Определение № 751 от 18.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3669/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 297070/20.07.2022 г., подадена от К. И. Д., чрез адв. С. М., срещу решение № 261661/17.05.2022 г. по в. гр. д. № 2031/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20260095/24.11.2020 г. по гр. д. № 7928/2020 г. на Софийския районен съд, в частта, с която предявеният от жалбоподателката срещу Столичната дирекция на вътрешните работи /СДВР/ иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен в частта за предаване на владението върху лек автомобил марка „Рено“, модел „М.“, с ДК [рег.номер на МПС]. В частта, с която ищцата е призната за собственица, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Жалбоподателката обжалва въззивното решение като неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа оплаквания за нарушение на чл. 84, ал. 9 ЗМВР с приетото от въззивния съд, че ответникът имал правно основание да държи процесния автомобил, както и да го предаде на трето лице, като твърди, че визираната в посочената разпоредба хипотеза е била налице и автомобилът е следвало да ѝ бъде върнат; за нарушение на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК при обсъждане на доказателствата, установяване на фактите, формиране на вътрешното убеждение и изготвяне на мотивите към решението; за необоснованост поради противоречие на фактическите и правни изводи на въззивния съд със събраните по делото доказателства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване релевира специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира общо пет въпроса с подвъпроси, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. От ответника по иска и по касация е постъпил писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима - подадена e в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, срещу въззивен съдебен акт, постановен по иск за собственост на движима вещ с цена на иска над 5 000 лева, подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. При произнасяне пo допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на К. И. Д. срещу СДВР, в която ищцата твърди, че е собственик на лек автомобил марка „Рено“, модел „М.“, с ДК [рег.номер на МПС], който е придобила на 09.08.2019 г. по силата на договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите, а ответникът го държи без основание. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че е иззел и държал автомобила на правно основание - чл. 84, ал. 1 ЗМВР, предвид факта, че същият е въведен като издирван в Ш. информационна система /ШИС/, и в момента не упражнява фактическа власт върху него, тъй като в изпълнение на разпоредбата на чл. 84 ЗМВР го е предал на правоимащото лице. Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на договор за покупка-продажба ищцата е придобила спорната вещ, която е предадена от ответника на трето на спора лице след завеждане на исковата молба и преди приключване на устните състезания. Прието е, че предаването е извършено в изпълнение на императивната разпоредба на чл. 84, ал. 8 ЗМВР, съгласно която ако в срок до 60 дни от държавата членка, въвела сигнала за издирване, постъпи искане за връщане, автомобилът се връща на посоченото в искането лице. Прието е, че искът за ревандикация в осъдителната му част следва да се отхвърли на две основания - ответникът не упражнява фактическа власт и е предал вещта на трето лице в изпълнение на свое законово задължение. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, е: ако по делото е установено, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху вещта към момента на предявяване на иска, но в хода на процеса са настъпили факти, които сочат, че към момента на приключване на устните състезания фактическата власт не се упражнява от ответника, то следва ли предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск за предаване на владението върху вещта да бъде уважен в подобна хипотеза, ако тези факти са последица от извършени от ответника действия, които обаче не сочат на предаване на владението върху вещта на претендиращия я ищец /необходимо ли е вещта да се предаде на ищеца, за да се освободи ответникът от отговорност, или е достатъчно да се установи, че към момента на приключване на устните състезания вещта не се намира в неговата фактическа власт/. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 181/07.10.2016 г. по гр. д. № 4988/2014 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 9/24.06.2013 г. по гр. д. № 301/2012 г. на ВКС, I-во г. о. Поставеният въпрос е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като обща предпоставка за достъп до касационна проверка предвид установеното от въззивния съд, че ответникът е предал вещта в хода на процеса, след предявяване на иска, но същевременно е приел като основание за отхвърлянето му именно факта, че към момента на приключване на съдебното дирене ответникът не държи вещта. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, в т. ч. с цитираната от жалбоподателката. На първо място следва да се отбележи, че решение № 9/24.06.2013 г. по гр. д. № 301/2012 г. на ВКС, I-во г. о., е неотносимо към спора. С него се дава отговор на различен от поставения въпрос, а именно: по иск за заплащане на обезщетение по чл. 73 ЗС, предявен от собственика против лицето, осъдено да му предаде владението върху вещта, следва ли ищецът да докаже, че след влизане в сила на осъдителното решение по чл. 108 ЗС ответникът продължава да упражнява фактическа власт върху имота, или за да се освободи от отговорност, ответникът следва да докаже, че е предал владението на собственика. Действително, при отговора на въпроса е посочено, че обстоятелството дали в хода на процеса по ревандикация ответникът е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението или то му е отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения срещу него ревандикационен иск, само че, както става ясно от мотивите на цитираното решение, ответниците към момента на завеждане на иска са държали вещта без основание, противопоставимо на собственика, т. е. решението се отнася до различна от настоящата фактическа обстановка. Не е налице противоречие и с решение № 181/07.10.2016 г. по гр. д. № 4988/2014 г. на ВКС, I-во г. о. При отговора на въпроса по това дело, който жалбоподателката преповтаря сега в своето изложение, е прието, че ответникът по иска за ревандикация носи доказателствената тежест да установи, че е налице противопоставимо на ищеца основание за осъществяване на фактическата власт върху вещта или че в хода на производството е предал владението на ищеца. В настоящия случай е налице първата хипотеза, както е приел в мотивите си и въззивният съд - ответникът е доказал, че е получил фактическата власт върху автомобила на правно основание, противопоставимо на собственика, както и на правно основание, противопоставимо на собственика, я е предал на трето лице, макар и в хода на процеса - чл. 84, ал. 1 и 8 ЗМВР. В изложението са поставени и следните въпроси със съответни подвъпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да посочи точно и ясно в мотивите на решението си при обсъждане и преценка на кои доказателства е достигнал до конкретните правни изводи; 2. Как се формира вътрешното убеждение на съда при постановяване на съдебния акт, с подвъпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност при формиране на вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните доказателства; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, както и да направи собствена преценка на всички събрани по делото доказателства с подвъпроси: 3.1. Длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички заявени от страните доводи, както и длъжен ли е съдът да посочи защо и въз основа на кои доказателства приема едни факти за установени, а други отхвърля и приема за неустановени; 3.2. За правомощията на въззивната инстанция и задължението ѝ да даде собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си, както и за съдържанието на мотивите към нейното решение; 3.3. За задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; 3.4. За задължението на въззивния съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, които да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени; 3.5. За задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. По тези въпроси въззивното решение противоречи според жалбоподателката на Пстановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на следните решения на ВКС: решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на I-во т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I-во т. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II-ро т. о., и решение № 103/09.11.2020 г. по т. д. № 2546/2019 г. на II-ро т. о. Така поставените въпроси, с техните подвъпроси, се повтарят по смисъл и могат да се сведат до един общ въпрос съгласно правомощието на касационната инстанция, утвърдено в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно за съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и за съдържанието на мотивите към въззивното решение съгласно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като на първо място жалбоподателката не сочи връзката му с делото - не сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства, или казано по друг начин - въпросът е зададен твърде общо и така не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото. От друга страна не е налице противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС, защото, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения по единствения правнорелевантен, с оглед осъдителната част на иска, факт - дали ответникът осъществява фактическа власт върху вещта към момента на приключване на съдебното дирене и дали я осъществява на противопоставимо на собственика правно основание. В тази насока съдът е приел за установено, че към момента на приключване на съдебното дирене ответникът не упражнява фактическата власт, тъй като е предал автомобила на трето за спора лице след предявяване на иска, като е обосновал извода си защо искът не може да бъде уважен в осъдителната му част, въпреки че този факт е настъпил в хода на процеса, посочвайки, че предаването е извършено в изпълнение на закона - чл. 84, ал. 8 ЗМВР, и очевидно приемайки, въпреки липсата на изрични мотиви, че законоустановеният 60-дневен срок е спазен. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, за наличието на което ВКС следи и служебно - въззивното решение не е очевидно неправилно. Жалбоподателката е обосновала очевидната неправилност с довод за несъответствие на фактическите и правни изводи на въззивния съд с основните начала на гражданския процес. Твърди, че очевидната неправилност не предполага формулиране на правен въпрос и произнасяне по него в противоречие с практиката на ВКС, но същевременно поддържа при обосноване на тава основание, че въззивното решение противоречи на решение № 52/23.04.2019 г. по гр. д. № 2733/2018 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 67/06.04.2020 г. по гр. д. № 2151/2019 г. на ВКС, IV-то г. о. Очевидната неправилност по същество представлява квалифициран състав на неправилността като порок на въззивното решение. От субективна страна очевидната неправилност предполага неправилността да е толкова съществена, че да може да бъде установена „на пръв поглед“, т. е. при обикновен прочит на въззивното решение, без необходимост да се навлиза в доказателствения материал по делото и да се проверява фактическата и правна рамка на спора, както и действията на страните и на съда. От обективна страна очевидната неправилност включва нарушение на императивна /т. е. установена в обществен, а не в интерес на страните по правоотношението/ материалноправна норма; нарушение на основни съдопроизводствени правила, гарантиращи равенството на страните в процеса и довели до прилагането на закона в неговия обратен, несъществуващ или отменен смисъл; явна необоснованост /грубо нарушение на правилата на формалната логика при изграждане на фактическите и правни изводи/, в какъвто смисъл е и съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава. В случая нито една от посочените възможни хипотези на очевидна неправилност не е налице. В контекста на съображенията на жалбоподателката следва да се посочи, че въззивният съд не е допуснал нарушение на основните начала на гражданския процес, нито на правилата на формалната логика при достигане до извода, че ответникът не упражнява фактическа власт върху вещта към момента на приключване на съдебното дирене, тъй като я е предал в изпълнение на свое задължение, установено с нормативен акт. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора и предвид заявеното искане, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация, защитаван в касационното производство от гл. юрк. М. Д., разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.