Определение № 1057 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 399/2026 г.

Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Макар и апелативният съд да е указал в разпореждане № 1239/02.10.2025 г. на частния жалбоподател да отстрани нередовностите на подадена от него частна жалба (квалифицирана от администриращия съд като частна касационна жалба), а именно да представи мотивирано изложение на основанията за допускане на касационната обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, обжалваното определение е от правното естество на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не на тези по чл. 274, ал. 3 ГПК (с него апелативният съд не се е произнесъл по частна жалба на първоинстанционния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК, а по молба на въззивника-ищец за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, вкл. и с оглед изхода на спора пред апелативния съд да бъдат преизчислени съдебните разноски, сторени в първоинстанционното производство), поради което оспореното определение не подлежи на обжалване с частна касационна жалба и касационната инстанция не следва да извършва проверка относно селективните критерии за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Настоящото съдебно производство е образувано по частна жалба на адв. М. Б. от АК-Пловдив, пълномощник на въззивника-ищец, срещу определение № 288/17.09.2025 г., постановено по в. т. д. № 316/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 2 граждански състав, в частта, в която с обжалваното определение апелативният съд е оставил без уважение молбата на адв. М. Б. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските – чрез завишаване на присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ГПК в полза на този адвокат адвокатско възнаграждение за въззивното производство над определения размер от 420 лв. до претендирания размер от 1200 лв., както и в частта, в която след допълване на въззивното решение в частта му за разноските (определена е допълнително – над присъдения размер от 378 лв., сумата от 378 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото от процесуалния представител на ищеца безплатно процесуално представителство, или общо сумата от 756 лв. – за първоинстанционното производство) не е присъдено претендираното адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство от пълномощника на ищеца пред първоинстанционния съд в размер на сумата от 2850 лв. (допълнително за 2094 лв.). Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е изчислил размера на присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение – за осъщественото от процесуалния представител на ищеца безплатно процесуално представителство в първоинстанционното и въззивното производство. Счита за неправилен правния извод на апелативния съд, че с оглед на обстоятелството, че пълномощникът на ищеца не е оспорил размера на присъденото в първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение чрез подаване на молба по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, релевираното пред въззивния съд искане за изменение на принципа, по който е определено това адвокатско възнаграждение (съразмерно на уважената и отхвърлената част от предявените искове), е несвоевременно заявено. Твърди, че по съразмерност на отхвърлената и уважената част от предявените искове се определят само сторените от страните в исковото производство разноски (по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК), но не и когато се присъжда адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ, какъвто е настоящият случай, като не е приложима и правната норма, уредена в чл. 78, ал. 5 ГПК (не е заплатено адвокатско възнаграждение, чиято прекомерност да се съобразява). Развива правни съображения, че за явяването му в четири открити съдебни заседания трябва да му бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Ответниците по тази частна жалба – ответника по предявения иск ЗД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД и третото лице-негов помагач ЗК „Лев Инс“ АД, са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни доводи за нейната неоснователност. Ответникът по тази частна жалба – третото лице-помагач на ответника по предявения иск С. П. Г., не е подал законоустановения срок писмен отговор. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с решение № 187/12.06.2025 г. частично е отменено първоинстанцинното решение -в отхвърлителната му част, като предявеният осъдителен иск е уважен за разликата над присъденото застрахователно обезщетение от 4000 лв. до размера от 8000 лв., вследствие на което в полза на ищеца е определено допълнително застрахователно обезщетение от 4000 лв. Но тъй като апелативният съд не е разгледал въпроса за преразпределяне на разноските, сторени от страните в първоинстанционното производство - съобразно резултата по предявения главен иск, този пропуск следва да се изправи от въззивния съд в образуваното пред него производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. Съобразил е правнорелевантно обстоятелство, че с въззивното решение предявеният иск е приет за основателен до размера на сумата от 8000 лв., поради което първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която искът е отхвърлен над тази сума до пълния му предявен размер от 45000 лв. (част от общата претенция от 70000 лв.). Изяснил е, че първостепенният съд е приел, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, съобразно предявения размер на иска, положения адвокатски труд, фактическата и правна сложност на спора, съответства на сумата от 4250 лв., като от този размер е присъдил в полза на адв. Б. по съразмерност (съобразно уважената част от иска) сумата от 378 лв. Апелативният съд е обосновал правното съждение, че това разрешение на първостепенния съд на въпроса за дължимото на адвоката възнаграждение не е било оспорвано по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което направеното искане пред въззивния съд за изменение на принципа, по който е определено възнаграждението, е несвоевременно. Съобразно резултата от въззивното производство и въз основа на определеното от първостепенния съд адвокатско възнаграждение от 4250 лв. в полза на адвокат Б. следва да се присъдят 8/45 части или сумата от 756 лв. Тъй като с решението на първостепенния съд е присъдено в полза на адвоката адвокатско възнаграждение в размер на 378 лв., с оглед изхода на правния спор през въззивната инстанция следва да се присъди на адвоката допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 378 лв. Съдът е счел, че адвокатското възнаграждение за осъщественото от процесуалния представител на въззивника-ищец безплатно процесуално представителство пред въззивния съд трябва също да бъде определено по съразмерност на уважената част от обжалваемия интерес от ищеца, тъй като разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ГПК не дерогира принципа на разпределяне на отговорността за разноски между страните по делото, възприет в чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Тълкуването ѝ по начин, който поставя насрещната страна в по-неблагоприятно положение относно задължението за разноски за процесуално представителство съобразно обстоятелството дали адвокатското възнаграждение е определено от договор между страните, или размера му е определен от съда при предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, противоречи на смисъла на закона. Апелативният съд е приел за неоснователен правния довод на пълномощника на въззивника-ищец за заплащане на допълнително възнаграждение за явяването му в две допълнителни съдебни заседания пред въззивния съд. Съобразил е, че във въззивното производство са проведени общо четири открити съдебни заседания, в които процесуалният представител на ищеца се е явил и е осъществил активни процесуални действия за защита на правата на ищеца, като тази процесуална активност на адвоката е била взета предвид от съда при обсъждане на справедливия размер на неговото възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения на адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14/2025 г.) не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна. В конкретния казус, съобразявайки се с незадължителните за съда размери на адвокатските възнаграждения, въведени с Наредба № 1/9.07.2004 г., апелативният съд е счел, че с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото и реално осъществените процесуални усилия от пълномощника на въззивника-ищец (вкл. и в проведените четири открити съдебни заседания по делото) сумата от 2730 лв. е справедлива. Този правен извод съответства на всички факти по делото, поради което следва да бъде споделен – обжалваният материален интерес от ищеца възлиза на сумата от 26000 лв., като пълномощникът на този въззивник активно е упражнявал процесуалните права на своя доверител в четири съдебни заседания. Следователно, въззивният съд е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото при определяне на адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца пред въззивния съд - размерът от 2730 лв. е справедлив, разумен и обоснован. Законосъобразен е и правният извод на апелативния съд, че при присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител за осъщественото от него безплатно процесуално представителство при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗАдв се взема предвид уважената и отхвърлената част от иска (арг. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК). Тъй като ответникът се е защитавал срещу предявения иск, вкл. и по отношение на обема на търсената съдебна защита (неговия размер), отговорността за разноските, вкл. и когато ищецът е бил представляван безплатно от адвокат, трябва да се разпредели по правилата, регламентирани в чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, т.е. съразмерно с уважената и отхвърлената част от иска. В този смисъл е и формираната практика на ВКС - напр. определение № 289/27.08.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 992/2020 г., I т. о.; определение № 139/22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2245/2018 г., I т. о. и пр. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззивника-ищец безплатно процесуално представителство е определено правилно от апелативния съд, поради което частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът