Определение № 147 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3307/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“АД, с която се обжалва решение № 260512/21г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която са обявени за нищожни две клаузи от договор за кредит. Първата е клаузата на чл. 3, ал.3 от Договор за кредит Н./ 09.05.2007г., предвиждаща плащане на наказателна лихва за просрочена главница в размер на възнаградителната лихва плюс 10 пункта, като нищожна на основание чл. 143, т.5 (задължение за плащане на необосновано висока неустойка), т.10 (налага се на потребителя приемане на клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключване на договора) и т.12 (позволява на търговеца едностранно да променя характеристиките на услугата) от Закона за защита на потребителите, и втората клауза е на чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2014г., предвиждащ задължение да се плаща месечна такса за администриране на просрочен кредит съгласно Тарифа на банката, като нищожна на основание чл. 143, т.10 (налага се на потребителя приемане на клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключване на договора) от ЗЗП. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на две основания. Първо, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, относно въззивното решение, в частта, с която е прогласена нищожността на чл. 3, ал.3 от Договора за кредит, по следните два въпроса: Първо- „Неравноправна ли е клауза от договор за кредит, когато клаузата определя плащането на наказателна лихва върху просрочена главница, в размер на възнаградителната лихва плюс 10 пункта, при условие, че потребителят е знаел размера на възнаградителната лихва, при сключване на договора?“, второ- „Счита ли се тази наказателна лихва за неоснователно висока неустойка?“. Касаторът е изложил доводи, че приетото от въззивния съд е в противоречие с практика на ВКС, с която е прието, че такава клауза от договор за кредит не е нищожна. Посочва решение №92/19г. на ІІ ТО, решение № 153/20г. на ІІ ТО, решение № 76/20г. на І ТО. Второто основание, на което се иска допускане на касационно обжалване, е по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, въз основа на следния формулиран въпрос: „Неравноправна ли е клауза от договор, който предвижда такса за администриране на просрочен кредит, с размер, предвиден в Тарифа на банката?“. Искането на касатора се отнася до частта от въззивното решение, с която е прогласена нищожността на чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2014г.. Изложени са доводи, че тази такса е предвидена за разходи, само при просрочена главница, за напомнителни писма, телефонни обаждания, нотариални покана и др., поради което тълкуването на чл. 143, ал.2, т.10 ЗЗП във връзка с тази такса, ще има значение за развитието на правото и за установяване на точния смисъл на закона. Касаторът твърди, че в тази си част, въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта, с която е прогласена нищожността на чл. 3, ал.3 от Договора за кредит, и то само въз основа на първия поставен въпрос, поради следните съображения: Въззивният съд е приел за действителна клаузата от договора за кредит (чл.3, ал.1), в която е уговорена възнаградителна лихва в размер на базисния лихвен процент (БЛП), който при сключване на договора е 6%, плюс о,5 пункта, с аргументи, че клаузата е ясна, задължението е определено по размер и потребителят е знаел за клаузата и размера на задължението към момента на сключване на договора. След това въззивният съд е прогласил нищожността на чл. 5, ал.3 от Договора за кредит, тъй като се предвижда възможност за едностранна промяна на БЛП, което пък противоречи на чл. 143, ал.2, т.10 и т.12 от ЗЗП. Въззивният съд е заключил, че нищожността на клаузата за едностранна промяна на възнаградителната лихва, носи след себе си и нищожността на клаузата, уреждаща наказателната лихва като сбор от възнаградителната лихва и 10 пункта. Така приетото от въззивния съд, относно наказателната лихва (клаузата на чл. 3, ал.3 от Договора), е противоположно на решение № 92/19г. на ІІ ТО, в което е прието, че клаузата, която определя размера на наказателната лихва, не се влияе от нищожността на клаузата, която дава възможност на банката едностранно да променя базисния лихвен процент, доколкото възнаградителната лихва и БЛП са определени към момента на сключване на договора, и остават непроменени до прекратяването му. Налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Въпросът- „Счита ли се тази наказателна лихва за неоснователно висока неустойка?“, доколкото е въпрос, който касае частта от решението, по което се допуска касационно обжалване, е въпрос по правилността на решението, и настоящият съд ще се произнесе по него в производството по същество (чл. 290 ГПК). Липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта, в която е прогласена нищожността на чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2014г., предвиждащ задължение да се плаща месечна такса за администриране на просрочен кредит съгласно Тарифа на банката. По тълкуването на чл. 143, ал.2, т.10 от ЗЗП има формирана непротиворечива практика на ВКС относно необходимостта потребителят да знае към момента на сключване на договора как ще се определя размера на задължението, включително за главница, възнаградителна лихва, неустойка, такса за разноски и др.(решение №92/19г. на ІІ ТО, решение № 153/20г. на ІІ ТО, решение № 76/20г. на І ТО). В случая въззивният съд е тълкувал закона в съответствие с практиката на ВКС, тъй като се е аргументирал, че клаузата на чл. 12 от Допълнителното споразумение препраща към Тарифа на банката за размера на таксата за администриране на просрочената главница, но съдържанието на Тарифата е останало неузнато от потребителя. Тъй като има формирана непротиворечива практика на ВКС по тълкуването на чл. 143, ал.2, т.10 ЗЗП, то следва, че искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно, доколкото предпоставките на нормата изискват алтернативно първо, липса на практика и тълкуване на неясна, противоречива или непълна норма, или второ- наличие на практика, която е необходимо да се измени поради изменение на обществените условия или законодателството (т.р.№1/10г. на ОСГТК). В тази част на обжалваното решение (относно недействителността на клаузата на чл. 12 от Допълнителното споразумение) не се констатира очевидна неправилност, доколкото, относно съдържанието на клаузата и сключването на договора, липсва спор между страните, а относно квалификацията и тълкуването на закона, извършени от въззивния съд, липсва противоречие с практиката на ВКС. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО