Определение № 1115 от 10.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 32496/20.03.2024 г. (с дата на пощенското клеймо – 19.03.2024 г.), подадена от Х. Х. Ц., чрез адвокат А. Ж., срещу решение № 599 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 20211100513851/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 30.07.2021 г. по гр. д. № 13390/2020 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Х. Х. Ц. срещу М. М. П.-Х. и П. И. Х. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е съобразил, че производството е образувано по предявен от Х. Х. Ц. срещу М. М. П.-Х. и П. И. Х. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците, при условията на солидарност, да заплатят на ищеца сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нанесен му побой на 10.03.2015 г. в [населено място], на [улица], ет. 5, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. В отговора на исковата молба ответницата е изложила доводи за недоказаност на твърдяното деяние. Ответникът Х. не е подал писмен отговор, но е оспорил иска в първото съдебно заседание с твърдения, идентични с тези на ответницата.

Софийски градски съд е намерил за неоснователни твърденията във въззивната жалба, че отговорът е подаден след изтичане на срока по чл. 131 ГПК. Посочил е, че в рамките на едномесечния срок е постъпила молба от М. П.-Х., с искане за продължаване на срока за подаване на отговор, който е бил удължен от съда до 03.08.2020 г., като отговорът е подаден преди тази дата - на 29.07.2020 г.

Въззивният съдебен състав е намерил първоинстанционното решение за правилно и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му, съгласно които от събраните по делото доказателства не се установява на посочените в исковата молба дата и място ответниците да са осъществили побой над ищеца.

Допълнително, с оглед доводите във въззивната жалба, е изложил следното:

Фактическият състав на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане включва кумулативното наличие на следните елементи: противоправно действие, извършено от ответника; вина; настъпили вреди за ищеца; причинна връзка между действията на ответника и настъпване на вредоносния резултат. Вината се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 33Д. В съответствие с правилото на чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване осъществяване елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Тази тежест е била надлежно разпределена на ищеца с изготвения в първоинстанционното производство доклад. Доказателствената тежест е обусловена от естеството на изложените твърдения и претендираното право и не се изменя от събрания в съдебното дирене доказателствен материал, вкл. от изявления на страните, за които се твърди, че представляват извънсъдебни признания. Без значение е обстоятелството, че първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че наличието на вина се предполага. С оглед законовата презумпция, ищецът е освободен от установяването на вина, поради което и липсата на дадени указания в тази насока не са от характера да накърнят правото му за защита. С обжалваното решение искът е отхвърлен поради недоказаност на деянието, поради което въобще не е обсъждана презумпцията за вина. Отделно, с въззивната жалба не е поискано събиране на доказателства поради твърдени процесуални нарушения, с оглед липсата на указания относно презумпцията за вина. Направеното от въззивника искане за събиране на гласни доказателствени средства касае друг елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане - настъпилите за Ц. вреди.

По изложените съображения въззивният съдебен състав е счел, че не е налице нарушение на процесуални права на ищеца.

Съдът е заключил, че по същество жалбата, с която е сезиран, е неоснователна. Приел е, че ищецът, съобразно носената от него тежест, не е доказал основанието на предявения от него иск. На първо място, депозираните по пр. пр. № 40962/2015 г. по описа на СРП обяснения на ответниците не могат да се ценят в производството по иска по чл. 45 ЗЗД, тъй като не са събрани по реда на чл. 176 ГПК. Освен това те не представляват извънсъдебни признания за извършване на твърдяното деяние. От тях може да се направи единствено извод, че на посочената в исковата молба дата - 10.03.2015 г., ищецът се е намирал в жилището на ответниците, като между тях са настъпили разногласия във връзка с имуществени отношения помежду им, но по никакъв начин не могат да се изведат данни за упражнена физическа саморазправа. Софийски градски съд е заключил, че извършване на твърдените противоправни действия от страна на ответниците не се установява и от останалия събран по делото доказателствен материал, в това чисто и от депозираните свидетелски показания. Приел е, че показанията на свидетелката Д. са изцяло производни и почиват на разказаното от ищеца. Що се касае до показанията на другия ангажиран от ищеца свидетел - Т. А., съдът е намерил същите за нелогични и противоречиви, и поради това недостоверни - свидетелят посочва, че е в близки отношения с ищеца, но не знае къде живее, нито как да се свърже с него, като за нанесения побой е разбрал месец по-късно. В същото време го е придружил до сградата, в която се намира жилището на ответниците, но е останал да чака отвън; след това е видял, че ищецът е в много лошо физическо състояние, но не е влязъл в сградата да провери как се чувства и евентуално да му окаже помощ, като е решил да не се легитимира пред присъстващите екипи на полицията и Бърза помощ и да не го придружи до болницата. Същевременно съдът е изложил, че дори тези показания да бъдат кредитирани, те също не установяват пряко настъпването на твърдяното деяние. Свидетелят не е бил очевидец на срещата между страните, като показанията в частта за нанесения побой също са производни и формирани изцяло по информация на ищеца.

Според въззивното решение, от заключението от назначената по делото съдебномедицинска експертиза се установява наличието на телесни увреждания на Х. Ц., диагностицирани непосредствено след процесния инцидент, но не може по категоричен начин да бъде установена причинна връзка между настъпването им и поведение на ответниците. Съгласно констатациите на вещото лице, уврежданията могат да бъдат получени по описания в исковата молба начин - чрез нанесени удари, но в открито съдебно заседание вещото лице е разяснило, че е възможен и друг механизъм за настъпването им. По делото не се установява давността на увредите. В този смисъл, дори да се приеме, че ищецът е пострадал от физическо нападение, не се установява това да е извършено именно от ответниците. Въззивният съд е визирал и че съгласно допълнителното заключение на съдебномедицинската експертиза, при направена ревизия от вещото лице на рентгенографии на ищеца № 10/11.03.2015 г., не се установява описаното в медицинската документация счупване на десето ребро, а натъртване (контузия) в областта на ребрата. Предвид това, независимо от безспорно установената телесна повреда в областта на гръдния кош, съдът е приел, че липсата на удостоверената с медицинското удостоверение фрактура разколебава доказателствената стойност на посочения медицински документ.

Софийски градски съд е посочил, че при съвкупната преценка на събрания доказателствения материал може да бъде прието за установено, че на процесната дата ищецът е посетил апартамента на ответниците, избухнал е скандал, след което при слизането му във фоайето на сградата се е оплакал, че е бил нападнат, като по-късно при него са установени телесни увреждания. Намерил е обаче, че тази съвкупност от косвени по естеството си факти не е годна до доведе до сигурен извод, изключвайки всяка друга възможност, че ищецът е бил нападнат в апартамента на ответниците, респ., че по този начин са получени констатираните при него травми. Извършване на противоправните действия се разколебава и от проведеното от ответниците насрещно доказване. Съгласно показанията на свидетеля Г. Г. - портиер на сградата, в която се намира жилището на ответниците, ищецът е отишъл в сградата сам - зле облечен и в лошо общо състояние. Свидетелят заявява, че не е била налице разлика в състоянието на ищеца при качването му до апартамента на ответниците и слизането му до входа на сградата. Съдът е отчел и обстоятелството, че явилият се на адреса полицейски екип е бил повикан именно от ответниците, което обстоятелство не е спорно между страните. Приел е за житейски нелогично М. П.-Х. и П. Х. да нанесат сериозен съгласно изложените твърдения побой над ищеца, след което да подадат сигнал до полицейските органи.

По така изложените съображения въззивният съд е заключил, че Х. Ц. не е провел успешно главно и пълно доказване по делото на твърдяното противоправно поведение на ответниците - нанесен върху него побой, което обуславя отхвърляне на иска.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че съдът пристрастно, превратно и непълно е тълкувал събраните по делото доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че решението е постановено в нарушение на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, 2, 3, 4, 5.

Формулира следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Въпросът е поставен във връзка с отказ на въззивния съд да допусне и разпита свидетел от 04 РУ – СДВР.

2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно, когато докладът му е непълен или неточен.

По този въпрос Х. Ц. сочи изпускане в доклада на първоинстанционния съд на ответника П. Х..

3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото.

4. Относно задължението на въззивния съд да събере допуснатите от първоинстанционния съд, но несъбрани от него и относими към спора доказателства, когато е бил сезиран с искане за събирането им във въззивната жалба.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 341/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, II г. о.

5. Може ли при неконституиран в доклада по чл. 146 ГПК ответник да се приеме, че съдът е дал указания по делото и разпределил доказателствената тежест спрямо всички страни в процеса, и следва ли при солидарни ответници да даде отделни указания спрямо всеки ответник в доклада.

За въпрос № 5 се сочи, че същият е от съществено значение за развитието на правото, поради липса на съдебна практика.

Жалбоподателят твърди, че атакуваното от него решение е недопустимо и очевидно неправилно.

От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Решението на Софийски градски съд не е вероятно нищожно или недопустимо. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др. В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение,

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Първият, третият и четвъртият въпроси от изложението към касационната жалба са формулирани според защитната позиция на жалбоподателя, че въззивният съд не е събрал доказателства, които е следвало да събере служебно или защото е бил сезиран с такова искане във въззивната жалба, предвид извършени от първоинстанционния съд в това отношение процесуални нарушения. Тази позиция не съответства на действителните обстоятелства по делото. В случая с въззивната жалба не е направено доказателствено искане; не е налице хипотеза по смисъла на т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо тези въпроси са ирелевантни.

Останалите два въпроса нямат решаващо за изхода на спора значение и поради това по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване. Дори и да е допуснато нарушение от страна на съда, свързано с пропуск в него изрично да бъде посочен един от ответниците по иска и на последния да бъдат дадени указания във връзка с разпределяне на доказателствената тежест, това би рефлектирало единствено върху правата и защитата на този ответник, но не и на тези на ищеца. Видно от доклада по чл. 140 ГПК на Софийски районен съд, изготвен на 06.10.2020 г., съдът изрично е указал на Х. Ц. какви обстоятелства следва да докаже по делото, като указанията съответстват на законовите изисквания.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба не са направили разноски пред ВКС, които да им бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,