Определение № 609 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 211/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез М. Г. – Д. - негова съпруга и лице, притежаващо юридическа правоспособност, срещу определение № 607 от 31.10.2023г. по ч. гр. д. № 483/2023г. от Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 545/08.09.2023г. по гр.д.№ 456/2022г. и по този начин е оставено без уважение искането на М.Д. да бъде освободен от заплащане на държавна такса за разглеждане на предявените от него искове. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, като твърди, че е постановено от незаконен състав; представлява отказ от правосъдие и е в нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК с твърдение, че е нарушено правото на жалбоподателя на справедлив процес от безпристрастен съд по чл. 6 от ЕКПЧ. Твърди се че е нарушено вътрешното и европейското право, както и Конституцията на РБ. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Габровският окръжен съд е бил сезиран с искова молба от М. Д. Д., с която против Пловдивския окръжен съд и АС-Пловдив са предявени осъдителни искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 29 500 лева, частично предявен от общ размер 3 500 000 лева и за имуществени вреди в размер 29 500 лева, частично предявен от общ размер 3 500 000 лева, причинени от нарушено право на ЕС. С оглед заявените в ИМ и уточняващите молби фактически твърдения и обстоятелства, на които се основават претенциите и заявения петитум съставът на ОС-Габрово е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.2б ЗОДОВ и с разпореждане №170/11.05.2023г. е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца в седмичен срок от съобщението да внесе по сметка на съда ДТ в общ размер 40 лева и в същия срок да представи доказателства за това. М. Д. е подал молба за освобождаване от заплащане на дължимата ДТ за разглеждане на исковете му, която с определение № 545/08.09.2023г. съдът е оставил без уважение. За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на АС-Велико Търново след подробен анализ на представената декларация за материално и гражданско състояние на М.Д. и служебно събраните доказателства е установил, че Д. получава пенсия в размер 490 лева, управител е на множество търговски дружества; осигурява се върху осигурителен доход 1 000 лева; трудовите му договори са прекратени три дни преди подаване на молбата по чл. 83, ал.2 ГПК и се е разпоредил с недвижим имот, чрез договор за покупко-продажба 10 месеца преди подаване на молбата. Предвид установеното, съдът е приел, че за М.Д. няма да представлява сериозно затруднение да заплати дължимата държавна такса в размер 40 лева, нито ще се ограничи достъпът му до правосъдие. С тези мотиви съдът е приел, че молбата по чл.83, ал.2 ГПК е неоснователна. ВКС намира, че атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не съществува вероятност да е нищожно, като постановено от незаконен състав. Нищожно е това съдебно решение/определение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение (ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011г. на ОСГТК). Тези предпоставки в случая не са налице. Определението на АС-Велико Търново е постановено от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано. Изложените от Д. твърдения, че членовете на състава са си правили отвод по други негови дела, не водят до извод, че съставът на АС, постановил обжалваното определение, е незаконен. Основанията за отвод по чл. 22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. По настоящото дело съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят самоотвод по чл. 22, ал. 2 ГПК, нито пък жалбоподателят е искал такъв отвод на някакво законно основание. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускането на определението до касационен контрол. Въззивно определение, постановено в производството по освобождаване от такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е такова, с което се дава разрешение по съществото на друго производство по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК и същото подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, поради което обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация. Наведените доводи за неправилност на определението не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те представляват оплаквания относно правилността на атакувания съдебен акт и имат отношение към проверката, която се провежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. Отделно, нарушението на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, посочено като основание за допускане на касационен контрол, не попада в хипотезата на чл.280, ал. 1, т.2 ГПК. Тази разпоредба предвижда като допълнителен селективен критерий противоречието с актове на Конституционния съд на РБ и на СЕС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО