Определение № 3165 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3872/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д. срещу определение № 1284 от 16.05.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 1174 /2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частна жалба на М. Д. Д. срещу разпореждане № 53 /10.02.2023 г. по гр.д. № 69 /2023 г. на Врачанския окръжен съд, с което исковата молба на М. Д. Д. е оставена без движение с даване на указания за отстраняване на нередовности – внасяне на държавна такса по предявените искове. Софийският апелативен съд е изложил мотиви за това, че съгласно чл.274, ал.1 ГПК на самостоятелно обжалване подлежат два вида тези определения – тези които преграждат по-нататъшното развитие на делото и тези, за които изрично е предвидено в закона. САС е приел, че обжалваното пред него разпореждане не попада в нито една от двете хипотези. САС е изложил подробни мотиви за това, че обжалваното разпореждане не е преграждащо, т.к. не препятства развитието на образуваното пред съда производство и предоставената от ГПК защита срещу него не е чрез самостоятелното му обжалване, а по реда на инстанционния контрол по отношение на съдебния акт, с който се прекратява производството по исковата молба поради неотстраняване на нередовностите, в което се извършва проверка на законосъобразността на дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняването им. Така е приет крайният извод, че частната въззивна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане от САС, а производството – прекратено като недопустимо. Частната жалба е допустима: подадена е от страна по делото в срок срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд и е редовна. Настоящият състав намира, че обжалваното определение на въззивния съд подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК (във всички случаи), тъй като прегражда производството и е постановено за първи път от въззивния съд, а не е постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, тъй като частната жалба срещу първоинстанционното разпореждане не е разгледана по същество. Поради това не следва да бъдат разглеждани твърденията на частния жалбоподател за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Относими към предмета на настоящото производство са единствено доводите за незаконосъобразност на обжалваното определение на въззивния съд. По основателността на частната жалба: Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна по съображенията, които е изложил съставът на САС в обжалваното определение, които са съобразени с приетото в т.5 от ТР № 1 /17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Приетото разрешение не е изгубило своето значение и при действието на ГПК от 2007 г., съгласно разпоредбата на чл.130, ал.2 ЗСВ то е задължително за съдилищата и настоящият съдебен състав може да препрати към съобразените с него мотиви на САС на основание чл.278, ал.4 вр. чл.272 ГПК. Доводът на частния жалбоподател, че определението е постановено от незаконен състав поради това, че съдиите А. С. и К. Р. е следвало да се отведат от разглеждане на делото, настоящият състав намира за неоснователни. При нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод, не е налице нищожност или недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Обжалваното определение е валидно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и не е абсолютно неразбираемо. Обжалваното определение е допустимо, тъй като не липсва положителна, нито е налице отрицателна процесуална предпоставка за постановяването му. Въззивният съд има правомощия да се произнесе по основателността на частна жалба само когато тя е допустима, а когато тя е недопустима – няма такива правомощия. Само от обстоятелството, че членове на съдебния състав са си правили отвод по други дела с участието на ищеца М. Д. Д. (жалбоподател в частното въззивно и частното касационно производство) не следва извод, че съставът, постановил обжалваното определение, е незаконен, нито че обжалваното определение е незаконосъобразно. Основанията за отвод по чл.22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. Към това следва да се добави, че съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят самоотвод по чл.22, ал.2 ГПК (макар да е направен такъв от един от членовете на състава на въззивния съд, съдия К. Ф.). Нито има данни за наличие на някое от основанията, предвидени в чл.22,ал.1 ГПК, за отвод по отношение на някой от съдиите от състава, постановил обжалваното определение, нито пък има данни жалбоподателят да им е искал такъв отвод на някакво законно основание. Както е посочено по-горе в настоящото производство на инстанционна проверка подлежи единствено законосъобразността на обжалваното въззивно определение. При извод, че то е законосъобразно и че жалбата срещу първоинстанционното разпореждане е недопустима, доводите на частния жалбоподател за незаконосъобразността на разпореждането на първоинстанционния съд (Вр.РС) са неотносими към законосъобразността на обжалваното въззивно определение на САС. Поради което тези доводи не следва да бъдат разглеждани в настоящото производство. Поради изложеното настоящият състав приема, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Воден от изложеното настоящият съдебен състав