Определение № 53 от 01.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3105/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба с вх. № 5299/06.04.2020 г. на Е. Й. и В. Н. подадена чрез адв. С. Б. - САК срещу въззивно Решение № 463/24.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1260/2019 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е отменено Решение № 32 от 03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 3545/2015 г. по описа на Софийски градски съд и исковете по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, предявени от ищците като съпруга и дъщеря на С. В. Й., починал на 24.11.13 г. след осъществена на 15.01.13 г. в УМБАЛСМ Пирогов планова операция от слабинна херния, срещу „УМБАЛСМ Н.И.Пирогов“ ЕАД за възмездяване на имуществени вреди на Е. Й., в размер на 2 058.51 лв. и за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. в полза на всяка ищца – частични искове от общи претенции, възлизащи на по 300 000 лв., ведно със законните лихви от 24.11.13 г. до изпълнение на задълженията са отхвърлени като неоснователни. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“ – сочи се противоречие на въззивното решение с Тълкувателно Решение №1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на I – т.о., Решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на II – т.о., Решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. 3734/2013 г. на I – т.о., Решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на II – т.о., Решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на IV – г.о., Решение № 1488/08.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на V – г.о., Решение № 707/17.03.1977 г. по гр.д. № 3417/1976/ на II – г.о. на ВС. На следавaщо място се излагат съображения, че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Ответната страна „УМБАЛДМ Н.И.Пирогов“ ЕАД в представен писмен отговор, подаден чрез адв. В. П. от САК, взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2058,51 лв. лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди на Е. Й. е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Това е така, защото действащата редакция на процесуалната норма /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000 лева. В случая, цената на предявения иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е в размер на търсената парична сума – 2058, 51 лв., като същевременно изходът й не е обусловен от изхода по останалите претенции. Доколкото в случая тази претенция е с цена под 5000 лв., касационният контрол на въззивното решение досежно нея е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 3 ГПК. Касационната жалба в останалата ѝ част досежно произнасянето по исковете с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетение на претърпени неумуществени вреди е подадена от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да постанови своето решение въззивния съд приема за безспорно установени следните фактически обстоятелства: че близкият на ищците е починал единадесет месеца след планова операция на ингвинална херния, извършена при ответника; че през периода между първата операция, станала през м. януари 2013 г. и датата на смъртта на родственика на ищците - 24.11.13 г., същият е претърпял още следните хоспитализации и инвазивни процедури:- операция на ингвинален абсцес в ляво /епикриза за престой между 13.08.13 г. – 16.08.13 г. /с.13 от първоинстанционното дело/ в УМБАЛСМ Пирогов, болничен престой за периода 27.08. – 03.09.13 г. в УМБАЛСМ Пирогов с диагноза частична непроходимост на червата – състояние след лапаротомия,- хоспитализация за времето 02.10.13 г. - 10.10.13 г. в УМБАЛСМ Пирогов за отстраняване на некротичен флегмон на лявата ръка /абсцес без колекция на гной/, фиброгастроскопия, осъществена на 01.10.13 г. поради кръвоизлив от язва /лист 26 по делото пред I – инстанция/ и болничен престой в Четвърта хирургична клиника на „Пирогов“ заради кървяща язва на стомаха, с допълнителна находка язва на пилора., болничен престой за времето 11.10.13 г. – 16.10.13 г. /лист 28 по делото пред I – инстанция/, свидетелстващ за постъпване на пациента в общо увредено общо състояние с централен белодробен застой, бронхоспазъм и единични свиркащи хрипове, хоспитализация за времето 17.10.13 г. – 29.10.13 г. поради следоперативни груби белези на лявата предмишница; че престоят е в отделение по изгаряния и пластична хирургия на УМБАЛСМ Пирогов, а от 30.10. до 08.11.13 г. е бил пациент в Четвърта хирургична клиника на „Пирогов“ заради установен ретроперитонален абцес в дясно; че с Епикриза за хоспитализация за времето 11.11.13 г. – 19.11.13 г. /лист 31 по делото пред I - инстанция/ е удостоверено приемане на пациента с кашлица и бодежи в гърдите и пациентът е изписан с подобрение. Съдът кредитира приетите заключения по извършените две съдебно-медицински експертизи - на хирурга – д-р Й., и на микробиолога –д-р Дермерменджиев. Приема, че от заключението на вещото лице д-р Й. се установява, че при първото постъпване на пациента той е бил със 75% намалена работоспособност, поради констатирани болести, от които е страдал, и които са описани в приложената по делото медицинска документация и обобщени в изготвеното и прието по делото заключение, както и, че в процесния случай не може да бъде дадено категорично заключение кога е попаднала бактерията в организма на пациента Й., тъй като след смъртта му не е направена аутопсия. Приема също, че от заключението на вещото лице Д. се установява и това, че не може да се изключи възможността родственикът на ищците да е бил здрав носител на бактерията преди първата операция, а при оплаквания, появили се 7 месеца след осъществена оперативна операция вещото лице не се ангажира да даде категоричен отговор дали бактериалната зараза е вътреболнична. Според вещото лице, когато е установена бактерията и проведеното в последствие болнично лечение е било адекватно, в съответствие с показанията на осъществените антибиограми. Според вещото лице инфекцията на хирургичното място може да се пренесе от различни места, вкл. при обгрижване на пациента от близките му, в домашни условия. По отношение на вътреболничната зараза е прието, че проявлението на поражения от бактериална зараза настъпва в рамките на 30 – 90 дни /последното при операции с внедряване на инпланти/. В случая вещото лице не е направил извод, че пациентът е заразен с бактерията през време на операцията. При втората операция е констатирана локална инфекция, а не сепсис. Сепсисът е генерализирана инфекция. Според д-р Д. не е задължително след операция да се назначи антибиотик, а предписването му става по преценка на лекаря. При така установените в процеса факти съдът приема, че за да бъдат уважени исковете се изисква не само да се установят вредите, но и да се докаже по несъмнен начин и пряка причинно-следствена връзка между поведение на лица, осъществяващи лечебна дейност в системата на ответника, и настъпилия вредоносн резултат. Счита, че причинната връзка в случая не е доказана по несъмнен начин. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Формулираният въпрос в изложението не отговаря на изисквания на чл. 280, ал.1 ГПК. Същият е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това, във връзка с формулирания от касатора въпрос, следва да се посочи, че съдът не се е отклонил от принципните разрешения, дадени в практиката на ВКС досежно нормата на чл.235, ал.2 ГПК - изложил е свои мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи на константната практика на върховния съд, в това число и посочената от касатора. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен ,съдът се произнася единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна е направила искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция, но не е представила доказателства за извършване на такива, доколкото в договора за правна защита и съдействие е разписано, че уговореното адвокатско възнаграждение ще бъде заплатено на два транша по банков път, но доказателства в тази насока не са представени. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,