Определение № 691 от 02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2016 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Ж. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 36 от 10.03.2016г., поправено с решение№ 279 от 18.05.2016г., по в.гр.д. № 17 по описа за 2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1498 от 18.07.2014г. по гр.д. № 584/2014г. на Пловдивски окръжен съд като е осъден Ж. Д. Д. да заплати на [фирма] сумата от 50 000лв., представляваща част от обезщетение за претърпени имуществени вреди в общ размер 344 450.44 евро, причинени умишлено от действията на Д., в качеството му на експерт в клон „М.” на [фирма], вляла се в [фирма], свързани с изготвяне и подаване на кредитно предложение № 485 от 31.07.2008г., въз основа на което е сключен Договор за кредит овърдрафт 04-0063 от 6.08.2008г. със [фирма] [населено място],област Велико Т., ведно с обезщетение за забава, считано от 30.07.2013г. и са присъдени разноски. Настоящият иск е предявен след влизане в сила на решение № 4504 от 13.12.2011г. по гр.д.№ 14985/2010г. на ПРС с което е осъден на основание чл.45 ЗЗД Ж. Д. да заплати на [фирма] сумата от 1 000лв., представляваща част от същото претендирано обезщетение за имуществени вреди в размер 344 450.44 евро, произтекли от горепосочените действия на Д. в качеството му на експерт. Производството е за втори път пред касационната инстанция, след като въззивния акт е бил отменен и делото върнато за ново разглеждане с постановено решение № 275 от 6.01.2016г. по гр.д.№ 2042/2016г. на ІІІ г.о. на ВКС. Приемайки, че при предявен частичен иск по чл.203 ал.2 КТ, във вр.с чл.45 ЗЗД, ищецът не може, в последващ процес, да се позове на силата на присъдено нещо на вече уважения частичен иск, в който е предявена друга част на вземането, е дал указания за разрешаване на въпроса не само за размера на вземането, но и за неговото основание. След връщане на делото, въззивният съд отново е уважил иска, като е приел, че от установения по делото факт, че именно ищецът е предложил да бъде отпуснат кредит в размер на 300 000евро, който не е бил своевременно погасен, следва извод за умишлено причинена вреда. В мотивите си е обсъдил единствено направеното възражение за погасяване на вземането по давност, което е намерил за неоснователно. Счел е, че след като не са представени доказателства за промяна на размера на вредата, същият е поне толкова, колкото е отразен в представеното при първото разглеждане през 2010г. на делото извлечение от счетоводните книги. В. съд не е обсъдил наведените в писмения отговор възражения: 1. че ищецът не е доказал наличие на причинени вреди, тъй като сключеният договорът за кредит е обезпечен със запис на заповед и представеното извлечение от банката/целящо да ги установи/ с дата 21.04.2010г., е издаден от нея частен документ, съдържащ изгодни данни за съставителя и не се ползва с доказателствена сила, 2. Ищецът не е установил умисъл в поведението на ответника, което е елемент от фактическия състав на отговорността по чл.203 ал.2 КТ. 3. Ответникът само е направил предложение за предоставяне на кредит, а решението е взето от банката /договорът е подписан от мениджъра, не от ответника/, при изготвяне на предложението, ответникът се е съобразил с всички вътрешни правила на банката, включително и при извършване на проверка в информационните масиви на НАП /където е проверил кредитополучателя, но не и свързаните с него лица, а и не е доказано последните да са имали публични задължения/, кредитополучателят е отговарял на всички изисквания за получаване на кредит, предложението за предоставяне на кредит е подписано от още трима служители на банката и не може да се вмени на ответника вина за настъпили вреди от неизпълнението на конкретни задължения на други длъжностни лица. Липсват каквито и да е доказателства установяващи умисъл – съзнание за общественоопасния характер на деянието, предвиждане на неговите общественоопасни последици и искане или допускане за настъпването им. В подадената касационна жалба, касаторът твърди недопустимост на постановения въззивен акт поради произнасяне по иск / по чл.203 ал.2 КТ/, какъвто не е предявен /счита, че предявеният е по чл.45 ЗЗД/. Отделно се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по следните два въпроса: 1. За правомощията и задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото като инстанция по същество, като твърди, че в случая той не е изложил собствени мотиви, не се е произнесъл по направените от страните възражения и не е обсъдил доводите им. Позовава се на противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и 2 .”При каква форма на вината се носи отговорността по чл.203 ал.2 КТ и следва ли да се установи умисъл при причиняване на вредата? Общата формулировка „противоправни и виновни” действия покрива ли съдържанието на умисъла и чия е доказателствената тежест за установяване на умисъла на работника или служителя? Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 870 от 24.02.2011г. по гр.д. № 137/2010г. на ІV гр.о. и № 336 от 15.04.2009г. по гр.д.№ 1194/2006г. на ІV гр.о. Третият въпрос, изискващ разграничаване на отговорността по чл.203 ал.2 КТ и чл.45 ЗЗД, касаторът поставя на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК: Налице ли е вреда от работник или служител и ако има такава – тя в размер на кредита ли е – главница и лихви, когато банката-работодател е бездействала и не е реализирала правата си по договор за кредит с трето лице -страна по същия договор и не е потърсила принудително изпълнение и не е насочила изпълнение по отношение на договорното обезпечение? В каква последователност банката може да претендира обезщетяване на вреди от длъжника и от служителя? и Може ли работникът или служителя, при търсене на деликтна отговорност в хипотеза на чл.203 ал.2 КТ, да прави възражение за погасяване на задължението на длъжника по договор за кредит и да навежда други възражения, произтичащи от договора, които евентуално длъжникът би направил? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорва тяхната допустимост и основателност. Претендира направени по делото разноски в размер на 1 522.50лв. за юрисконсулско възнаграждение, определени на основание чл.78 ал.8 ГПК, във вр.с чл.7 ал.2 т.4 Наредба №1 /2004г. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Следва да се допусне касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос, доколкото само той е от значение за изхода на спора, свързан е с решаващите мотиви на съда е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В. съд като инстанция по същество на правния спор, е длъжен да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като съотносими към защитните тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. При дадени указания – след връщане на делото от касационната инстанция за преценка дали вземането съществува за разликата над вече уважената част – въззивният съд следва да обсъди всички ангажирани доказателства, да посочи каква е приетата за установена от него фактическа обстановка и да извърши пълна преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, след което да формира изводите си за приложението на закона съобразно приетите за установени по делото обстоятелства. По останалите въпроси относно разграничението на отговорността по чл.203 ал.2 КТ и чл.45 ЗЗД, формата на умисъл и тежестта на доказване, касационно обжалване не може да бъде допуснато, защото същите не са обсъждани от въззивния съд и във връзка с тях той не е формирал решаващите си мотиви /т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост/.В случая правната квалификация по чл.203 ал.2 КТ, във вр.с чл.45 ЗЗД е дадена от касационната инстанция съобразно изложените твърдения в предявената искова молба и в тази връзка следва да се посочи, че настоящия състав намира за неоснователно възражението за недопустимост на въззивния акт поради произнасяне по непредявен иск. Мотивиран от гореизложеното, като счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допустимост, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение