Определение № 2884 от 20.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1378/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците „Грейн Бонд“ ЕООД и Г. П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Мотобул“ ЕАД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищците първоинстанционно решение, с което по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск по чл. 365 ЗЗД е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца главница по спогодба в размер на 119 442,54 лв., заедно със законната лихва.

За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че по договор за предоставяне на клиентски карти/чипове от 05.02.2020 г. и анекс към него ищецът е предоставил на ответника „Грейн Бонд“ ЕООД клиентски карти, даващи право на последното дружество да ползва определени отстъпки от цените на течни горива, предоставяни от определени вериги бензиностанции, с отложено плащане на цената, а ответникът Г. А. П. се е съгласил да отговаря солидарно като поръчител за целия размер на задълженията. С процесната спогодба, сключена с оглед неизпълнение на задълженията на ответниците по основния договор, страните са се съгласили, че размерът на задължението по договора е в размер на 136 442,54 лв., като са го разсрочили в срок до 20.08.2024 г. и са уговорили погасяване, на равни месечни вноски, на съответни падежи и една изравнителна вноска, след което първият ответник е извършило плащания в общ размер от 17 000 лв.

Въз основа на това съдът е намерил за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания, като е приел, че със сключването на спогодбата ответниците са признали, вкл. по основание и размер, възникналите по основния договор задължения. Във връзка с това е приел, че с оглед направеното признание и преобразуващото действие на спогодбата, чиято действителност не се оспорва от ответниците, е преклудирана възможността им да оспорват изпълнението на насрещните задължения на ответника по основния договор, поради което е неоснователно възражението им за недоказаност на това изпълнение.

Възражението за отговорността на втория ответник като поръчител и за изтекъл по отношение на него срок по чл. 147 ЗЗД съдът е намерил за неоснователно по съображения, че със сключване на спогодбата и приемане на уговорените в него падежи на задължението, е започнала да тече нова погасителна давност, доколкото всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата до този момент погасителна давност. Приел е по-нататък, че с включената в спогодбата изрична уговорка вторият ответник се е задължил да отговаря за целия дълг в предвидените срокове и размери. Посочил е също, че с оглед уговореното разсрочване на задължението на отделни вноски с конкретни падежи предвиденото в чл. 8 от спогодбата основание за предсрочна изискуемост на целия остатък от дълга при забавено плащане на някоя от вноските установява право на кредитора да обяви целия остатък за предсрочно изискуем, което свое право същият не е упражнил и поради това срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е започнал да тече от падежа на последната вноска, а не от този на първата вноска, в какъвто смисъл е възражението на ответниците.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• мо же ли преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД да бъде „прекъснат“ или „подновен“ чрез признание на задължение по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, включено в споразумение за разсрочване на дълга;

• представлява ли споразумение за разсрочване на съществуващ дълг (спогодба по чл. 365 ЗЗД) новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, при която поръчителят по първоначалното задължение поема нова и самостоятелна отговорност, без да е сключен изричен договор за поръчителство при условията на чл. 138-141 ЗЗД;

• при наличие на клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“ в споразумение за разсрочване от кой момент започва да тече преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД - от момента на обективното настъпване на забавата и фактическата изискуемост на целия дълг, или едва от момента на последния договорен падеж?

• може ли клауза в частен свидетелстващ документ (споразумение за разсрочване), съгласно която страна декларира, че „няма претенции или възражения“ относно изпълнението на насрещната страна, да преклудира правото на тази страна да оспорва в исковото производство изпълнението на задълженията на кредитора по основния договор?

Първият и вторият от поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. По делото възражение за изтекла погасителна давност не е налице, поради което прекъсването на давността чрез направеното със спогодбата признание е въпрос, неотносим към спора, независимо от изложените от въззивния съд съображения. Същевременно съдът не е обсъждал въпроса за прекъсване или подновяване на срока по чл. 147 ГПК, а е приел, че отговорността на втория ответник се основава на поетото със спогодбата поръчителство, т. е. без връзка с поръчителството по основния договор. Вторият въпрос се основава на тезата на жалбоподателя, че процесната спогодба не притежава характеристиките на новация (каквато въззивният съд в действителност не е обсъждал), поради което сключената спогодба не се отразява на първоначалното поръчителство. Последното обаче не съответства на приетото от съда, че поръчителството по спогодбата произтича от включената в самата нея уговорка в този смисъл.

По останалите два въпроса не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото правните изводи на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната във въззивното решение, според която уговорката за „автоматично" настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в закона (т. д. № 665/2018 г. на I т. о.), а при сключена спогодба с ъдът е длъжен да се съобрази нея, като приеме, че отношенията между страните са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки; при наличие на спогодба, съдът не може да преценява интереса на страните, доколкото противното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове чрез взаимни компромиси (гр. д. № 413/2024 г., IV г. о.).

Не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай това основание за допускане на касационното обжалване се обосновава с доводите, че поставените правни въпроси засягат ключови аспекти от режима на поръчителството, преклузивните срокове и новацията - материи с широко практическо приложение, по отношение на които съдилищата следва да получат окончателно разрешение от ВКС. При наличието обаче на горепосочената практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, и при липсата на доводи за необходимост същата да бъде изоставена или осъвременена, няма основание да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. От страна на ищеца искане за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК не е направено.

С тези мотиви съдът