Определение № 4445 от 21.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3612/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. К., действащ чрез особения си представител адв. С. П., вписана в АК - Пловдив, срещу определение № 206 от 07.05.2026 година, постановено по в. ч. гр. д. № 221/2026 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 416 от 31.05.2024 г., постановено по гр. дело № 382/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е постановено при допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно: нарушение на разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ. Излага съображения, че разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ не спада към подсъдността, за спазването на която съдът следи служебно, поради което делото следва да се разгледа от родово компетентния съд, пред който е образувано. Моли за отмяна на атакуваното определение и за връщане на делото на Софийски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че в определението си въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и разрешен в противоречие с практиката на ВС, а именно: При предявен от ищеца иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и наличие на специална местна изборна подсъдност по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, която не е спазена при предявяване на иска от ищеца, без да е направено възражение за неподсъдност на спора от ответника в срок, може ли съдът служебно да прекрати производството по делото поради неспазена местна подсъдност? Като съдебна практика сочи определение № 57 от 2.ХII.1987 г., I г.о. на ВС на НРБ. Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане. По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното дело, а именно - гр. дело № 382/2024 г. е инициирано пред Софийския окръжен съд по искова молба вх. № 5066/23.04.2024 г., депозирана от Г. В. К., пребиваващ в Затвора-София, с която против Апелативен съд - София е предявен иск за заплащане на обезщетение от 9 000 000 евро за претърпени неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че с обжалваното пред него определение състав на Софийския окръжен съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 2в, ал. 1,т. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 47 от ХОПЕС, и тъй като съгласно чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения, и доколкото подсъдността по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ е специална и за нея съдилищата следят служебно, е прекратил производството по делото и е изпратил същото по подсъдност на Софийски градски съд. Въззивният съд е изложил съображения, че по общо правило за спазването на местната подсъдност при предявяване на иска съдът не следи служебно, а единствено по възражение на ответника, направено най-късно в срока за отговор на исковата молба, съгласно чл. 119, ал. 4 от ГПК; че само в изрично предвидените от закона случаи съдът следи служебно за спазване на местната подсъдност, каквито са посочените в чл. 119, ал. 2 и ал. 3 от ГПК хипотези, съответно по чл. 109, чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е отбелязал, че общата местна подсъдност на гражданските дела е предвидена в чл.105 от ГПК по постоянния адрес или седалището на ответника, спрямо която всяка друга различна подсъдност, предвидена в ГПК или в друг закон, е специална; че за исковете по ЗОДОВ разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ предвижда специална изборна местна подсъдност по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения в полза на ищеца, за чието спазване съдът не следи служебно, предвид липсата на специално правило в тази насока в ЗОДОВ, каквото е предвидено само за хипотезата на чл. 7, ал. 2 от същия при предявяване на иска пред съда, който е ответник по него. Въззивният съд е развил съображения, че за посочените искове по ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата чрез съответните й органи е приложима и специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 от ГПК, предвидена в интерес на ответника - държавата или държавни учреждения, включително поделения и клонове на последните, пред съда, в чийто район е възникнало правоотношението, от което произтича спора, и за нея съгласно чл.119, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. Според въззивния съд подсъдността по чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ е специална по отношение на тази по чл. 108, ал.2 от ГПК, тъй като цели осигуряване на ефективен достъп на увредения до правосъдие спрямо Държавата, от действията и бездействията на чиито органи е претърпял вреди; когато обаче ищецът не се е възползвал от предоставената му с чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ привилегия на подсъдността, съдът следва да приложи специалната подсъдност по чл.108, ал. 2 от ГПК, която в този случай не е дерогирана от подсъдността по чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ и за спазването на която следи служебно, включително при предявени по общия ред искове по чл. 49 от ЗЗД за обезщетения. Въззивният съд е приел, че настоящият случай е именно такъв - ищецът, както сам сочи, пребивава в затвора в [населено място] и увреждането, според изложеното в исковата молба, е настъпило също в [населено място], което обосновава специална местна подсъдност на СГС по чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ; правоотношението, от което произтича спорът, е възникнало в района на СГС, което обосновава специална местна подсъдност по чл. 108, ал. 2 от ГПК също на СГС. При това положение, според въззивния съд, независимо от липсата на своевременно наведено от ответника възражение за неспазване на местната подсъдност, сезираният съд служебно съгласно чл. 119, ал. 3 от ГПК може да приложи специалната местна подсъдност по чл.108, ал. 2 от ГПК и да изпрати делото на съда по местовъзникване на спорното правоотношение, както е сторил в случая, макар и по други съображения, изпращайки делото по подсъдност на Софийски градски съд, който именно е компетентният да разгледа спора. Въззивната инстанция е отбелязала още, че предмет на настоящото производство е въпросът за компетентният да разгледа предявения иск съд по правилата на местната подсъдност, поради което доводите на жалбоподателя за евентуална необективност и предубеденост на определения по тези правила съд са неотносими. По така изложените съображения Пловдивският апелативен съд е потвърдил атакуваното определение като правилно. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните, приема следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. В настоящия случай поставеният от касатора въпрос не е такъв с обуславящо изхода на спора значение, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Последният е достигнал до извод за неоснователност на депозирана пред него въззивна частна жалба не по съображения, че съдът следи служебно за местната подсъдност по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, а по други съображения, а именно – след като ищецът не се е възползвал от предвидената в негова полза в чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ местна подсъдност, то съдът е длъжен да се съобрази с разпоредбата на чл. 108, ал. 2 ГПК и служебно да прецени кой е местно компетентният съд съобразно този текст. Поради обстоятелството, че така зададеният от касатора въпрос не се явява обуславящ спрямо решаващия извод на въззивния съд, не е налице общото основание за допускане на въззивното определение на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежи на изследване наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивната инстанция се е съобразила с трайната практика на ВКС, че местната подсъдност на исковете срещу държавни учреждения се определя от мястото, където е възникнало правоотношението, от което произтича спорът съгласно чл. 108, ал. 2 ГПК. Това е абсолютна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, тъй като за тази подсъдност съдът следи служебно, съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК. Нормата на чл. 108, ал. 2 ГПК е специална, поради което дерогира изборната подсъдност за деликтни искове, уредена в чл. 115 и чл. 105 ГПК (в този смисъл - определение № 60466/31.12.2021 г. по ч. гр. д. № 5055/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 48/12.02.2021 г. по ч. гр. д. № 304/2021 г., ІV г. о. на ВКС.) Въззивната инстанция не е отрекла общото правило, че за местната подсъдност, включително и предвидената в чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, съдът не следи служебно, но в конкретната хипотеза, с оглед обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от привилегията на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, е приложил разпоредбата на чл. 108, ал. 2 ГПК, съобразявайки практиката на ВКС по този текст. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,