Определение № 4817 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3489/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Социални Услуги – Домашен Социален Патронаж – Тетевен, чрез адв. Н. С., срещу въззивно решение № 126/11.06.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 255/2025 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 30/12.02.2025 г. по гр.д. № 935/2023 на Районен съд – Тетевен, с което са уважени предявените от Д. М. В. против касатора искове с правно основание чл.344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор“ при ответника; и за заплащане на обезщетение за оставането без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 09.10.2023 г. до 09.04.2024 г. в размер на сумата 5 350,85 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Ответникът по жалбата Д. М. В., чрез адв. С. Л., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено със заповед № 14/09.10.2023 г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснато от работника нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. Дисциплинарното нарушение е описано в заповедта като неявяване на ищеца на работа и неизпълнение на трудовите му задължения за времето от 21.06.2023 г. до 25.07.2023 г. и от 01.09.2023 г. до 06.10.2023 г. и липса на законово основание за отсъствията. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че В. не е бил на работа поради заболявания, които са удостоверени с надлежни документи – издадени болнични листи за временна неработоспособност. Видно от тях, ищецът е бил в отпуски по болест, както следва: 35 дни – от 21.06.2023 г. до 25.07.2023 г. (5 дни болничен режим и 30 дни амбулаторен); и 36 дни - от 01.09.2023 г. до 06.10.2023 г. (6 дни болничен режим и 30 дни амбулаторен). Болничните листи са оспорени от работодателя, като същите са потвърдени с решения на ТЕЛК и НЕЛК. Съдът е посочил, че след като оспорените документи са потвърдени по административен ред от компетентния медицински орган, то не може да се приеме, че работникът е бил длъжен за процесните два периода да се явява на работа. Ищецът в случая е бил добросъвестен при ползването на разрешения му отпуск поради временна неработоспособност, като отсъствието му не осъществява състава на дисциплинарното нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. В заключение е направен извод, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ са изцяло основателни и правилно са били уважени от районния съд. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставеният в изложението въпрос не обуславя селектирането на жалбата. Въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения по чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, като е обсъдил защитните тези на страните; извършил е анализ и оценка на събраните по делото доказателства и е посочил кои от тях и защо кредитира, и кои не цени. В резултат на този съвкупен анализ и оценка е приел за установено, че ищецът не е допуснал описаното в заповедта дисциплинарно нарушение, тъй като след произнасянето на компетентния медицински орган (ТЕЛК и НЕЛК) относно заболяванията на лицето, респ. за необходимия режим на лечение и продължителността му, работодателят не е имал основание да приеме, че работникът самоволно и безпричинно е отсъствал от работа за изследваното време. Несъгласието на касатора с изводите на съда, че не е осъществен фактическият състав на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, поради което заповедта за уволнение е незаконосъобразна, съставляват доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение