Определение № 3996 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4453/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ф. Й. Б., чрез адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 786 от 09.06.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 110/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Д. П. В., чрез адвокат А. Ч., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта, подадена против въззивното решение, с което съдът е уважил иск по чл. 45 ЗЗД за причинени имуществени вреди, с цена от 162 лв. Той е граждански, облигационен, под 5000 лв., което изключва въззивното решение в посочената част от касационен контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази част касационната жалба следва да бъде върната, а производството по делото – прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Ф. Й. Б. да заплати на Д. П. В. сумата от 29 838 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ексцес вследствие получени на 17.07.2016 г. травматични увреждания, изразяващ се в локализирана епилепсия и епилептични синдроми с комплексни парциални конвулсивни пристъпи, преминаващи във вторични генерализирани пристъпи от получена през юли 2016 г. черепно-мозъчна травма, ведно със законната лихва, считано от 28.11.2021 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Ф. Й. Б. бил признат за виновен с одобрено от съда споразумение, че чрез нанесъл удар с ръка, в областта на брадата, вследствие на който пострадалия Д. П. В. е паднал по гръб и си ударил главата в земята, като по този начин му причинил две средни телесни повреди, а именно: а) увреждане на мозъка от типа „контра ку“, което по своята медико-биологична характеристика е причинило на пострадалия разстройство на здравето временно опасно за живота; б) разкъсно-контузна рана в тилната област на главата, с подлежащо счупване на тилната кост. С влязло в сила решение по гр.д. № 5057/2017 г. на СГС, Ф. Б. е осъден да заплати на пострадалия Д. В. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, резултат от горните травматични увреждания на здравето. Впоследствие, на 28.11.2021 г. срещу 29.11.2021 г. (през нощта) и на 26.03.2022 г., В. получил епилептични пристъпи (припадъци). Диагностициран е с локализирана симптоматична епилепсия и епилептични синдроми, с комплексни парциални конвулсивни пристъпи, преминаващи във вторично генерализирани припадъци, като е установено, че причина за това състояние е претърпяната през 2016 г. черепно-мозъчна травма. Констатирана е фокална травматична епилепсия, като синдром на посттравматична енцефалопатия. Подобно увреждане може да се прояви в много по-късен период от време след черепно-мозъчна травма – дори след 10 години, Спазването от пациента на предписания режим и лечение не може да предотврати развитието на късни епилептични припадъци. Съдът намерил, че е налице ексцес, за който пострадалият не е бил обезщетен. Въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД. Определил размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди по справедливост, като обсъдил релевантните, установени по делото, обстоятелства. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: съставлява ли влошаване на здравословното състояние на пострадалия /ексцес/, подлежащо на допълнително обезщетяване, увреждане или заболяване, настъпило след приключване на предходното производство, за чието неизменно проявление в бъдещето е направена обоснована и категорична прогноза по предходното дело и тази прогноза е обусловила решаващите изводи на съда при определяне на дължимото обезщетение по предходното дело; длъжен ли е съдът да посочи в мотивите всички обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер по чл. 52 ЗЗД – твърди се, че въззивното решение противоречи на т. 10 от ППВС № 4/1975 г. и на решение № 196 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1724/2009 г., IV г.о.; съставлява ли противоречие с т. 10 на ППВС № 4/1975 г. обезщетяването на последващи вреди от деликта, ако такива са налице, но не могат да бъдат квалифицирани като влошаване на здравословното състояние на пострадалия в сравнение със състоянието, при което е присъдено първоначалното обезщетение – твърди се противоречие с цитираната точка от Постановлението на Върховния съд, както и с решение № 161 от 17.01.2013 г. на ВКС по т.д. № 1040/2011 г., I т.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване. Във въпросите, свързани с ексцеса, се съдържат и твърдения за факти, противни на установените от въззивния съд. Въпросите не са зададени за това кога е налице влошаване (ексцес) и кога той подлежи на обезщетяване. Въззивният съд не е направил заключение, че има влошаване на здравето, което да е съществувало при определяне на обезщетението по предишното дело, или да е нововъзникнало, но предвидено и обезщетено с вече присъденото обезщетение. Несъгласието с изводите на съда, не значи, че въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК могат да се формират, съдържащи твърдения за факти или процесуални действия, съответстващи на оплакванията на страната, но не и на констатираното и извършеното от съда. Не се установява и противоречие между решението и цитираните съдебни актове. Въззивният съд, при точно приложение на закона и в съответствие със задължителната практика на ВС на РБ и практиката на тричленни състави на ВКС, е намерил, че ексцес е налице, когато здравословното състояние на пострадалия е влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено предишното обезщетение, след като новото състояние не е било предвидено и съобразено от съда. Дължи се ново обезщетение за самото влошаване, когато то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. При определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от ексцес, съдът е преценил дали самото то е предизвикало нови емоционални, психически, психологически терзания на личността, болки и страданията върху целостта на организма и здравето на увредения; увеличило ли е интензитета на болка и страдание от старото състояние. Чрез обезщетяването на В. по настоящото дело, той получава парично удовлетворение, с които да компенсира отрицателните, неприятните емоции от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание. По делото е установено, че за новата диагноза, дадена за възникнало здравословно усложнение, в резултат на деликта, пострадалият не е бил обезщетен с решението по делото от 2017 г. Не се касае за вреди, които със сигурност са могли да се прогнозират, че ще настъпят в бъдеще време, след присъжадне на първоначалното обезщетение по чл. 45 ЗЗД. Такива, предвидими бъдещи неимуществени вреди са напр. установени болки и страдания от телесна увреждане, за които е установено, че няма да отшумят и ще продължат да се търпят от пострадалия със същия интензитет, без срок. В случая, възможни усложнения, които да доведат до травматична епилепсия, като синдром на посттравматична енцефалопатия, е възможно да се отчетат само с оглед сериозността на състоянието, установено по приключилото дело, с което е определено обезщетение. Новото влошаване на здравето не е било със сигурност предвидено и съобразено. Подобна сигурна прогноза е и невъзможна, а няма как да се установят конкретните проявления и търпени страдания от В., при подобно влошаването на здравословното му състояние. Това не е и сторено по влязлото в сила решение по гр.д. № 5057/2017 г. на СГС. Въззивният съд е посочил изрично обстоятелствата, които е взел при прилагането на чл. 52 ЗЗД, така че въпросът дали трябва да го стори, се явява неотносим към постановеното от него. Касаторът не твърди, че съдът не е имал подобно право. В допълнение, не се установява противоречие по приложението на чл. 52 ЗЗД с практиката на ВС и на ВКС. Няма основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на въззивното решение не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Съдът служебно не установи пороци, обуславящи необходимост от допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. едно и две ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на адвокат А. Ч. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Д. В. пред касационната инстанция, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съдът определя адвокатското възнаграждение в справедлив и обоснован размер за съответния вид работа, извършена по делото в инстанцията. Предмет на произнасяне е една касационна жалба срещу въззивно решение по иск с правно осн. чл. 45 ЗЗД, като казусът не е сложен от фактическа и правна страна. Имущественият интерес пред ВКС е в размер на 29 838 лв., който по този вид вземания не е определящ за фактическата и правна сложност на казуса, както и за нужната квалификация на адвоката и времето за проучване и осъществяване на процесуално представителство по делото. Неимуществените вреди нямат обективна пазарна стойност и размерът им се определя по справедливост от съда. Поради това, автоматичното обвързване на разноските (адвокатските хонорари) с цената на иска/обжалваемия интерес, при претенции за неимуществени вреди, е не винаги пропорционално на положените труд, усилия, нужното и изразходвано време за предоставяне на адвокатската услуга в съдебния процес, което пък прави необоснован формирани по този начин размер на възнаграждение. Имущественият интерес съдът отчете с оглед отговорността на адвоката. Адвокат Ч. е изготвила отговор на касационната жалба и изложението към нея, които са обемни, както и подаденият отговор. Размяната на книжата и изготвянето на отговора е през есента, след съдебната ваканция, поради което не е налице спешност в работата на адв. Ч.. Делото приключи с преценката по чл. 288 ГПК, без участие в открито съдебно заседание и без постановяване на решение по съществото на касационната жалба. Съдът съобрази, че процесуалният представител на ответника по касация е изложил подробни съображения във връзка с допускането до касационно обжалване, както и по съществото на касационната жалба, които, освен обемни по размер, са и конкретни, и обосновани. Проучил е практиката на ВС и на ВКС и тя е правно анализирана. Всичко това дава основание на касационната инстанция да приеме, че адвокатската работа е извършена в голям отрязък от време. Съдът отчете още спецификата на касационното обжалване, което предполага висока правна квалификация на ангажираните адвокати, представляващи страните по делото, вкл. натрупан най-малко 5 години юридически стаж. Съдът има предвид, че определеният в Наредба № 1/2004 г. хонорар е за вид работа, без оглед релевантните обстоятелства, които съдът трябва да прецени в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК по конкретен казус и в частност предполагаемото време за осъществяване на предоставената адвокатска услуга, наред с необходимата и действително притежавана степен на квалификация от адвоката. На следващо място, Наредбата, а съответно и определените в нея размери на възнаграждения, са на професионална организация – Висш адвокатски съвет, а според решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, Висшият адвокатски съвет не е публичен орган, а „сдружение на предприятия“ по смисъла на чл. 101 ДФЕС, а това влиза в разрез с условията на свободния пазар и противоречи на правилата на ЕС в областта на конкуренцията. В заключение, посочените размери в действащата Наредба не са задължителни за съда, като въз основа и на изложените съображения, настоящият състав намира, че тя следва да се разглежда само като ориентир. За този извод е без значение предвиденото в § 21, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗА, ДВ бр. 17/2026 г., че до влизане в сила на предвидената наредбата по чл. 36, ал. 4 от закона, се прилага по аналогия Наредба № 1/2004 г. Съдът трябва да се произнесе в края на производството пред себе си, с оглед конкретната фактическата и правна сложност на казуса, тежестта, обема, спецификата на предоставяната процесуална защита и предполагаемото време за проучване и изготвяне на отговора, което адвокатът е изразходвал, неговата добросъвестност и компетентност. При така изложената обосновка, съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 евро. Мотивиран от горното, съдът