Определение № 347 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 249/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Ю. С. Т., чрез адв. Б. М. срещу решение № 441/06.11.2019 г. по в.гр.дело № 356/2019 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 83/26.07.2019 г. по гр.дело № 188/2019 г. на Маданския районен съд, с което е отхвърлен предявения на основание чл.200 КТ иск от Ю. С. Т., чрез адв.Б. М. срещу „Горубсо-Мадан“ АД [населено място], с който е поискано ответното дружество да бъде осъдено да му заплати сумата 15 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от професионално заболяване, както и законна лихва от констатиране на заболяването 16.08.2013 г. до предявяване на иска в размер на 8745.81 лв./изчислението е към 14.05.2019 г./ и законната лихва върху главницата, считано от постановяване на решението до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо това се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложението са формулирани въпросите: 1. Налице ли е основание за спиране на производството по чл.200 КТ, след като решението на ТЕЛК е обжалвано от заинтересована страна след датата на завеждане на делото и какъв е характера на процедурата по обжалване на решение на ТЕЛК пред административен орган или пред особена юрисдикция, т.е. включва ли се в обхвата на разпоредбата на чл.229 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните доводи и съображения, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Длъжен ли е съдът да съобрази с допуснатото със закон предварително изпълнение на административен акт каквото е решението на ТЕЛК при приложение на чл.112,ал.9 ЗЗ и обжалване на експертното решение, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е определение на състав на ВКС, постановено по чл.288 ГПК и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Горубсо – Мадан“ АД, чрез юрисконсулт Е. А. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200 КТ. От фактическа страна е прието за установено, че ищецът Ю. С. Т. е работил в ответното дружество „Горубсо – Мадан“ АД като „миньор“ в условия на труд от локално вибровъздействие във връзка с ръчни и механизирани работи и операции в среда на шумововибрационен фактор, съчетано с неблагоприятен променлив микроклимат и физически натоварвания, като „подземен работник – ръчен извоз – миньор“, тежък физически труд с експозиция на вибрации, шум и физическо натоварване, оценени с нежелателен риск като „подземен миньор“. Прието е, че е представено Експертно решение № 0611 от 29.03.2019 г. на ТЕЛК при МБАЛ“д-р Б. Ш.“ АД [населено място], според което на ищеца е признато професионално заболяване Вибрационна болест 2-ри стадий, Двустранен неврит на слуховите нерви, тежко чуване и е определена 35% трайна нетрудоспособност за професионалното заболяване. Решението е обжалвало пред НЕЛК с жалба вх. № 6645/17.05.2019 г. и е насрочено производство за 30.10.2019 г. – т.е. към момента на постановяване на обжалваното решение производството по обжалване на решението на ТЕЛК не е приключило. С оглед на така установените факти съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск. Относно характера на решението на ТЕЛК и моментът от който възниква правото на обезщетение на вреди по чл.200,ал.1 КТ е възприета практиката на ВКС, според която признаването на професионалния характер на заболяването съгласно чл.62,ал.3 КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести от 2008 г. Позовал се е на чл.3, чл.10 и чл.13 от цитираната наредба и е приел, че признаването на професионалната болест става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Посочено е, че тези експертни решения имат двойствен характер – от една страна имат характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга – официален удостоверителен документ за установените в него факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. Прието е, че при липса на такова решение/включително и невлязло в сила такова, какъвто е настоящият случай/ или непредставянето му по делото, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване е недоказано и обуславя отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ. Като е взел предвид даденото разрешение съдът е формирал извод, че липсата на влязло в законна сила решение на ТЕЛК прави неоснователен иска за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, тъй като по отношение професионалния характер на заболяването съдът правораздава при условията на обвързана компетентност. Приел е, че без значение за изхода на спора е липсата на данни кога е уведомен ответника за постановеното решение на ТЕЛК, тъй като решението не е влязло в законна сила. Преценено е за неоснователно поддържаното в хода на разглеждане на делото от районния и от въззивния съд искане за спиране на производството по делото. За да направи извода съдът е приел, че в разпоредбата на чл.229 ГПК изрично са посочени основанията, при наличието на които съдът спира производството по делото и образуваното административно производство не е сред тези основания.Прието е, че няма пречка след влизане в сила на обжалваното решение на ТЕЛК да се предяви иск по чл.200 КТ. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ е отхвърлен като неоснователен. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Въззивният съд се е произнесъл по заявените факти в исковата молба и формулираното искане, като е квалифицирал иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ – т.е. произнесъл се е в рамките на търсената с иска защита. Освен това въззивното решение не е постановено при наличие на основание за спиране по чл.229,ал.1,т.4 ГПК, поради което доводите на жалбоподателя в тази насока са необосновани. Наличието на висящо административно производство по обжалване на ЕР на ТЕЛК, на което се е позовал в исковата молба ищеца пред НЕЛК не представлява основание за спиране на производството по делото по чл.229,ал.1,т.4 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1 т.1 ГПК по първия правен въпрос в изложението. За да обоснове наличието на соченото основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал определение № 264/26.05.2017 г. по гр.дело № 1717/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.274,ал.3,т.1 ГПК. Със същото определение не е допуснато касационно обжалване на определение № 181/08.03.2017 г. по ч.гр.дело № 25/2017 г. на Софийски окръжен съд. Това определение не е в обхвата на съдебните актове, включени в основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Според чл.280,ал.1,т.1 ГПК основанието за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решения правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Определенията на състави на ВКС по чл.274,ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. Съдът не обсъжда приложените от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – решение № 132/11.07.2019 г. по гр.дело № 3496/2018 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 134/29.04.2013 г. по гр.дело № 709/2012 г. на ВКС, IV г.о., тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос в изложението. С решение № 222/27.03.2018 г. по т.дело № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните е възприета практиката на ВКС, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото. Със същото решение по процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност е възприета практиката на ВКС, обективирана в решния на състави, постановени по чл.290 ГПК, според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани доказателства по делото, относими към предмета на спора, съответно твърденията, доводите и възраженията на страните, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, за което са изложени подробни мотиви. С оглед на това съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Съгласно т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставения въпрос касае приложение разпоредбите на чл.112,ал.9 от Закона за здравето, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение