването на конкуриращо отричаното право такова в лицето на ищеца, за да се приеме, че е налице правен интерес от водене на отрицателния установителен иск за собственост; 2/ длъжен ли е съдът да изложи мотиви, от които да е видно как е формирано вътрешното му убеждение и въз основа на какви фактически обстоятелства и правни основания е стигнал до крайния си правен извод, при условие, че за да постанови акта си, следва да направи преценка за вероятната основателност на иска и че този акт подлежи на обжалване; визира се противоречие с решение № 554 по гр. д. № 1163/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 283 по гр. д. № 1609/2014г. на IV г.о. на ВКС и решение № 194 по гр. д. № 1100/2012г. на IV г.о.; 3/ следва ли съдът да обсъди и да извърши на свой ред тълкуване на клаузи от договора, при наличие на оплаквания на страната, с които същата изразява несъгласие с извършеното тълкуване на тези клаузи и нарушаване на критериите на чл. 20 от ЗЗД; сочи се противоречие с решение № 60079 от 19.01.2022г. на ВКС по т.д. № 105/2020г.; 4/ може ли приобретателят на част от имот да придобие по давност идеална част от този имот - противоречие с решение № 418 от 8.06.2004г. по гр. д. № 706/2003г. на ВКС; 5/ налице ли е частно правоприемство, когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота - противоречие с решение № 178 от 9.07.2014 г. по гр.д. № 7749/2013г. на ВКС. Позовава се и на очевидна неправилност, тъй като съдът е бил длъжен да зачете последиците от реално изпълнение на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, сключен без спазване на изискуемата форма на нотариален акт, ако страните не оспорват договора и няма спор относно волята им за прехвърляне на собствеността. След постановяване на първоинстанционното решение е починала ответницата Г. Г. Д. и в нейните права са конституирани наследниците й Г. Ц. Д., Н. Г. Д. и Р. Г. Д.. От тях е подаден отговор на касационната жалба, изготвен от пълномощника адв. Ш., в който изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Ответниците по касационната жалба Й. И. М. и И. Г. М. не са представили писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост за установяване, че ответниците не са собственици на две сгради, 3/7 ид.ч. от трета сграда и прилежащият им терен от поземления имот, в който се намират. Правният си интерес ищецът е обосновал с твърдение, че е собственик на тези 2009г. той, П. Н. К. и Г. С. М. /наследодател на ответниците/ участвали с общи средства на търг - публична продан по изп.дело № 1026/2002г. по описа на ДСИ при РС- Пазарджик за закупуване на имоти - земя и сгради. Според финансовите си възможности искали да закупят имотите при различни квоти, но съдебният изпълнител им обяснил, че това е доста сложно и е по-добре само единият от тях да участва в търга, а после да си разпределят и прехвърлят съсобствеността помежду си. Затова на 18.02.2009г., два дни преди датата на търга, тримата се споразумели с договор и двамата с П. Н. К. упълномощили Г. С. М. да ги представлява на търга. След спечелването му на 20.02.2009г. тримата подписали договор за това кой от тях на каква част от имотите /земя и сгради/ става собственик, респ., кой каква сума заплаща от общата цена. Парите били предадени на Г. С. М. и той ги внесъл по сметка на ДСИ, в резултат на което имотите му били възложени с Постановление от 27.02.2009г. впоследствие допълнено с Поправка на постановление от 02.11.2011г. Закупеният имот представлявал част от по-голяма база на длъжника по изпълнителното дело - „Геосонда сервиз-96” ООД и затова тримата съдружници решили първо да отделят своя имот от базата, да извършат необходимите заснемания на сгради и едва след като обособят самостоятелните обекти, да се разпоредят помежду си със сделка в предвидената от закона форма нотариален акт. Тези дейности отнели не малко средства и години, но тъй като си имали доверие помежду си не бързали, а и искали да инвестират и в отделен обслужващ техните бази път. Продължили да си владеят и ползват имотите, както се били договорили още при закупуването им и всеки осъществявал производство и дейност в своята част от имотите, заплащали данъци и режийни разноски съобразно дяловете си и нямали спорове помежду си. През 2012г. П. Н. К. се отказал от дейността си и със съгласието на Г. М. ищецът изкупил дела на К. с договор от 25.09.2012г. През юли 2021г. Г. М. починал. Ищецът се свързал със съпругата и децата му, с които от години се познавали, за да уредят въпроса. Те се отзовали, заявили че са наясно, кой каква част от имотите има, заели се да подготвят необходимите документи. На 22.02.2022г. синът на Г. М. - И. споделил, че са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху имотите, възложени на баща му с постановлението по изп.дело № 1026/2002г., а след това майка му им е дарила своите 4/6 идеални части. При тези фактически твърдения ищецът е предявил иска за отричане правата на ответниците върху сградите и прилежащият терен, които счита за свои, както и за отмяна на констативния им нотариален акт. Ответниците И. Г. М. и Й. И. М. са спорили иска с твърдение, че наследодателят им е собственик на основание постановлението за възлагане. Ответницата Г. Д. също е оспорила иска. Заявила е и оспорване на правния интерес на ищеца, тъй като същият не се легитимирал като собственик. Твърди, че наследодателят е придобил правото на собственост с постановлението за възлагане и до смъртта си е упражнявал в пълнота правомощията си върху целия закупен имот. Оспорено е твърдението на ищеца, че е владял процесните имоти за себе си в продължение на 10 години. Първоинстанционният съд е приел искът за допустим, включително и против Й. М. доколкото същата, макар и да се е разпоредила със своята идеална част от процесния имот, е наследник на починалия Г. М.. С оглед събраните доказателства - писмени и гласни такива, е стигнал до извод, че не е установено ответниците, като наследници на Г. С. М. - единственият обявен за купувач на проведената публична продан по изп.д. №1026/02г. по описа на ДСИ при РС-Пазарджик, да не са станали собственици на процесните имоти въз основа на наследяване. Ищецът не е установил непрекъснато, необезпокоявано и явно владение, продължило от закупуване на имота и издаване на постановлението за възлагане в полза на М. на 27.02.2009г. до датата на предявяване на иска 16.06.2022г. Конкуриращите права на ищеца, с които същият отрича правото на собственост на ответниците, не са част от предмета на спора, а такива са само обстоятелствата, на които ответниците основават съществуването на отричаното право. Според съда представените частни документи от ищеца - договор от 18.02.2009г., сключен между лицата П. Н. К., Г. С. М. и Н. П., и договор от 20.02.2009г. не са в предвидената от закона форма и не могат да оборят правото на собственост на ответниците, породено от наследяване, респ. на техният наследодател - Г. С. М., който е придобил имота в резултат на редовно проведена публична продан. Така нареченото прехвърляне на идеални части от свидетеля П. К. в полза на ищеца с представения писмен договор съдът е приел за нищожно поради неспазване на формата за действителност. Поради това е отхвърлил предявения иск, както и искането за отмяна на констативния нотариален акт, издаден на ответниците. Въззивният съд, в рамките на правомощията си да следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната част, е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес. Ищецът претендира да е владелец на спорните имоти и в това си качество счита, че е придобил собствеността върху имотите на основание давностно владение считано от 2009г., откогато ги е владял за себе си трайно и необезпокоявано. Поради това иска да отрече правата на ответниците. Ответниците от своя страна са оспорили правото му на собственост, като след смъртта на наследодателя си Г. С. М., починал 14.07.2021г., са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на възлагателното постановление от 2009г. При тези данни съдът е приел, че правният си интерес от водене на този иск ищецът извежда от свое право на собственост, конкуриращо правото на собственост на ответниците, което той желае да отрече. Счел е, че само позоваването на конкуриращо отричаното право в лицето на ищеца не е достатъчно, за да обоснове наличието на правен интерес от водене на отрицателния установителен иск за собственост. Необходимо е да се прецени доколко предприетата посредством този иск защита би охранила твърдяното от ищеца накърнено негово субективно материално право. Предмет на спора по заявения отрицателен установителен иск е съществуването или несъществуването на отричаното от ищеца право на собственост на ответниците, при което при позитивен резултат, силата на присъдено нещо би отрекла правото на собственост на последните, но не би установила правото на собственост в лицето на ищеца. Приел е, че при липса на документ за собственост и предвид безспорния факт, че считано от 04.12.2022г. ищецът е лишен от фактическата власт върху имотите, то без същият да е заявил при условията на обективно съединяване положителен установителен или ревандикационен иск за собственост, успешното провеждане на заявения отрицателен установителен иск не би дало никаква защита на твърдяното негово накърнено материално право. Посочил е, че действително, ищецът сам определя интензитета на търсената защита посредством избора на иск, но в случая такава въобще не би могла да бъде получена или иначе казано при успешен резултат П., би разполагал с влязъл в сила съдебен акт, отричащ правото на собственост на ответниците, но неползващ го по никакъв начин и незащитаващ твърдяното оспорено негово право на собственост. Затова според въззивния съд не съществува правен интерес за ищеца да отрича правата на ответниците, тъй като уважаването на иска не би рефлектирало върху неговата правна сфера. По отношение на ответницата Й. М. съдът е приел, че искът е недопустим на допълнително основание, тъй като същата се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част в полза на другите двама ответници, поради което искът против нея е изцяло безпредметен. С тези съображения е постановил обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива са налице. От значение за изхода на спора е първият от правните въпроси, който може да бъдат конкретизиран така: налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск когато ищецът се позовава на свое право на собственост, конкуриращо отричаното право на собственост на ответника, за което последният се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Следва да се прецени съответствието на обжалваното решение с разясненията относно правния интерес, дадени в Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК. Според тях правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Прието е също в тълкувателния акт, че ищецът би могъл да се задоволи и с по-малка по обем, но ефикасна защита - със сила на пресъдено нещо да бъде отречено правото на собственост на ответника, с което ще се сложи край на правния спор, предизвикан от последния чрез снабдяването му с констативен нотариален акт. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За разглеждане на касационната жалба касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 324,26 евро, равняващи се на 634,20лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.