Определение № 60463 от 05.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2252/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото - Б. В. Г., В. В. Р., Г. В. Р., Л. В. Р. и Т. В. Г., против решение № 100178/01.07.2020г. по в.т.д. № 125/2020г. на Апелативен съд-Велико Търново, с което, след частична отмяна на решение № 169 от 21.10.2019г. по т.д. № 284/2018г. на Окръжен съд –Плевен, като краен резултат са отхвърлени изцяло предявените от ищците против ЗК „УНИКА“ АД, [населено място], предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат им Л. В. Г., настъпила на 20.09.2016г. от ПТП, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Касаторите атакуват въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Намират за неправилен изводът на съда за недоказана материална легитимация по спора, поради липса на особена близка привързаност – трайна и дълбока емоционална връзка с починалия им брат. В тази връзка сочат, че апелативният съд не е анализирал свидетелските показания по делото. Претендират направените съдебни и деловодни разноски, в това число адвокатско възнаграждение за всички инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, ЗК „УНИКА“ АД, [населено място], в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за представителство в настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Окръжен съд - Плевен е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от ищците от смъртта на брат им при ПТП на 20.09.2016 г. От фактическа страна е прието от апелативния съд, че вина за ПТП имат водачите и на двете участващи МПС. По делото е безспорно, че по отношение на процесния лек автомобил е действала валидна за периода 10.12.2015 г. - 09.12.2016 г. застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ЗК „Уника“ АД. Смъртта на Л. В. Г. е настъпила вследствие на остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност, поради получена от него при ПТП тежка черепно-мозъчна травма, довела до счупване на черепната основа, излив на кръв под мозъчните обвивки и вдишване на кръв. Вещото лице посочва, че е възможно травматичните увреждания на главата да са резултат от навлизането на части на автомобила навътре в купето, при положение, че пострадалият е седял плътно до задната дясна врата, където ударът бил най-силен. По делото не се спори, че Г. не е бил с поставен предпазен колан, но вещото лице дава заключение, че при значителните деформации по дясната страна на автомобила не може да се твърди, че той не би получил такива увреждания, ако е бил с поставен предпазен колан, чиято ефективност била при челен удар. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че ищците по делото са поддържали много добри отношения с починалия си брат, уважавали се взаимно, помагали си, били сплотено семейство. Живели са заедно, като ищецът Б., който е най-възрастен, с 14 г. по-голям от починалия Л., според свидетеля И. П. се грижел много за братята и сестрите си, той ги гледал като малки, когато родителите им били на работа. Преди 20-тина години Л. се оженил и отишъл да живее в съседното [населено място] - показания на св. П. П. и св. А. Б., като почти два пъти месечно идвал в [населено място] - св. Т. Говедарски. Всички ищци имат свои семейства и деца, живеят в отделни домакинства в [населено място], с изключение на ищцата Л., която живее в [населено място], общ. Борово, обл. Русе. Ищците трагично приели смъртта на брат си, на погребението плакали, припадали, после тъгували за него, „както всеки човек тъгува за брат си, за сестра си“ според св. И. П. и св. Й. Ш.. Съгласно заключението на вещото лице по приетата съдебно-психиатрична експертиза всички ищци с изключение на ищеца Б. са претърпели остра стресова реакция, която се отличава с краткотрайност - часове до няколко дни, като реакцията им е нормална от смъртта на близък и не е настъпило нарушение на адаптацията им. Към момента на прегледа констатацията е, че те са се справили с кризата, реакцията на скръб е затихваща, чувстват нормална тъга по починалия и тежест, свързана с отговорност към децата му. Единствено при ищеца Б. вещото лице е установило претърпяно посттравматично стресово разстройство с продължителност 2-3 месеца, като предполага, че причината е обстоятелството, че той е отишъл на местопроизшествието и това му е причинило допълнителен стрес. Въз основа на констатираното и предвид задължителните указания дадени с Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016г., решаващият съд е заключил, че на застрахователя не следва да бъде ангажирана отговорност. Посочил е, че ангажираните гласни доказателства установяват, че между ищците и починалия вследствие на ПТП техен брат са съществували близост и привързаност, присъщи за този вид родствени отношения, при което естествено смъртта му се е отразила негативно върху емоционалните им изживявания. Приел е причинените им страдания са нормална психологична реакция при загуба на близък, което се потвърждавало и от заключението на съдебно-психологичната експертиза. Намерил е, че ищците са се справили с кризата, реакцията на скръб е била затихваща, като несъмнено с оглед отношенията им те ще продължат да чувстват тъга от загубата на брат си. Счел е, че по делото не е доказано претърпените от тях вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената връзка братя - сестри, за да бъде счетено, че те са материално легитимирани да получат обезщетение. Възприел е, че те са живели заедно в едно домакинство в детството си - преди повече от 20 г. и макар да са поддържали често връзка помежду си, всеки един от тях е изградил собствено семейство, има деца, като пострадалият Л. е оставил две деца, ищецът Г. има седем деца, а ищцата Т. - десет. Намерил е, че дори по отношение на ищеца Б., за който е установено, че като по-възрастен той е поемал грижата за по-малките си братя и сестри, няма доказателства, че връзката между него и починалия е била по-емоционална и по-дълбока, отколкото на останалите братя и сестри. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка?; Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това?; I.2: Спадат ли сестрите и братята към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищеца /погрешно посочено „внука“/ и починалия?; I.3/ Следва ли при формиране на вътрешното си убеждение съдът да обсъди събраните по делото доказателства, въз основа на което да направи изводите си за съществуването или не на факт? Допустимо ли е въззивният съд да се позовава на несъбрани и непосочени от страните данни?; II.1/ При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение, съгласно постановеното в ТР №1/2016г. на ОСГНТК на ВКС, допустимо ли е съдът на изхожда изцяло от общите принципни положения и житейски достоверното в отношенията между братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?; II.2/ Допустимо ли е съдът да не обсъжда всички доказателства по делото, при положение, че не ги приема за достоверни?; II.3/ Допустимо ли е съдът да отхвърля като неоснователен и недоказан иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на брат в резултат на непозволено увреждане от престъпление, само въз основа на обстоятелството, че ищците и починалият са имали свои семейства?; Следва ли да събира доказателства в тази връзка?; II.4/ Съществува ли презумпция за липса на изключителност в отношенията между брат и сестра, ако същите имат свои деца или отделни домакинства?; II.5/ Наличието на други живи роднини изключва ли възможността между ищците и починалия брат да е съществувала изключително близка и трайна емоционална връзка?; II.6/ Допустимо ли е съдът да мотивира решението си, позовавайки се на неустановени и непосочени от страните по делото факти и обстоятелства?“ Касаторите се позовават на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитират следните съдебни решения: решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010 на II т.о. на ВКС, решение № 24/1 0 /28 .0 1. 2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на II г.о. на ВКС; решение № 97/02. 05.2019г. по гр.д.№ 3457/2018г. на IV г.о. на ВКС; решение № 151/30.07.2019г. по гр.д. № 3044/2018г. на III г.о. на ВКС; решение № 45/25.06.2019г. по гр.д. 1466/2018г. на III т.о. на ВКС и определение № 383/22.05.2018г. по гр.д.№ 3648/2017г. на III гр. На ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въззивният съд е обсъдил всички твърдения на страните и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, вкл. свидетелските показания и психиатричната експертиза, като не се е позовал на „несъбранни данни по делото“, поради което въпроси № I.1, I.3, II.2,II.6 не могат да обусловят допускането на касационния контрол на обжалвания акт. Именно защото съдът е извършил съвкупна преценка на всички доказателства, по отношение на въпроси № II.3-II.5 не е налице общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като същите се основават на невярното твърдение, че исковете са отхвърлени само и единствено поради това, че ищците са имали свои семейства. Това обстоятелство е взето предвид от съда, но то е интерпретирано ведно с останалите установени по делото факти, включително и установеното от психиатричната експертиза, че реакцията на ищците от смъртта на техния близък е нормална и не е настъпило нарушение на адаптацията им, като към момента на прегледа констатацията е, че те са се справили с кризата, реакцията на скръб е затихваща, чувстват нормална тъга по починалия и тежест, свързана с отговорност към децата му. Решението е основано и на свидетелските показания, които също сочат на обичайни отношения между братята и сестрите, при които не се дължи заплащане на обезщетение. Въпроси № I.2 и II.1също не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Въззивният съд, противното на съдържащите се във въпрос № I.2 твърдение, е приел че между ищците и починалия не е налице особена връзка между братя и сестри. Не е вярно и твърдението на жалбоподателите във въпрос № II.1, че съдът е изходил изцяло от общите принципни положения и житейски достоверното в отношенията между братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай, тъй като изводите на съда се основават на установените въз основа на свидетелските показания и психиатричната експертиза конкретни факти по делото. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на допълнителните селективни критерии по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от това, следва да се отбележи, че решението е в пълно съответствие с даденото разрешение в задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016г., като не е налице очевидна неправилност на акта по чл.280, ал.1, предл. 3-то ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване, като на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение от 150 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд