Определение № 417 от 12.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2346/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сани-2007“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Д. А., против решение № 321 от 9.03.2022 г., пост. по гр.д.№ 1816/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 900096 от 14.01.2021 г. по т.д.№ 174/2018 г. на Благоевградския окръжен съд. С първоинстанционното решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 362-364 от ГПК, предявен от „Топливо енерджи“ЕООД – [населено място] срещу „Сани-2007“ ЕООД - [населено място], е обявен за окончателен сключеният на 18.06.2015 г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и анекс към него от 3.08.2015 г., а именно поземлен имот с идентификатор 04279.619.22 с площ от 634 кв.м., ведно с построените в него три сгради със складово предназначение, съответно с идентификатор 04279.619.22.1, с площ съответно от 62 кв.м., с идентификатор 04279.619.22.2, с площ от 32 кв.м. и с идентификатор 04279.619.22.3, с площ от 104 кв.м., както и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.619.20.18.2, със складово предназначение, с площ от 212 кв.м., срещу цена от 152 400 лв., изплатена изцяло от купувача.

В жалбата се твърди, че от допуснатите пред въззивната инстанция при условията на чл. 165, ал. 2 от ГПК гласни доказателства, предвид наличието на непълен обратен документ, обективиран в клаузата на чл. 6.8 от предварителния договор, по несъмнен начин е установено, че сключеният между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е привиден и като такъв, на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД е нищожен и не е породил правно действие. Изложено е, че страните изрично са постигнали съгласие, че предварителният договор е съставен единствено и само за нуждите на купувача с цел представянето му пред съответната банкова институция за отпускане на необходимите средства за сключването на окончателен договор. Поддържа се, че съдържащото се в споменатата клауза изявление, преценено по съвкупност с показанията на разпитаните по делото свидетели, по недвусмислен начин разкрива постигнатото между страните съгласие, че договорът не ги обвързва правно, както и че окончателната сделка в предвидената от закона форма е следвало да бъде изповядана след издаване на фактура от страна на продавача и заплащане на цялата сума по нея.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обоснован със следните въпроси:

1. Възможно ли е нищожна правна сделка да бъде валидирана чрез последващи действия на страните?

2. Поражда ли нищожният предварителен договор потестативно право на страната да иска обявяването му за окончателен, в случай че при условията на пълно и главно доказване е установено, че действителната воля на страните не е била да бъдат обвързани от правното действие на същия, а целта е била представянето му пред банкова/кредитна институция за отпускането на финансиране?

3. В случай, че страните по нищожен договор са договорили наред с недействителния договор и друго съглашение, което може да се приеме, че е породило права и задължения за страните, следва ли същите да се считат обвързани от него, а не от привидното такова?

4. Каква е доказателствената стойност на свидетелските показания, основани на лични впечатления?

5. Необсъждането на свидетелските показания, неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване, водят ли до неправилни правни изводи?

6. Допустимо ли е да се тълкува волята на страните по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот не само въз основа на съдържанието на писмения договор, но въз основа и на други събрани по делото гласни и писмени доказателства, установяващи предприети между страните действия, касаещи предмета на договора?

7. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на действителната обща воля на страните, ако свидетелят е пряк и непосредствен очевидец и е участвал активно в преддоговорните отношения?

8. Имат ли значение за разкриване на действителната обща воля на страните действията, предхождащи или последващи сключването на привиден договор, както и тези, извършени във връзка с други каузални отношения между страните, касателно предмета на привидния договор?

9. Длъжен ли съдът да подложи на тълкуване ясна и недвусмислена договорна клауза и има ли право да изведе от същата не действителната, а предполагаемата воля на страните?

Поддържа се, че споменатите въпроси, които са обусловили изхода на спора по делото са разрешени в противоречие съответно първият - с ТРОСГТК № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5 / 2014 г. на Върховния касационен съд и Решение № 2510 от 10. XII. 1975 г. по гр. д. № 1968/75 г., I г. о., вторият- с Тълкувателно решение № 84 от 6.IX.1968 г. по гр. д. № 74/68 г., ОСГК, третият – с Тълкувателно решение № 94 от 7.IX.1970 г. по гр. д. № 82/ 70 г., ОСГК, четвъртият и петият – с решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058 от 2010 г. на ВКС, Г.К., I г. о. и решение № 381 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 756/2010 г., I г. о., Г.К., шестият, седмият и осмият въпроси – в противоречие със съдебната практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 349/11 г. от 21.05.2012г. на ВКС, решение №128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на ВКС, II г.о., както и с решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, първо т. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, първо т. о., решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, второ т. о. и решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, първо г. о. При условията на евентуалност се твърди, че формулираните в изложението въпроси покриват специалния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, доколкото са от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото. Като второ евентуално основание за достъп до касация е посочена очевидната неправилност на обжалваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК, с довода, че въпреки наличието на писмени доказателства и установена при условията на пълно и главно доказване нищожност на процесния предварителен договор, в явно нарушение на закона и при явна необоснованост въззивният съд е приел, че той е породил правните си последици и го е обявил за окончателен. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна в обжалваната му част и за постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответникът по касация „Топливо енерджи“ЕООД оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, подаден чрез адв. адвокат Г. Ю., се твърди, че нито един от посочените в изложението девет въпроса не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и ВСРБ, обективирана в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, като част от тях не са относими към предмета на спора. Поддържа се, че касаторът не е формулирал релевантните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, които според твърдението му са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди се, че клаузата на чл. 6.8 от предварителния договор не обективира твърдяната от жалбоподателя привидност, а сочи допълнителна причина за сключването на договора, а именно отпускането на необходимите средства от банкова/кредитна институция за сключване на окончателен договор, поради което счита за неоснователни и необосновани твърденията за нищожност на предварителния договор, като симулативен на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД. Изложено е, че докато при привидните договори страните се съгласяват, че няма да си дължат посочените в нея престации, в случая плащанията по предварителния договор и издадената въз основа на него фактура № [ЕГН]/ 31.07.2015 г. са действително извършени и са осчетоводени в счетоводствата на двете дружества, което сочи на действителен и валиден договор, а не на привиден такъв. Изложено е, че предварителният договор съдържа уговорки относно всички съществени елементи на окончателния, поради което намира за правилно решението на Софийския апелативен съд за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е уважен искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното въззивно решение, както и за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени по водене на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, а това е и безспорно между страните, че на 1.06.2015 г. между тях е бил сключен предварителен договор с нотариална заверка на подписите на представителите на страните, с който „Сани-2007“ЕООД като продавач се е задължил да сключи с „Топливо енерджи“ЕООД – купувач, в срок до 15.08.2015 г. окончателен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, а именно поземлен имот с идентификатор 04279.619.22 с площ от 634 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в него три сгради със складово предназначение, съответно с идентификатор 04279.619.22.1, с площ от 62 кв.м., с идентификатор 04279.619.22.2, с площ от 32 кв.м. и с идентификатор 04279.619.22.3, с площ от 104 кв.м., както и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.619.20.18.2, със складово предназначение, с площ от 212 кв.м. В клаузата на т. 2.1 цената на продаваемите имоти е уговорена в размер на 154 799.60 лв., платими, съответно 20 000 лв. при сключване на предварителния договор, а останалата част от 134 799.60 лв. – в деня на сключване на окончателния договор. В т. 2.1, б. „в“ страните са уговорили към размера на продажната цена на бъде допълнително включена и сумата, която продавачът ще заплати по сметката на ЧСИ за придобиването на имота до окончателното влизане в сила на постановлението за възлагането му, но не повече от 10 000 лв. Според клаузата на т. 6.8 от предварителния договор, той е съставен единствено и само за нуждите на купувача с цел представянето му пред съответната банкова/кредитна институция за отпускане на необходимите средства за сключване на окончателния договор. Предварителният договор е сключен на същата дата, на която ЧСИ с рег.№ 701 е издал постановление (влязло в сила на 26.06.2015 г.), с което е възложил имотите, предмет на договора в собственост на „Сани-2007“ЕООД, като резултат от проведена по изп.д. № 647/2012 г. публична продан. При неговото сключване купувачът „Топливо енерджи“ЕООД е бил представляван по пълномощие от Анна С., за която не се спори, че е дъщеря на тогавашната управителка К. С..

С анекс от 3.08.2015 г. страните са уговорили общата продажна цена на недвижимите имоти в общ размер на 152 000.40 лв., от които 126 667 лв. главница и ДДС от 25 333.40 лв., за която сума към датата на сключване на анекса продавачът е издал фактура № [ЕГН]/ 31.07.2015 г., от която купувачът „Топливо енерджи“ ЕООД се е задължил да заплати сумата от 101 000 лв. в деня на подписване на анекса, а останалата част, включваща остатъка от данъчната основа в размер на 25 667 лв. и ДДС от 25 3333.40 лв.- в деня на подписване на окончателния договор за покупко-продажба на имотите. В клаузата на т. 2.1, б. „в“ от анекса страните са постигнали съгласие, че уговорената с него продажна цена е окончателна, а в тази на т. 3.1 са пролонгирали срока за сключване на окончателен договор до 10.09.2015 г., към която дата е следвало да бъде изплатена сумата по т. 2.2, б. „б“ в общ размер от 51 000.04 лв. с ДДС. Като писмено доказателство по делото, неоспорено от страните е приета фактура № [ЕГН]/31.07.2015 г. за сумата от 152 400 лв., от която 127 000 лв.- данъчна основа и ДДС от 25 400 лв., с падеж на задължението за плащане на 31.08.2015 г. Като основание за възникване на вземането във фактурата е посочена продажбата на недвижим имот с идентификатор 04279 619.22 по опис. Безспорно е между страните по делото, а това е установено от заключението на назначената в първоинстанционно производство съдебно-счетоводна експертиза, че през периода 3.08.2015 г.-14.09.2017 г. купувачът „Топливо енерджи“ ЕООД е заплатил на продавача „Сани-2007“ЕООД сумата от 152 400 лв., като извършените плащания са осчетоводени и от двете дружества - съконтрахенти по предварителния договор с кореспондиращи помежду си счетоводни записвания.

При условията на чл. 165, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 266, ал. 3 от ГПК във въззивното производство са събрани гласни доказателства, като са разпитани две групи свидетели. Първата група свидетели - П. Г., Л. К. – син на управителя на „Сани-2007“ЕООД С. К. и И. Ш. са удостоверили, че по предложение на А. И. С. - дъщерята на тогавашната управителка на „Топливо енерджи“ЕООД К. С. и след преговори с управителя на „Сани-2007“ЕООД С. К. между страните е било постигнато съгласие за продажба на процесния недвижим имот след като купувачът осигури паричната сума за заплащане на уговорената цена, и след като дружеството-продавач издаде фактура за нея. Удостоверили са, че А. С. е настояла между страните да бъде сключен предварителен договор, с уговорката, че той е предназначен единствено за представяне пред банка за отпускане на средствата, необходими за заплащане цената на имота, тъй като дружеството-купувач не е разполагало с налични такива, с изричната уговорка, че той е „фиктивен“ (свид. Г.) и „няма да е никакъв правен документ“ (свид.Ш.), както и, че клаузата в този смисъл е била включена в текста на предварителния договор по изрично искане на С. К. при неговото подписване и нотариално удостоверяване на подписите на представителите на страните. От втората група свидетели преки впечатления относно релевантни за предмета на спора факти има само А. С. – дъщеря на тогавашната управителка на „Топливо енерджи“ЕООД и настоящ управител на дружеството, която като неин пълномощник е водила преговорите със „Сани-2007“ЕООД. В показанията си тя е заявила, че включването на клаузата на т. 6.8, се е дължало на опасения, че „Топливо енерджи“ЕООД няма да може да осигури пълния размер на сумата за заплащане на цената, но не се е наложило да прави искане за отпускане на банков кредит, тъй като те са били предоставени от свекъра на свидетелката, който за целта е продал апартамента си. Другата свидетелка, посочена от пълномощника на „Топливо енерджи“ЕООД - М. И. няма непосредствени впечатления от релевантни за спора факти, а възпроизвежда пред съда твърдения за обстоятелства, които са щ станали известни от разговори със свидетелката А. С.. При горните данни, за да потвърди решението на Благоевградския окръжен съд, с което искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е уважен, въз основа на анализ на събраните доказателства съставът на Софийския апелативен съд е приел, че при така установеното съдържание на сключения между страните предварителен договор от 18.06.2015 г. и анекса към него от 3.08.2015 г., действителната обща воля на страните е между тях да бъде сключен окончателен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. Намерил е, че предварителният договор съдържа уговорки относно всички съществени елементи на окончателния договор - недвижимите имоти, предмет на поетото задължение за прехвърляне и продажната цена, чийто размер е окончателно уговорен с анекса от 3.08.2015 г., преценявайки като несъществена разликата между сумата, посочена в т. 2.1 от анекса и тази, за която продавачът е издал фактура № 1228/ 31.07.2015 г. Въз основа на събраните писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е установил, че макар и след изтичане на уговорения с анекса срок, купувачът „Топливо енерджи“ ЕООД е заплатил на „Сани-2007“ЕООД цялата цена на продаваемия имот, и е приел, че забавата е ирелевантна, защото така заплатената сума е била приета от продавача и няма данни нито извънсъдебно, нито с отговора на исковата молба ответникът „Сани-2007“ЕООД да е направил изявление за разваляне на предварителния договор. В допълнение съдът е обосновал извода си с клаузата на т. 3.2 от предварителния договор, в която страните са уговорили сключването на окончателен договор „при първа възможност, независимо от изтичането на уговорения срок“. По отношение претенциите на управителя на „Сани-2007“ЕООД за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на имота, предмет на предварителния договор, за периода от сключването му до заплащане пълния размер на уговорената продажна цена, установено от показанията на част от свидетелите, въззивният съд е приел, че такова условие за сключване на окончателен договор не е било уговорено нито в предварителния договор от 18.06. 2015 г., нито в анекса към него от 3.08.2015 г., поради което неизпълнението на това задължение не е пречка за обявяването му за окончателен. Намерил е за неоснователно възражението за привидност на предварителния договор, като е изложил съображения, че наличието на действително съгласие на страните валидно да се обвържат със задължението за сключване на окончателен договор е видно както от сключения на 3.08.2015 г. анекс към него, с който е продължен срока за сключване на окончателен договор и е предоговорена продажната цена, така и от конклудентните действия на управителя на „Сани-2007“ ЕООД по приемане на извършените от купувача плащания и издаването на фактура за дължимата като продажна цена сума, най-сетне от клаузата на т. 5.4 от предварителния договор, в която страните изрично са уговорили, че при неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността върху имотите по нотариален ред, купувачът има право да предяви иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяването на предварителния договор за окончателен. Изложил е съображения, че субективните представи на управителя на ответното дружество за правното значение и последиците на подписания от него предварителен договор, са ирелевантни и не могат да обосноват извод за неговата симулативност.

При горните данни, по допустимостта на касационната жалба на „Сани-2007“ЕООД настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е в обхвата на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Предвид цитираните задължителни разяснения, настоящият състав намира, че въпросите под номера 4, 5 и 7, а именно относно доказателствената стойност на свидетелските показания, основани на лични впечатления (въпрос № 4), относно това дали необсъждането от съда на свидетелските показания, неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване водят до неправилни правни изводи (въпрос № 5) и досежно допустимостта на свидетелски показания за установяване на действителната обща воля на страните, ако свидетелят е пряк и непосредствен очевидец и участвал активно в преддоговорните отношения (въпрос № 7) не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото касаят преценката на съда на събраните гласни доказателства, която е извън приложното поле на общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Относно преценката на гласните доказателства е формирана последователна и непротиворечива казуална практика на Върховния касационен съд, в смисъл, че съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в свидетелските показания, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Право на съда е при наличието на противоречиви свидетелски показания да приеме едни и да отхвърли други, но в такъв случай е длъжен да изложи съображенията си за това. (решение № 176/ 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г.о., решение № 381/21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г. на I - г.о.). Въпросът за доказателствената стойност на свидетелските показания, основани на лични впечатления е абстрактно формулиран, доколкото въззивният съд не е отрекъл доказателствената стойност на показанията на онези свидетели, които са заявили, че имат преки и непосредствени впечатления от удостоверените пред съда факти. Напротив: въз основа включително и на показанията на тези свидетели съдът е приел, че към момента на подписването на предварителния договор управителят на „Сани-2007“ ЕООД С. К. действително е имал намерение и е бил съгласен да сключи окончателен договор за покупко-продажба на недвижимите имоти, закупени на публична продан, проведена по изп. дело, при посочените в предварителния договор условия, но е изложил съображения, че субективните му представи за правните последици на сключения предварителен договор са ирелевантни, доколкото не позволяват квалифициране на предварителния договор като привиден. Това разбиране съответства на изяснения в доктрината и съдебната практика характер на симулативната сделка, чиято функция е да създаде привидност от естество да формира у третите лица убеждение за наличието на валидна сделка, чийто правни последици страните не желаят (т. нар. в доктрината „сделка-способ“), като действителната им воля е обективирана в друго – прикрито съглашение (според доктиналната терминология „сделка-цел“), чиято функция при абсолютната симулация е изцяло негативна – да обезсили привидността, като разкрие липсата на действително съгласие на страните валидно да се обвържат с нея. Т. е. съществен белег на двете категории симулативни сделки е техният двойнствен характер – наличието на две паралелно съществуващи и съвпадащи по предмет насрещни волеизявления на страните – привидно, което съдържа реквизитите на явната сделка, насочена към третите лица и прикрито, което при абсолютната симулация се изчерпва с признание за липсата на действителна воля за настъпване правните последици на привидната сделка, а при относителната (релативна) симулация – съгласието им за пораждане действието на дисимулираната (прикрита) сделка. И двете хипотези на привидност обаче дефинитивно изискват съвпадение на насрещните изявления на страните както по явното, така и по скритото съглашение, каквото по отношение на второто въззивният съд е приел, че не е налице. Правилността на правните изводи на въззивния съд, основани на анализ на доказателствата по делото, подлежи на проверка във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба по реда на чл. 290 от ГПК, но е неотносима към допускането на решението до касация. По отношение доказателствената стойност на свидетелските показания съдът съобрази също, че по отношение на свидетелите, заявили преки впечатления от преддоговорните отношения между страните, са налице обстоятелства, сочещи вероятната им заинтересованост, доколкото свидетелят Л. К. е син на управителя на „Сани-2007“ЕООД С. К., свидетелят Г. е заявил, че над 30 години се намира в близки отношения с неговото семейство, свидетелят Ш. – че се намира в такива отношения с него от 40 години, а свидетелката А. С. е дъщеря на тогавашната управителка на „Топливо енерджи“ЕООД и е била неин пълномощник при водене на преговорите и сключване на предварителния договор. Това е налагало преценката на техните показания да бъде извършена съгласно чл. 170 от ГПК, с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид тяхна възможна заинтересованост. В тази насока събралият гласните доказателства въззивен съд не е изложил никакви съображения, но липсата на други кореспондиращи на показанията им доказателства, относими към твърдяната привидност, значително понижава тяхната доказателствена стойност. Изложеното се отнася и до петия въпрос, тъй като неправилното тълкуване на доказателствата и правните изводи, основани на възприетата въз основа на тях фактическа обстановка, водят до необоснованост на решението, която е предмет на инстанционна проверка във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба по чл. 290 от ГПК, но като твърдян порок на обжалваното решение е неотносима към допускането му до касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не удовлетворява общия селективен критерий и седмият въпрос относно допустимостта на свидетелски показания за установяване на действителната обща воля на страните, ако свидетелят е пряк и непосредствен очевидец и е участвал активно в преддоговорните отношения. Преди всичко, т. нар. начало на писмено доказателство (непълен обратен документ) не представлява самостоятелно доказателство, а процесуална предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК недопустимост на свидетелските показания. Доктрината и съдебната практика са последователни в смисъл, че непълният обратен документ е такъв, в който привидността не е изрично призната, но който обективира други изявления, представляващи индиция за възможната симулативност на сделката, т.е. вероятността страните по нея да не са желаели настъпването на правните щ последици и да са направили волеизявленията за сключването щ привидно (решение № 253 от 22.03.2018 г. по т. д. № 682/2017 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; решение № 251 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 7253/2013 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Предпоставка за допускането на гласни доказателства е именно наличието на такъв непълен обратен документ, а не прелиминарната преценка на доказателствената стойност на показанията на допуснатите свидетели, обусловена от това дали според твърденията на посочилата ги страна, те имат непосредствени впечатления от относимите към твърдяната привидност факти. Такава преценка съдът може да извърши едва с решението си по съществото на спора при произнасяне по основателността на правоизключващото възражение на ответника за нищожност на предварителния договор поради привидност, като процесуален способ за защита срещу предявения иск. На следващо място, въпросът не е обусловил изхода на спора, тъй като е разрешен положително от въззивния съд, който е допуснал и събрал гласни доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК именно въз основа на клаузата на т. 6.8 от предварителния договор, по искане на ответника – жалбоподател във въззивното производство.

Първият въпрос предпоставя, че по делото е установена нищожността на процесния предварителен договор като привиден, но той е бил „валидиран“ с последващи действия на страните по него (сключване на анекса към него от 3.08.2015 г. за окончателно уговаряне на цената и заплащане на уговорената сума от купувача). В частта относно значението на предхождащите и последващи сключването на предварителния договор действия на страните, при преценка на твърдяната привидност, той кореспондира на шестия и осмия въпроси относно възможността действителната воля на страните да бъде изведена от установените по делото действия, предприети от тях във връзка с предмета на договора (№ 6) и за значението на тези действия за разкриване на общото им съгласие по привидния договор (въпрос № 8). Споменатите въпроси обаче, не кореспондират на мотивите на обжалваното решение, тъй като първият въпрос постулира, че въззивният съд е установил привидността на предварителния договор, но е приел, че тя е санирана чрез последващите действия на страните по изпълнението му, а шестият и осмият – че съдът не е извел действителната обща воля на страните от съдържанието на самия предварителен договор, а от действията на страните, предхождащи и последващи неговото сключване. Такива данни не се съдържат в съобразителната част на решението. По същество, въз основа на анализ на предварителния договор по реда на чл. 20 от ЗЗД въззивният съд е направил извод, че той обективира действителната обща воля на страните по него да поемат задължение за сключване на окончателен договор с предмета и при условията, уговорени с предварителния такъв, както и че клаузата на т. 6.8, предвиждаща отпускането на банков кредит, не е несъвместима с нея и не я изключва. Действията на страните, предхождащи и последващи сключването на процесния предварителен договор са съобразени от съда като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за неговата действителност и за качеството му на валиден регулаторен механизъм на отношенията между тях, свързани с продажбата на имота, а не като самостоятелни факти, обосноваващи същия извод, независимо от уговореното с договора. Т. е. въззивният съд е третирал установените по делото действия по изпълнението на задълженията, уговорени с предварителния договор, като доказателствени факти- индиции, които се намират в такава логическа връзка помежду си и с подлежащия на установяване релевантен факт, предвиден в хипотезата на правната норма, че от съвкупната им преценка във връзка с останалите доказателства може да се направи извод за неговото действителното осъществяване, а не като такива, които самостоятелно установяват този факт.

Отговорът на тези въпроси е свързан с деветия въпрос, а именно дали съдът е длъжен да подложи на тълкуване ясна и недвусмислена договорна клауза и има ли право да изведе от същата не действителната, а предполагаемата воля на страните. Отговорът на този въпрос се съдържа в трайната и последователна казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 52 от 10.06.2020 г. по т. д. № 920/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и др., че при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът по реда на чл. 20 от ЗЗД тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, за да разкрие действителната воля на страните по него, като при нейното изясняване изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, още повече, че е възприел споменатата клауза като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК, индицираща неговата възможна привидност, като е събрал ангажираните от всяка от страните гласни доказателства, съобразно изричното искане на ответника-жалбоподател, направено с въззивната жалба.

Третият въпрос, дали ако наред с недействителния договор, страните са уговорили и друго действително съглашение, от което произтичат права и задължения, следва ли те да се считат обвързани от него, а не от привидното такова, не е обусловил изхода на спора по делото, доколкото не кореспондира на изложените от въззивния съд мотиви, с които е обоснован крайният процесуален резултат от решаващата му дейност. Съдът не е третирал представената по делото фактура като самостоятелно споразумение, обективиращо съгласие на страните, различно от това по предварителния договор, а обратното – приел е, че тя е издадена именно в изпълнение на задълженията по този договор и анекса към него, като счетоводен документ, въз основа на който да бъде осчетоводено плащането на продажната цена.

По същите съображения – че не е обусловил изхода на делото, не удовлетворява общия селективен критерий и вторият въпрос, а именно, дали нищожният предварителен договор поражда потестативно право на страната да иска обявяването му за окончателен, в случай, че при условията на пълно и главно доказване е установено, че действителната воля на страните не е била да бъдат обвързани от правното действие на същия, а целта е била да бъде представен пред банкова/кредитна институция за отпускането на финансиране. Той не кореспондира на становището на въззивния съд, който е приел тъкмо обратното – че процесният предварителен договор не е привиден, респ., че той е действителен, поради което са налице предпоставките за обявяването му за окончателен.

Недоказано е и специалното селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чието наличие е свързано с приложението на правна норма, по която липсва съдебна практика, или с необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е формирана практиката по приложението щ както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага колективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, осигуряващо точно прилагане на закона, допринасящо и за развитие на правото. В случая нито една от примерно изброените хипотези не е налице, доколкото по формулираните от касатора въпроси е налице трайна, последователна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, а това основание за достъп до касация е общо и бланкетно формулирано.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение, което като основание за допускане на касационен контрол, необусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, предполага неправилността да е съществена до степен, че да бъде констатирана от съда без да е необходим анализ на доказателствата, каквото е налице при разрешаване на спора въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, в нарушение на императивна материалноправна разпоредба или прилагане на закона в неговия противоположен смисъл (contra legem), както и при формиране на вътрешното убеждение на съда в нарушение на правилата на формалната логика, или на опитните правила. В случая, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е допуснал такива нарушения, поради което соченото основание за достъп до касация не е налице.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 81, ал. 1 от ГПК, на ответника по касация „Топливо енерджи“ЕООД следва да бъдат присъдени направените по водене на делото пред настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2600 лв., съобразно договора за правна защита, сключен с процесуалния му представител, който инкорпорира негово признание за действително заплащане на сумата, с характер на разписка, по смисъла на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,