Определение № 966 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2025 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

Г. Д. С. от [населено място], чрез пълномощника му адвокат Хр. Р., е подал касационна жалба в срок срещу въззивното решение № 7029 от 18.12.2024 год. по гр. д. № 6704/2023 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 13.03.2023 год. по гр. д. № 24183/2021 год. на Софийския районен съд. С него е отхвърлен предявения от касатора срещу И. Д. В., М. Н. Г. и Г. Л. Г. иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване 1/2 ид. ч. от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], подробно описан, на цена 7 570.63 лв., предмет на договор между първите двама ответници за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 22/2021 год.

Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила относно събирането и преценката на доказателствата, както и необоснованост на направените от съда изводи за наличие на обособяване на два самостоятелни обекти в жилищната сграда в имота. Иска отмяна на решението и вместо това искът му бъде уважен, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. Допустимо ли е изкупуване, когато предмет на продажбата е идеална част от дворно място, в което е построена сграда, индивидуална собственост на продавачите. 2. Допуснати ли са от първоинстанционния и от въззивния съд нарушения на нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато е поискано събиране на доказателства, но такива не са допуснати. 3. Допустимо ли е приложението на чл. 66 ЗС в хипотезата на възникнала съсобственост върху земята след реализиране правото на строеж за сградата, представляваща изключителна собственост на съсобствениците на земята. Поддържа се противоречиво произнасяне с цитираната практика на ВС и на ВКС по тези въпроси наред със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевирано е и формално наличието на основание по чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК.

Ответниците И. Д. В., М. Н. Г. и Г. Л. Г., чрез пълномощника им адв. Ив. Г. оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и оспорват касационната жалба по същество. Претендират присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., намира, че не са налице поддържаните от касатора основания, поради следните съображения:

Установено е, че ищецът, сега касатор и ответника И. Д. В. са съсобственици, при равни права, на процесния имот, на основание наследствено правоприемство от родителите им Д. и С. В.. В него е изградена жилищна сграда, останала им в наследство от баща им Д. В., която двамата са разделили с договор за доброволна делба през 2015 год., като всеки от тях е получил по едно самостоятелно жилище, находящо се на отделните етажи в сградата. С това дворното място се е превърнало в обща част според предназначението си и с оглед използването на самостоятелните обекти, което изключва приложението на чл. 33, ал. 1 ЗС при продажбата дела на единия от тях от дворното място заедно със самостоятелния му обект, както се е осъществило с договора между ответниците от 2021 год. и предходния такъв от 2020 год.

Въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства относно легитимацията на касатора и първия ответник като съсобственици на дворното място, представляващо обща част с оглед обособяването на отделните два реални дяла в построената в него жилищна сграда, както и разпоредителните сделки на ответника И. В. в полза на М. Г. – първата с предмет собственото му жилище, обособено на втория етаж в сградата, втората – със собствената му 1/2 ид. ч. от дворното място.

Въпросът, дали сградата се състои от два самостоятелни обекта, обособени по описания в делбения договор от 2015 год. начин, представлява фактически въпрос, обусловен от събраните по делото доказателства. По този въпрос не е имало и спор, видно от проведеното открито заседание в първоинстанционното производство, нито във въззивното производство е искано събиране на доказателства за противното. Затова и релевираните от касатора доводи за нарушение на закона при обособяване на двата реални дяла в сградата нито са обсъждани от съда, нито са обусловили решаващата му воля.

Въззивният съд е приел, че съсобствеността върху сградата в имота, както и върху построените в него гаражи, е прекратена с делбата през 2015 год., поради което и дворното място е придобило статут на обща част по отношение формираната вертикална етажна собственост с наличие на два самостоятелни обекта, принадлежащи на съсобствениците на мястото. Отделната собственост на обектите в етажите дава право на собствениците им да ги продават на трети лица, с идеалната част от мястото, което представлява обща част, поради което разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС е неприложима. Произнасянето в горния смисъл за неприложимостта на чл. 33 ЗС не противоречи на съдебната практика, цитирана в настоящето производство, напр. решение № 53 по гр. д. № 1094/99 год. ІV г. о., решение № 87 по гр. д. № 5323/2014 год. ІІ г. о. и др. Не е налице и противоречие с цитираната от касатора практика, която е и неотносима – решенията по гр. д. № № 5413/57 год., ІV г. о. и 811/63 год., І г. о. имат за предмет произнасяне по въпрос за правата при извършване постройка върху чужд имот, макар и със съгласието на собственика; решението по гр. д. № 4806/23 год., І г. о., постановено на 14.01.26 год., т. е. след подаване на касационната жалба, е постановено по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. В настоящия случай пред въззивния съд не е правено искане за събиране на доказателства относно наличието на проект за разделяне на сградата на два обособени обекта, напротив този въпрос не е бил спорен, поради което и тази сочена практика /в т. ч. и определението по чл. 288 ГПК по гр. д. № 4806/2023 год./ не може да обоснове наличието на основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като правните изводи на съда са обусловени от установените по делото факти, нито да обоснове наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси в изложението не са и обуславящи волята на съда в обжалваното решение, а поддържаните от касатора съображения в същото касаят неправилността на въззивното решение поради необосноваността на тези изводи и допуснати процесуални нарушения поради неизяснеността на фактическата обстановка, довели до нарушение на материалния закон, но същите не могат да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК.

Поради това и не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в т. ч. и не е налице това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед този изход на делото касаторът следва да понесе направените от ответниците разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

По делото са представените три договора за правна помощ, като всеки от тримата ответници е заплатил поотделно на упълномощения адвокат И. Г. възнаграждение в размер на по 1 500 лв. Предприетата от адвоката защита на идентичните им интереси е осъществена чрез подаване на един отговор на касационната жалба, т. е. извършено е едно и също процесуално действие за тримата, поради което съдът следва да присъди едно общо възнаграждение, независимо от броя на представляваните. В този смисъл е съдебната практика /опр. № 1399 по ч. гр. д. 55/25 год., ІІ г. о., опр. № 77 по ч. т. д. № 1692/21 год., определение № 765 от 18.02.2026 год. по гр. д. № 1004/2025 год., ІІ г. о. Така, на същите следва да се определи общо възнаграждение в размер на 2 250 лв., дължимо от касатора в равностойността му в евро, съгласно ЗВЕРБ в размер на 1 150.41 евро.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.