Определение № 1052 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 508/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „НЮ ЛАЙТ ХАУС“ ООД срещу Определение № 2812/04.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2864/2024 г. на Апелативен съд – София за потвърждаване на Определение № 3882/09.10.2024 г. по т.д. № 1939/2024 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на частния касатор за освобождаването му от държавна такса за предявяване на иск.

Жалбоподателят моли за отмяна на обжалваното определение. Оспорва извода на въззивния съд, че юридически лица не могат да бъдат освобождавани от такса, като противоречащ на практиката на СЕС и ВКС, съгласно която подобна възможност гарантира признатото им от КЗПЧОС и ХОПЕС право на ефективен достъп до правосъдие. Заявява, че за него този достъп е ограничен предвид големия размер на дължимата такса, влошеното му финансово състояние и неосъществяването на търговска дейност. Допълва, че е възможно едно дружество да не е неплатежоспособно и поради това да не може да се възползва от безплатния характер на производствата за попълване на масата на несъстоятелността, но същевременно да няма възможност за заплащане на конкретната такса, особено ако тя е в изключително висок размер, какъвто е процесният случай. Поддържа, че нито той, нито съдружниците в капитала му разполагат с достатъчно парични средства. Сочи, че единственото му имущество са вземания срещу длъжници в несъстоятелност, но правото му на удовлетворение за тях е предпоставено от решаване на процесния спор със заложния кредитор, който е наложил запор върху разпределената му в несъстоятелността сума. Според частния касатор наличието на учредени в негова полза ипотеки също не може да е основание за отхвърляне на молбата му, тъй като ипотекираните имоти са част от маса на несъстоятелността и това затруднява осребряването им. Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Постъпил е отговор от ответника „ИНФРА ЕКСПЕРТ“ АД, в който се сочи, че обжалваното определение е в съответствие с практиката на ВКС, вкл. с цитираната от жалбоподателя. Изразява се и становище за неоснователност на жалбата по същество.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от частния касатор „НЮ ЛАЙТ ХАУС“ ООД срещу „ИНФРА ЕКСПЕРТ“ АД като заложен кредитор и „КИК-ДИЗАЙН“ ООД (н.) като първоначален залогодател отрицателни установителни искове относно правото на особен залог върху вземания, учреден с договор от 31.01.2011 г. Дължимата държавна такса, изчислена въз основа на стойността на обезпечените вземания, е в размер от 449 840,90 лв. Ищецът е направил искане за освобождаване от задължението за плащането й. В изпълнение на дадени от съда указания е представил декларации от съдружниците си относно притежаваното от тях имущество, видно от които доходите им не са достатъчни за заплащане на държавната такса. Указанието на съда за представяне на баланси на дружеството за последните три години не е изпълнено при твърдението, че такива не са съставяни с оглед неосъществяването на търговска дейност, което обстоятелство след 2021 г. не е декларирано съгласно чл. 38, ал. 9, т. 2 ЗСчет.

Първоинстанционният съд, макар да не е отрекъл принципната възможност юридическо лице, вкл. търговец, да бъде освободено от такса, е намерил искането на молителя за неоснователно. Приел е, че търговската дейност на ищеца не е прекратена и може да бъде източник на средства, както и че ищецът е титуляр на вземания, едно от които в значителен размер и обезпечено с първа по ред ипотека.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд също е формирал извод, че ищецът притежава активи, които могат да са източник на средства за заплащане на таксата (вземания, обезпечени с ипотека, и разпределени в полза на ищеца суми), но е изложил и довод за принципната неприложимост на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК спрямо юридическите лица предвид наличието на други законови възможности за защита на правата им, вкл. чрез откриване на производство по несъстоятелност.

При тези факти настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При това отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Поставените от касатора въпроси, спрямо които се поддържат горепосочените основания, са следните:

1. Допустимо ли е освобождаване от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК и на юридически лица, включително търговски дружества? Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с Определение № 170/15.04.2020 г. по ч.т.д. № 209/2020 г. на ВКС, ТК, II т.о., което допуска такава възможност спрямо търговско дружество.

Въпросът касае формиран от въззивния съд довод срещу основателността на искането за освобождаване от такса, който обаче не е единственият аргумент за постановяване на въззивния акт - в мотивите на обжалваното определение е обоснован и извод относно финансовата възможност на жалбоподателя за заплащане на таксата. Следователно въпросът за принципната приложимост на чл. 83, ал. 2 ГПК към юридическите лица няма самостоятелно обуславящо за спора значение и решаването му в противоречие с практиката на ВКС би било без правно значение. Поради това този въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

2. Може ли търговско дружество да бъде освободено от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал.2 ГПК, когато спрямо него не е открито производство по несъстоятелност, и длъжен ли е съдът да прави конкретна преценка относно обективната възможност държавната такса да бъде заплатена или е достатъчно констатацията, че дружеството не е в производство по несъстоятелност?

3. Може ли да се приеме, че едно търговско дружество разполага с финансова възможност да заплати държавна такса по делото, ако дружеството не разполага с никакво ликвидно имущество, няма налични парични средства и не извършва търговска дейност, но има вземания от трето, обявено в несъстоятелност лице, като получаването на вземанията е обусловено от самото производство, по което се дължи държавна такса?

4. Може ли едно търговско дружество да бъде освободено от заплащането на държавна такса по делото по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, ако не разполага с ликвидно имущество, вкл. парични средства и недвижими имоти, но има учредени в негова полза законни ипотеки върху недвижими имоти, част от масата на несъстоятелността на друго дружество?

По отношение на въпросите по т. 2–4 частният касатор поддържа значимост на отговорите им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но те също не покриват общия селективен критерий.

Въззивният съд не се е позовал на липсата на открито производство по несъстоятелност като основание за отхвърляне на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Възможността за откриване на такова производство е посочена като аргумент за тезата на съда, че чл. 83, ал. 2 ГПК не се прилага към юридическите лица, доколкото достъпът им до съд е гарантиран от предвидените в производството по несъстоятелност облекчени способи за събиране на вземанията. Наред с поддържането на изложената теза обаче въззивният съд е разгледал и конкретната възможност на ищеца да заплати таксата и е изложил мотиви защо счита, че достъпът до съд за ищеца не е възпрепятстван. Несъгласието на частния касатор с тази преценка не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като правилността й може да бъде проверена само при съобразяване на доказателства относно финансовото състояние на дружеството-молител във втората фаза на касационното производство. Поради това въпросът по т. 2 няма характер на обуславящ.

Въпросите по т. 3 и т. 4 пък са фактологични и не биха могли да получат абстрактен отговор, тъй като преценката за освобождаване от държавна такса е комплексна и зависи и от фактори извън посочените от касатора (и свързани само с притежаваното имущество), каквито са изведените в практиката на ЕСПЧ и СЕС критерии за специфичност на случая, вероятна основателност и значимост на претенцията, наличие на друг ред за защитата й, сложност на приложимото право, правно-организационна форма на юридическото лице. Нещо повече, включеният в четвъртия въпрос факт относно наличието на вземания, обезпечени с ипотека върху имоти от маса на несъстоятелността, сам по себе си може да има различно правно значение за молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК според конкретната хипотеза - например според това на каква фаза е производството по несъстоятелност, има ли разноски за развитието му, каква е динамиката на пазара на имоти, има ли преклузивен срок за предявяване на иска или давностен срок за процесното право, които да налагат незабавното предявяване на иска, и др. Ето защо при съобразяване само на посочените във въпросите факти съдът не би могъл да отговори принципно дали са налице предпоставки за освобождаване от задължението за внасяне на такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,