Определение № 219 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4093/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. А. Ж., В. М. Ж. и М. Д. Ж. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260003 от 17.08.2020 г. по гр.д.№ 612/ 2019 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 787/ 2017 г., по предявения от С. Я. срещу касаторите иск са обявени за недействителни по отношение на ищеца договорите, обективирани в нотариален акт № *, том *, рег. № **, дело 504 от 29.12.2014 г. на нотариус рег.№ *, с който Я. А. Ж. учредява безвъзмездно право на ползване в полза на М. Д. Ж. и дарява на В. М. Ж. недвижими имоти, а именно: апартамент № 8, разположен на третия етаж в жилищна сграда на етап груб строеж, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ 95,55 кв.м., представляващ самостоятелен обект № ... по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г., при съседни обекти: на етажа - ..., под обекта - ... ..., над обекта - ... и ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот; апартамент № 7, разположен на третия етаж в същата жилищна сграда, със застроена площ 90,95 кв.м., представляващ самостоятелен обект № ... по КККР, одобрени със същата заповед, при съседни обекти: на етажа - ... и ..., под обекта - ..., над обекта - ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот; самостоятелен обект /таван/ за склад № 12, разположен на четвъртия етаж по схема, а по документи за собственост в подпокривното ниво - тавански етаж, в същата жилищна сграда, със застроена площ 51,10 кв.м., представляващ самостоятелен обект № ... по КККР, одобрени със същата заповед, при съседни обекти: на етажа - ... и ..., под обекта - ..., над обекта - няма, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, които договори са били предназначени да увредят ищеца С. Я. като кредитор на Я. А. Ж. с вземания за мораторни неустойки, уговорени в т. 2.1 и т. 2.2 по договор от 09.12.2014 г., обективиран в нотариален акт № , т. , рег. № ****, дело № 591 от 2014 г. на нотариус рег.№ 194 на НК.

Касаторите претендират допускане на обжалвания акт до касационен контрол поради недопустимостта му. Същата извеждат от произнасяне не по предявения иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, а по иск с квалификация чл.135 ал.3 ЗЗД, какъвто ищецът не бил предявил при условията на евентуалност. Освен това поддържат, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд процесуалноправните въпроси „Може ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, с което се уважават изцяло предявените искове с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД и вместо него да се постанови ново, с което отново да бъдат уважени исковете, но с правно основание чл.135 ал.3 ЗЗД?“ и „Следва ли да се дава възможност на необжалвалата страна да предприеме съответни процесуални действия за установяване на факти и обстоятелства за които носи доказателствената тежест при връщане на делото за ново разглеждане от касационната инстанция на въззивната?“.

Ответната страна С. Я. оспорва жалбата. Поддържа, че произнасянето от въззивния съд е по предявения от него иск, който е един, но е квалифициран по различен начин от въззивния съд при първото разглеждане на делото и от касационния съд, чиито указания при връщането на делото за ново разглеждане настоящето въззивно решение изпълнява точно. По поставените въпроси също счита, че няма основание за допускане на обжалването, тъй като разрешенията на въззивния съд съответстват на установената практика, а не й противоречат. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.

Делото се разглежда от въззивната инстанция за втори път, след като първото въззивно решение е отменено от състав на ВКС, III г.о. с решение по гр.д.№ 4386/ 2018 г. и е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със задължителни за него указания. В изпълнение на същите с определение № 220/ 04.05.2020 г. новият състав указал на ищеца, че е негова доказателствената тежест да установи общото намерение на длъжника и третите лица за увреждането му и му е дадена възможност да ангажира доказателства за това.

За да уважи предявения иск, въззивният съд изложил собствени фактически и правни съображения по доводите във въззивната жалба. Приел за установено, че с нотариален акт от 09.12.2014 г. бил оформен договор за покупко-продажба, с който ответницата Ж. продала на ищеца самостоятелен обект с идентификатор ... по КККР на [населено място], представляващ таван № 10 находящ се на четвъртия (тавански) етаж, на подпокривното ниво, в жилищна сграда № 1, изградена на етап „груб строеж“, в [населено място],[жк], [улица], със застроена площ 73.70 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот. С договора в т. 2.1, 2.2 и 2.3 страните уговорили неустойки за неизпълнение на задължения на продавача: 10 000 евро при неспазване на сроковете за издаване на акт образец 15 за жилищната сграда или за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация и присъединяване към ел. снабдителната и канализационната мрежа; 10 000 евро за неизвършени в срок довършителни работи на обекта и 7 000 евро ако в срок от 6 месеца след въвеждане на сградата в експлоатация не бъде променено предназначението на продавания обект от таван на апартамент. С нотариален акт от 29.12.2014 г. ответницата Ж. учредила пожизнено и безвъзмездно право на ползване на съпруга си М. Ж. и едновременно дарила на сина си В. Ж. собствените си имоти, находящи се в същата сграда, а именно апартамент № 8 със застроена площ 95,55 кв.м., апартамент № 7, със застроена площ 90,95 кв.м. и таван за склад № 12, със застроена площ 51,10 кв.м. С решение № 534/ 25.04.2019 г. по в.гр.д. № 179/ 2019 г. на Варненски окръжен съд, в сила от 14.04.2020 г., било признато за установено, че ответницата Ж. дължи на ищеца неустойки общо в размер 20 000 евро. Съдът установил, че падежът на задължението за плащане на неустойка е настъпил за сумата 10 000 евро на 01.07.2016 г. и за сумата 10 000 евро на 31.12.2016 г. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на ответницата със съдебно признати парични вземания, които не са удовлетворени. Тези вземания били възникнали след сключването на процесните отчуждителни сделки, поради което ищецът бил легитимиран да иска обявяване на недействителността им само ако страните по тях са знаели за увреждането и са го целели. Съдът намерил, че съвкупното обсъждане на множество косвени доказателства обосновавало еднозначен извод, че ответниците са сключили сделките на 29.12.2014 г. с намерението да увредят ищеца: ответницата, нейният съпруг и синът им са познавали всички въпроси, свързани с изграждането на сградата и трудностите във връзка със строителството; за довършване на сградата бил сключен предварителен договор в края на 2013 г. между ищеца и ответницата, съчетан с договор за изработка от страна на трето лице; наложени били в края на месец октомври 2014 г. по искане на ищеца възбрани върху два от имотите в патримониума на ответницата, което довело до преговори между техните представители и сключването на договора на 09.12.2014 г., с този договор били поети задължения от ответницата, които обективно и субективно тя не е била в състояние да изпълни и не е имала намерение; подадени били от ответницата само седмица след сключването на договора с ищеца документи за снабдяване с данъчна оценка на единствените притежавани от нея имоти, както и схеми на същите и последвало отчуждаването им. Затова съдът прел, че са налице предпоставките по чл.135 ал.3 ЗЗД и че предявените искове са основателни.

Не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск. Какъв иск е предявен съдът е длъжен да изведе от правопораждащите фактически твърдения и отправеното към него искане за защита. Квалификацията на спорното право е негово /на съда/ задължение, като вярното или невярно квалифициране не предопределя допустимостта на произнасянето му. Когато решението е постановено въз основа на твърденията, от които ищецът претендира за него да е възникнало спорното право и в рамките на искането му за защита на това право, постановеният акт е допустим. Неправилното квалифициране на спорното право е нарушение, което се отстранява по реда на обжалването, без да влияе на допустимостта на акта. В този случай горестоящият съд е длъжен сам да реши спора, като даде вярна квалификация на правото. Обжалваното в настоящето производство въззивно решение е постановено именно след ново квалифициране на иска, съобразно задължителните указания, дадени от касационната инстанция след първото разглеждане на спора от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК.

Не е налице и претендираното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед мотивите на въззивния съд, поставените от касаторите процесуалноправни въпроси са обуславящи, но неоснователно се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Нито един от сочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не дава отговор на конкретно формулираните въпроси. При разрешаването им въззивният съд е съобразил установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество и трябва да изготви собствени мотиви. Той е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Ограниченията в обсега на въззивната дейност на съда следва да се разбират като ограничения до установяване на нови факти /извън новооткритите/, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. Когато установи неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материалноправна норма, въззивният съд е длъжен да подведе фактите към относимата правна норма. Ако се променя правната квалификация и решаващият съд приема, че се касае до друг фактически състав, от който произтича спорното право, обжалваното решение следва да се отмени и се постанови ново решение с точната правна квалификация /решение № 61/ 13.07.2017 г. по гр.д. № 3439/ 2016 г., ІІ г.о./. Ако преценката за неправилна квалификация на спорното право е направена от касационната инстанция с отменително решение по дело, върнато за ново разглеждане на въззивния съд с указания за правилната квалификация на иска, засягаща разпределението на доказателствената тежест, тези указания са задължителни за въззивния съд. Той следва да осигури възможност на участниците в процеса да предприемат съответните процесуални действия, респ. да ангажират доказателства предвид указанията на по-горната инстанция как се разпределя доказателствената тежест за обстоятелства, посочени като подлежащи на доказване /решение № 212/ 21.02.2019 г. по гр.д.№ 4268/ 2017 г., ІІІ г.о./. Обжалваното в настоящето производство въззивно решение е съобразено с посочената практика, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол.

По тези съображения Върховният касационен съд