Определение № 544 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2863/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, против решение № 417 от 20.02.2019 г. по в.т.д. № 4434/2018 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, тринадесети състав, с което е потвърдено решение № 879 от 02.05.2018 г., изменено в частта за разноските с определение № 3457 от 29.06.2018 г., постановено по т.д. № 5396/2015 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, VI-8 състав за отхвърляне на предявените срещу „Порше Лизинг БГ” ЕООД искове, както следва: за заплащане на сумата 85 590.39 лв. - обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на задължение на ответника за прeхвърляне правото на собственост върху лек автомобил „Фолксваген“, модел „Туарег 3.0. V6 TDI“, с рег. № Р 9432 РМ, съгласно по чл.16, ал.3 от Рамков застрахователен договор № 000-9-286/0011076, във връзка с ликвидационна преписка по щета № 0000-1661-10-800019 за лизингополучателя „Топаз“ ЕООД, ведно със законната лихва от 21.08.2015 г. и за сумата 29 441.37 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 30.03.2012 г. до 13.08.2015 г. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. Според касатора, решаващият съд не е съобразил липсата на надлежно уведомление от страна на ответника за прекратяване на лизинговия договор и за последващо разпореждане с автомобила, водещи до промяна в условията по застрахованото вземане по договора за лизинг, което от своя страна е довело до плащане на застрахователно обезщетение за целия размер на застрахованото вземане - до края на лизинговия договор. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: При застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би ли довело до намаляване на размера на отговорността и на застрахователя за тази част от лизинговите вноски, които са дължими до момента на прекратяване на лизинговия договор; В този случай, при заплатено обезщетение до края на лизинговия договор и при липса на уведомяване за прекратен лизингов договор, дължи ли застрахованото лице обезщетение на застрахователя за недължимо получена парична сума; Пазарната цена на лек автомобил съизмерима ли е със стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг. Ответникът по касационната жалба – „Порше Лизинг БГ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор застъпва становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е обусловил решаващите правни изводи на съда, а от друга страна, само формално се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложени са и съображения за правилност на атакувания съдебен акт, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел за безспорно установено следното: наличието на валидно възникнало между страните правоотношение по Рамков застрахователен договор на 28.03.2006 г.; възникнало застрахователно правоотношение по полица № 170-8-144/U1/06-01864 във връзка с рамковия договор, както и настъпило застрахователно събитие на 05.02.2010 г. За установено е счетено и че по Анекс № 6 към рамковия застрахователен договор /по изрично посочени преписки по щети/ ищецът е заплатил на ответника общо 1 387 877.05 лв., както и, че ответникът е прехвърлил на трето лице правото на собственост на лекия автомобил, предмет на договор за лизинг № 02210. Преценена е съдебно-счетоводната експертиза относно лизинговите вноски, дължими до датата на прекратяване на лизинговия договор, както и до края на договора. Решаващият състав, съобразявайки предвиденото в чл.16, ал.3 от Рамковия застрахователен договор условие за прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ на ищеца – ответникът да е получил застрахователно обезщетение, с което вноските по лизинговия договор се изплащат изцяло, както и клаузи от специалните условия към процесната застраховка, е извел извод за неоснователност на исковата претенция. След като процесният автомобил е бил върнат на ответното дружество и продаден на трето лице, липсва основание за плащане на застрахователно обезщетение за лизинговите вноски след връщане на лизинговия автомобил. Това изключва условието по чл.16.3 от рамковия договор, т.к. ищецът не е платил застрахователно обезщетение, покриващо всички лизингови вноски до края на лизинговия период. Крайният извод на въззивния съд е, че за ответника не е възникнало задължение да прехвърли на ищеца собствеността върху лекия автомобил, съответно не дължи обезщетение за настъпила, в резултат на разпореждането с лекия автомобил, невъзможност да стори това. Настоящият съдебен състав, с оглед указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното: Съгласно този акт на нормативно тълкуване, за да е налице общото селективно основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани въпроси, които въззивният съд не е разглеждал и те не могат да се квалифицират като обуславящи решаващата му правна воля и оттам да са значими за изхода на делото. Извън горното, следва да се посочи, че въпросът – доколко пазарната цена на автомобила е съизмерима със стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг, е фактически, а не правен. За пълнота е необходимо да се отрази, че поддържаното от касатора допълнително селективно основание е бланкетно и не съответства на дадените разяснения в т.4 от посочения по-горе акт на нормативно тълкуване, за да може съдът да се произнесе по неговата евентуална основателност. Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е изцяло неоснователно. Независимо от изхода на делото, претендираните от ответника разноски не следва да се присъдят, поради липса на доказателства за плащането им. Към списъка по чл.80 ГПК е приложена фактура за адвокатско възнаграждение в размер на 1 680 лв. /с ДДС/, но представеното извлечение от банкова сметка на адвокатското дружество установява друго плащане от ответника - в размер на 2640 лв. Липсват допълнителни доказателства, от които да се изведе извод, че договореното и фактурирано адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба по настоящото дело съставлява част от последната сума. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение