Определение № 50216 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3458/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. Р. И., чрез процесуален представител адв.Д., срещу въззивно решение от 06.06.2022г. по в.гр.д.№145/2022г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение от 06.08.2021г. по гр.д.№2297/2020г на Окръжен съд - Варна в частта за отхвърляне на предявения от В. Р. И. срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над присъдения размер от 5000лв. до пълния претендиран размер от 130000лв., ведно със законната лихва от 09.06.2020г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят счита, че е налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна Прокуратурата на РБългария, подаден от прокурор в АП-Варна, в който се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна с интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. Р. И. срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над присъдения размер от 5000лв. до пълния претендиран размер от 130000лв., претърпени вследствие незаконно поддържано обвинение по ДП № 30-СЛ-11-4/2019 г. на ВОП Сливен, приключило с оправдателно решение по АНД № 40/2020 г. Установено е, че с постановление от 20.01.2020 г. на военен следовател при ВОП Сливен ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 30-СЛ-11-4/2019 г. по обвинение в извършване на престъпление по чл. 308 ал.1 във вр. с чл. 26 ал.1 НК. Взета е мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 14.04.2020 г. по прокурорска преписка вх. № 114/2019 год по ДП № 30-СЛXI-4/2019 год на ВОП Сливен досъдебното производство е внесено във Военен съд Сливен с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на осн. чл. 78а НК. С решение № 3/22.05.2020г. по АНД № 40/2020 год на Военен съд Сливен, влязло в сила на 09.06.2020 год, обвиняемият е признат за невиновен по повдигнатите обвинения. От представената кадрова справка за ищеца се установява, че той е служил като командир на инженерно-сапьорска рота във военно формирование 34410-Варна. На заеманата длъжност е назначен със заповед на командира на ВМС на 02.01.2019 год. В това си качество той е притежавал сертификат за достъп до класифицирана информация, валиден до 28.06.2020 год, който със заповед от 10.02.2020 год на командира на ВМС му е бил отнет във връзка със станали известни факти и обстоятелства, поставящи под съмнение неговата надеждност. Установено е въз основа на събраните гласни доказателства, че воденото разследване е повлияло неблагоприятно върху психиката на ищеца. Променило се отношението на колегите му към него, те започнали да изпитват съмнения в неговата почтеност, говорели зад гърба му, подигравали му се. Той тежко преживявал всичко това, авторитетът му пред подчинените бил компрометиран, усещал, че въпреки оправдателното съдебно решение няма да можа занапред да упражнява пълноценно функциите си като ръководител. Колегите му се отдръпнали от него, останали неколцина близки приятели, които все още продължавали да го поддържат. Наред с това ищецът изпитвал сериозни притеснения, че ще бъде уволнен и няма да може да си намери друга работа пред вид военната му специалност. Тези опасения се засилили, след като му бил отнет достъпа до класифицирана информация, който е бил необходим за осъществяване на ръководните му функции. Впоследствие ищецът напуснал редовете на българската армия и започна работа като международен шофьор. По делото е прието заключение на комплексна съдебно-психологична и гастроентерологична експертиза, че към настоящия момент при ищеца не се установяват психопатологични симптоми, обуславящи наличие на психично заболяване. Понастоящем не се установяват данни за интензивен стрес или доминантни негативни емоции. Оплакванията от тревожност, напрегнатост, нарушен нощен сън, които ищецът изпитвал по време на воденото срещу него досъдебно производство, са отшумели без провеждане на специфично лечение. Липсва медицинска документация, отразяваща обективно психичното му състояние. Във връзка с оплакванията на ищеца от стомашни болки, документирани с приложения болничен лист, експертизата не е установила обективни патологични промени и белези на заболяване на стомашно-чревния тракт, черния дроб и панкреаса. Допустимо е при стрес и емоционално напрежение пациентът да реагира с функционални, без органично основание, оплаквания, които са спонтанни и преходни. Те могат да причинят дискомфорт, нарушават за кратко трудоспособността, но не са белег на гастроентерологично заболяване. Въззивният съд е изложил съображения, че безспорно по време на разследването, а също и в съдебната фаза, ищецът е бил подложен на стрес, предизвикан от опасението, че в случай на осъдителна присъда може да бъде уволнен. Придобитата от него военна специалност стеснява кръга на възможностите за намиране на друга работа. Подронен бил авторитетът му като военнослужещ и командир. Изпитвайки чувство на срам и неудобство пред колегите си, дори и след като бил оправдан ищецът предпочел да напусне армията и да потърси работа далеч под нивото на квалификацията му. От друга страна, наказателното производство, включително и в съдебната му фаза, е приключило в изключително кратък период от време – от привличането на ищеца като обвиняем на 20.01.2020 г. до влизане в сила на оправдателното решение – 09.06.2020 г.. Отчетено е също, че прокуратурата е внесла досъдебното производство в съда с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и прилагане на административно наказание, което определя случая като не особено тежък. Срещу ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – подписка. Здравословното му състояние и психиката му не са претърпели значително увреждане. По тези съображения и като е взел предвид, че претърпените неимуществени вреди от ищеца все пак не са в значителен размер, психичните и здравословни проблеми на ищеца са били временни и вече напълно преодоляни, въззивният съд е определи обезщетение в размер на 5000 лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1“При обвинения за седем тежки престъпления, които се наказват със затвор, какво следва да е обезщетението за всяка една имуществена вреда за всяко?; 2“При наличие на Военно обвинение какви критерии следва да се приемат от съдилищата, защото това не е обикновен съд?“; „относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди?“, като по втория въпрос според касатора липсва съдебна практика и следва да се допусна по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите – по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Излагат се и твърдения, че „безспорно е доказана причинната вързка между тежкото здравословно състояние на жалбаподателя вследствие на претърпените вреди от незаконното обвинения“, които доводи обаче не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГП, а при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си различна фактическа обстановка от приетата за установено по конкретното дело – по делото се претендират вреди в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 308, ал.1 във вр. с чл. 26 ал.1 НК, по което В. И. е оправдан с решение № 3/22.05.2020 год по АНД № 40/2020 г. на Военен съд Сливен; обвинението е в придължавано престъпление, а не е както се сочи във въпроса на касатора в седем тежки престъпления. "Тежко престъпление" е това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна - чл.93, т.7 ДР на НК. И. е обвинен в извършване на престъпление, което не е „тежко престъпление“ по смисъла на чл.93, т.7 ДР на НК, както се сочи от касатора. За извършено умишлено престъпление по чл.308, ал.1, във вр. чл.26, ал.1 НК, е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до 3 години, поради което /както е посочено в постановлението за внасяне на ДП във ВС Сливен от 14.04.2020г./както и с оглед на обстоятелствата, че И. не е осъждан за престъпление от общ характер и не е бил освобождаван от наказателна отговорност по реда на Глава Осма, р.ІV НК, и в резултат на извършеното документно престъпление не са били причинени имуществени вреди, досъдебното производство е внесено в съда с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл.78а НК, което е съобразено от въззивния съд като обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на втория от поставените от касатора въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като има формирана и ненуждаеща се от промяна съдебна практика – напр. решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, ІV г. о., че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии /магистрати,адвокати,военни,митнически служители и др./ очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация. В случая въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, като не е приел събраните доказателства да установят неимуществени вреди над обичайните – принципно търпените неудобства в резултат на това обвинение. Прието е, че е бил подронен авторитетът му като военнослужещ и командир; че изпитвайки чувство на срам и неудобство пред колегите си, дори и след като бил оправдан ищецът предпочел да напусне армията и да потърси работа далеч под нивото на квалификацията му; че преди това изпитвал сериозни притеснения, че ще бъде уволнен и няма да може да си намери друга работа пред вид военната му специалност; че тези опасения се засилили, след като му бил отнет достъпа до класифицирана информация, който е бил необходим за осъществяване на ръководните му функции; впоследствие ищецът напуснал редовете на българската армия и започна работа като международен шофьор. Третият въпрос според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№982/2018г. на ВКС, ІІІг.о. и решение по гр.д. №5992/15 г. на ВКС, ІІІ г.о. /с твърдение, че във въззивното решение не са приложени посочените в решенията на ВКС критерии по чл.52 ЗЗД/. Според касатора съдът не се е „произнесъл и относно нарушеното му право на живот, право на свободно избрана професия в свободно избрана среда, за което е учил и се е стремил да се развива един млад и перспективен военен на висока позиция в поделението“. Доводите не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което са приети за установени претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение; обсъдени са обстоятелствата от значение за определяне на обезщетението в конкретния случай и са преценени при определяне на размера на обезщетението. Отделно от това, несъгласието на страната с изводите на съда по възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Не може да се приеме, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и прилагането на общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД въззивното решение е в противоречие с приложните от касатора решения на ВКС. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, вкл. посочените от касатора съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение