Определение № 541 от 05.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3517/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. М. срещу решение № 698/28.05.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 3045/2024 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 5062/03.09.2024 г. по гр. д. № 8969/2023 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен предявеният от А. А. М. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата над размера от 7 000 лв. до претендирания размер от 60 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 234, ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 785/2021 г. на СРС, НО, 106 състав, потвърдена с окончателно решение № 410/02.06.2023 г. по ВНОХД № 1438/2023г. на СГС, НО, ХІІ въззивен състав, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2023 г. до окончателното й изплащане. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Производството по делото е образувано по искова молба на А. А. М. срещу Прокуратурата на РБ, с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление от общ характер, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, че с постановление от 29.06.2020 г. по ДП № 15023/2020 г. по описа на 08 РУ - СДВР, пр. пр. № 6647/2020 г. по описа на СРП ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 234, ал. 1 НК. По отношение на обвиняемия била взета мярка за неотклонение "подписка". Софийска районна прокуратура повдигнала обвинение с обвинителен акт за това, че на 31.03.2020 г. около 17:30 часа в товарен автомобил "Фолксваген Транспортер", per. [рег.номер на МПС], паркиран на автомагистрала "Тракия", на разклонението за [населено място] поле в посока към [населено място], държал акцизни стоки без бандерол - тютюневи изделия - общо 39.5 кг, нарязан тютюн, който може да се пуши без допълнителна индустриална обработка по смисъла на чл. 12, ал. 1, т. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове, когато такъв бандерол се изисква по закон съгласно Закона за акцизите и данъчните складове: чл. 2, т. 2, ал. 12, ал. 1, чл. 64, ал. 4 и чл. 28, ал. 1 от Закона за тютюна, тютюневите и свързаните с тях изделия, като тютюнът бил опакован по следния начин: 1 брой чувал, съдържащ тютюн с тегло 9.7 кг, 1 брой чувал, съдържащ тютюн с тегло 9.8 кг, 1 брой чувал, съдържащ тютюн с тегло 10 кг, 1 брой чувал, съдържащ тютюн с тегло 10 кг, като стойността на 1 кг тютюн без бандерол е 280 лева, със стойност на дължимия акциз за килограм от 152 лв., а общата стойност на горепосочения тютюн без бандерол е в размер на 11 060 лв., общата стойност на дължимия акциз е 6 004 лв. и случаят е немаловажен - престъпление по чл. 234, ал. 1 НК. Наказателното производство продължило с внасяне на обвинителния акт в съда, по който било образувано НОХД № 785/2021 г. на Софийския районен съд. С присъда от 22.11.2022 г. подсъдимият бил оправдан по повдигнатото му обвинение. Срещу присъдата бил подаден протест, по който било образувано ВНОХД 1438/2023 г. на СГС. С решение № 410/02.06.2023 г. първоинстанционната присъда била потвърдена. Съдът съобразил, че по делото е представена справка за съдимост, в която е посочено, че преди предявяване на процесното обвинение срещу ищеца А. М. е било водено и друго досъдебно производство - също за престъпление по чл. 234, ал. 1, пр. 1 от НК - ДП № 235/2019 г. по описа на РУ - Пазарджик, пр. пр. № 601/2019 г. по описа на РП - Пазарджик, като същото било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, поради липса на престъпление, както и че спрямо ищеца в периода на провеждане на наказателно производство по процесното обвинение не са били регистрирани други престъпления извършени от ищеца, нито е имало висящи наказателни производства срещу него. Според разпитаната по делото свидетелка С. Д., във фактическо съпружеско съжителство с ищеца, повдигнатото срещу ищеца обвинение му се отразило негативно - изпаднал в тежка депресия, започнал да посещава психиатър, да приема антидепресанти, станал затворен и необщителен, в продължение на три години не работил, тъй като му били взели автомобила, с който си изкарвал хляба и го върнали едва след като се решило делото, а след това сменял често работата си, като за период от две години сменил над 6-7 фирми. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел, че обвинението е за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба до 10-кратния размер на пазарната цена на разпространяваните стоки, както и лишаване от права по чл. 37 НК, както и времевия период, в които ищецът е търпял негативните последици от незаконосъобразно повдигнатото обвинение - в случая около 3 години. Приел е, че този период, както и продължаващите негативни отношения към него от страна на представители на обществото, представлява част от съзнателния живот на човека, през който същия живее в отчуждение от страна на приятели и познати. Приел е, че по делото е установено разстройство на здравето, вкл. физически и душевни болки, неудобства, които ищецът е изпитвал в този период. От друга страна, според въззивния съд, не са установени сериозни здравословни проблеми, свързани с наказателното производство. Страхът и негативните емоции от процеса са обичайни изживявания и по делото не са събрани доказателства за търпени неимуществени вреди над обичайните. Взел е предвид и възрастта на ищеца и данните за повдигнати и други обвинения срещу него за същото престъпление, по които е било образувано досъдебно производство. За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че размерът на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с цялостното поведение на представителите на ответника, което е било последователно и целящо единствено да навреди на ищеца. Приел е, че доказателства в тази насока не са ангажирани от ищеца, а от друга страна, вредите са причинени при изпълнение на конституционно закрепените правомощия на прокуратурата. Да се твърди, че същата не следва да упражнява правомощията си е по същество твърдение, че дейността на прокуратурата не е необходима на обществото, поради което не следва да се изпълнява, което противоречи на разбирането за правова държава. За неоснователни са приети и оплакванията на ищеца за това, че наказателното производство е протекло извън рамките на разумния срок. След установяване и обсъждане на всички тези значими за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД обстоятелства, въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е определила размера на обезщетението, което би репарирало установените по делото вреди. Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция обжалваното решение е потвърдено - претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди е уважена за сумата от 7 000 лв., респ. отхвърлена за разликата до 60 000 лв. В касационната жалба на А. А. М. са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде увеличено до пълния предявен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Предпоставката за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е формулиран конкретен въпрос, е обоснована с твърдението, че правните изводи във въззивното решение са в противоречие с приетото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Отделно е формулиран следният правен въпрос от значение за конкретния правен спор, за който се твърди, без да има изложени аргументи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: "Следва ли съдът при преценка на размера на присъденото от него обезщетение по чл. 52 ЗЗД да аргументира подробно и задълбочено доводите си за избрания от него размер?". В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответника по касация - Прокуратурата на РБ. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава. Касаторът твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., но без да формулира конкретен въпрос, обусловил решаващата воля на съда. Характерът на касационното производство като "селективно" изисква активно поведение от страна на жалбоподателя. Касационният съд може да уточни формулирания въпрос, но не и да го извлече от съдържанието на изложението, доколкото в този случай би се засилило твърде много служебното начало в полза на една от страните по спора, а и формулираният въпрос може да има различно съдържание от смисъла, който влага в него касаторът. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно, не кореспондират със съдържанието на въззивното решение твърденията на касатора, че съдът не е взел предвид обстоятелствата, които обуславят претърпените от ищеца вреди и не е посочил конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. При определяне обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд е изложил съображенията си относно обстоятелствата, които обуславят тези вреди. Съгласно ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Задължителната съдебна практика дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставения в изложението въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Доколкото е релевирано и оплакване за очевидна неправилност, касационният съд намира, че атакуваният въззивен акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение