Определение № 69 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3275/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. С., подадена чрез пълномощника му адвокат И. Д. С. - член на САК, срещу въззивно решение № 1254/16.06.2020г. по гр.д.№ 5187/2019 г. по описа на САС, ГО, 1-16 състав, с което е потвърдено решение № 5088/08.07.2019 г. по гр.д. № 11946/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от П. В. С. срещу „Ню Медия Груп“ АД иск по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за разликата над сумата 300 лв. до предявения му размер от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца по иска вследствие на разпространени по негов адрес обидни квалификации и клеветнически твърдения в печатно издание, притежавано от ответника - в.“Уикенд“, тираж 15-21 декември 2012 г. Първоинстанционното решение № 5088 от 08.07.2019 год., постановено по гр.д.№ 11946/2016 год. по описа на СГС, 1-16 състав, в частта, с която ответникът „Ню Медия Груп“ АД е осъден на основание чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД да заплати на П. В. С. сумата от 300 лева представляващи обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на разпространени по негов адрес обидни квалификации и клеветнически твърдения, в печатно издание, притежавано от ответника - вестник „Уикенд”, тираж от 15-21 декември 2012 г„ в статията на стр. 17, със заглавие „П. С. инквизира манекенки”, ведно със законната лихва от датата на деликта 15.12.2012 г., до окончателното погасяване на задължението, е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради поради нарушение на материалния закон, и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск в заявения размер. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материално правни въпроси, обуславящи изхода на делото в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС - основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Счита, че това са въпросите: “ 1./ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 2 на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? и 2/ Следва ли да се отчитат при определянето на вредите от деликт съвкупността от конкретните индивидуални фактори и обществено-икономическите условия с оглед на определянето на вредите и това показателно ли е с оглед на оценката на съда за определяне на обезщетение по справедливост?“ Твърди, че решението е в противоречие със задължителната практика на ВКС изразена в: ППВС №4/23.12.1968г., “относно справедливостта като критерии при определяне на размера на обезщетението при деликт, което не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства -обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологическите последици за увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за преценката на приноса им спрямо увреждането, а не единствено изброяването им, като релевантни за определяне на справедливо обезщетение”.Твърди също, че решението е в противоречие с практиката на ВКС относно размера на присъдено обезщетение за неимуществени вреди, а именно: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 259/19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 104/25.07.2014 г., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о„ решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 59/29.04.2011 г., постановено по т. д. № 635/2010 г. и решение № 93/23.06.2011 г., постановено по т. д. № 566/2010 г., и двете по описа на ВКС, ТК, II т. о. За да обоснове твърдението си за противоречие посочва, че при определяне на размера на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди въззивният съд не е посочил и обосновал всички относими към определянето на размера обстоятелства, имащи отношение към справедливия му размер, не е взел предвид, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от публикациите, а също така не е отчел и начинът на извършване на увреждането, като ответникът не бил положил дължимата грижа да провери чрез общодостъпни източници на информация достоверността на публикациите. Ответната страна „Ню Медия Груп“ АД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, не е подала писмен отговор по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на разпространени по негов адрес обидни квалификации и клеветнически твърдения, в печатно издание, притежавано от ответника - вестник „Уикенд”, тираж от 15-21 декември 2012 г, в статията на стр. 17, със заглавие „П. С. инквизира манекенки”. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед влязлата в сила част от първоинстанционното решение е установено по безспорен начин, както публикуването на процесната статия във вестника, собственост на отвеника, така също и че фактите и обстоятелствата, отразени в статията, съдържат обидни и клеветнически твърдения по отношение на ищеца - „ 170-килограмовият гангстер“, „170- килограмовият изверг“, „Разбойникът...“ „прибирал отчисления от проституиращи манекенки“; „лично е завел във „Визаж“ няколко манекенки, за да проституират за него“, „прилагал брутално насилие срещу манекенки, които не искали да продават телата си срещу заплащане“, „пребил е жестоко младото момиче (К. М.) пред очите на десетки посетители“, „заплашвал е К. М., че ще отнеме силово апартамента на родителите й в [населено място]“; че са налице всички предпоставки по чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника, като собственик и издател на вестника; че спорният въпрос по делото е относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието ,,справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. Счел е също, че дължимото обезщетение на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди е в размер на сумата от 300 лв. и отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за репариране на вредите по справедливост. При определяне размера на това обезщетение е взел предвид следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а именно: 1/ характера на противоправното деяние, изразяващо се в разпространяване на клеветницески и обидни твърдения, несъмнено засягащи честта и достойнството на ищеца; 2/ обстоятелството, че тези твърдения са изразени публично, чрез печатно произведение - вестник, и са станали достояние на широк кръг лица, в това число близки на ищеца; 3/ негативните емоционални преживявания и дискомфорт, които обичайно предизвикват такива обидни изрази и клеветнически твърдения, внушаващи извършване на престъпления, чиято истинност не е установена от ответника в процеса; 4/ обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта, както и не на последно място липсата на каквито и да е събрани доказателства за претърпени от ищеца вреди, последица от деликта. При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В настоящия случай поставените в изложението въпроси се свеждат обобщено до въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размер на справедливо обезщетение на неимуществени вреди. Със същия не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Отговор на този въпрос е даден с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т.11, с което се приема, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията трябва да се посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Установената задължителна съдебна практика, която е обективирана и в множество решения на ВКС, в това число и посочените от касатора, приема, че дължимото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, установен с нормата на чл.52 ЗЗД, се определя според установените във всеки отделен случай релевантни за спора обстоятелства. Отговорността за вреди от деликт следва да се ангажира не само когато са нарушени законови норми, но и при всяка външна проява на общото правило да не се вреди другиму, от което са накърнени правата, честта или достойнството на отделната личност. В този смисъл, отговорността за поправяне на вредите от публикувани статии и материали в печатни или електронни издания, които съдържат обидни или клеветнически изявления и квалификации за определени лица, обективно произтича от качеството възложител на автора на материала, на основание чл.49 ЗЗД, разпространил невярната информация в свой или чужд интерес. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. Следва да се посочи, че поставеният от касатора въпрос е привързан към оплакването му за необоснованост и неправилност на решението, поради което по естеството си същият не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК. Последното подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,