Определение № 1342 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 688/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв. Ю. против определение № 14527/30.11.2023 г. по ч. гр. д. № 11791/2023г. на Софийски градски съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба с вх. № 78225/25.08.2023 г., подадена от Е. Д. М. срещу определение № 20363/08.06.2023 г. (с характер на разпореждане) по гр. д. № 27536/2023 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 26-ти състав, с което е прекратено производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК като заведено по-късно от това по гр. д. № 26481/2023 г. на СРС, ГО, 174-ти състав. Втората инстанция е постановила обжалвания резултат като е приела, че разглеждането на частната жалба от състав на съда, страна по спора по предявения от М. иск, не представлява нарушение на изискването за безпристрастност и независимост на съдебния състав, доколкото в това производство не се разгледа основателността на претенцията, респ. липсва всякакво основание за повлияване на членовете на състава от фискалната политика на страната във връзка с определяне на размера на обезщетението, което не е предмет на настоящото производство. Изтъкнато е също, че дори при оставяне на частната жалба без уважение, правото на обезщетение на ищеца няма да бъде накърнено, защото същото ще се обезпечи при разглеждане на по-рано образуваното производство. Въззивният състав е посочил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба срещу Софийски градски съд (СГС) с искане за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева за репариране на претърпени в периода 19.10.2022 г. – 17.05.2023 г. неимуществени вреди, причинени от допуснато нарушаване на презумпцията за невиновност чрез държане на ищеца в интервала 14:00 – 20:00 часа в открито съдебно заседание, проведено на 19.10.2022 г. по НОХД № 1006/2016 г. на Специализиран наказателен съд, 14 състав, с белезници на краката. Констатирано е, че от служебно изисканите от СРС в заверени копия документи се установява, че въз основа на депозирана искова молба вх. № 137223/17.05.2023 г. на жалбоподателя М., е образувано гр. д. № 26481/2023 г. по описа на СРС, ГО, 174-ти състав, по което е претендирано срещу СГС присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева за репариране на претърпени в периода 19.10.2022 г. – 17.05.2023 г. неимуществени вреди, причинени от допуснато нарушаване на презумпцията за невиновност чрез държане на ищеца в интервала 14:00 часа – 20:00 часа в открито съдебно заседание, проведено на 19.10.2022 г. по НОХД № 1006/2016 г. на Специализиран наказателен съд, 14 състав, с белезници на краката. Прието е също (въз основа на представена справка изх. № 47873/07.06.2023 г.), че производството по гр. д. № 26481/2023 г. по описа на СРС, ГО, 174-ти състав е висящо и по него са дадени указания за отстраняване на нередовностите в исковата молба. Констатирано е да отсъстват данни това (предходно образувано) производство да е прекратено с влязъл законна сила съдебен акт, който да бъде съобразен. Въззивният съд е мотивирал доводи, че нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК установява забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Отчел е, че целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, като за да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо. Ето защо за съда, пред който е образувано по-късно заведеното дело, възниква задължение да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск. Въззивният състав е взел предвид, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, какъвто в случая е налице (страните и предметът на гр. д. № 27536/2023 г. по описа на СРС, ГО, 26-ти състав и тези по гр. д. № 26481/2023 г. по описа на СРС, ГО, 174-ти състав, са едни и същи). По тях ищец е Е. Д. М., а ответник – СГС и се касае за претенция за (едно и също) обезщетение за неимуществени вреди, които са идентично индивидуализирани от същото увреждащо действие. Изложени са съображения, че в конкретния случай липсват каквито и да е твърдения, че заведеното последно по време производство се отнася до друга част от претендираните обезщетения, представляващи разлика над първоначалните частично заявени искове по предходното производство. Прието е, че непосочването от ищеца, че предявените искове се отнасят до различни части от вземанията му, обуславя приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК. Съдът е отрекъл в случая приложение на разпоредбата на чл. 213 ГПК, тъй като не се касае за няколко висящи дела между едни страни или до дела, които имат връзка помежду си, а за наличие на дела в един съд, между едни и същи страни, на едно основание и за същото искане. По тези аргументи е направен извод, че по отношение на по – късно предявената искова претенция, по която е образувано гр. д. № 27536/2023 г. на СРС, ГО, 26-ти състав (спрямо тази по гр. д. № 26481/2023 г. на СРС, ГО, 174-ти състав), е налице отрицателна процесуална предпоставка – наличие на друго идентично производство между същите страни, със същото основание и искане и по-късно заведеното дело като недопустимо следва да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следния въпрос: „За да е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 471 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. и определение № 49 от 29.01.2019 г. по ч. гр. д. № 212/2019 г., и двете по описа на IV г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване. Искането за достъп до касация е неоснователно. Поставеният в изложението въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснован допълнителен такъв, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК има формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 119 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. на IV г.о., решение № 46 от 8.04.2013 г. по т. д. № 96/2012 г. на II т. о., включително и това, на което касаторът се позовава, а именно решение № 471 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на IV г. о. В посоченото решение е изразено разбиране, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отводът за пресъдено нещо. Разяснено е още, че субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Прието е също така, че обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. Въззивното определение не е в противоречие с горните правни разрешения. В настоящия случай въззивният съд е констатирал наличието както на субективен, така и на обективен идентитет между двете дела, които са образувани между същите страни, като са предявени осъдителни искове за присъждане на обезщетение в един и същи размер за претърпени идентични по естество неимуществени вреди, в един и същи период от време, в резултат от едно и също поведение (т.е. твърдян деликт). Съобразено е също, че претърпените неимуществени вреди са идентично индивидуализирани в двете искови молби и се касае за идентично увреждащо действие, от което по твърдения са настъпили вреди за жалбоподателя. В тази връзка обжалваното определение не е решено в противоречие със задължителната практика на ВКС, напротив - изцяло е съобразена същата и след като е констатирал наличието както на субективен, така и на обективен идентитет между двете дела, въззивният съд е приел, че е налице отрицателна процесуална предпоставка – наличие на друго идентично производство между същите страни, със същото основание и искане, вследствие на което по-късно заведеното дело като недопустимо следва да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят недопустимо се позовава по поставения въпрос едновременно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Освен това, за пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че в случая жалбоподателят не е съобразил изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с изискванията, поставени с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на визираното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването ѝ от страната, а не служебното ѝ установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,