Определение № 50395 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 897/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 88 от 17.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 227/2021 г. на Ямболския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 22 от 25.05.2021 г. по гр. д. № 572/2020 г. на Елховския районен съд и вместо него на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признал за установено спрямо касатора, че Р. П. Д. е собственик по наследство от К. Д. Т., починала на 01.10.2006 г., и от П. К. Т., починал на 24.06.2008 г., на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с построените в имота сгради: сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 73 кв. м, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна къща, и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 30 кв. м, с предназначение – постройка на допълващото застрояване /гараж/, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменил констативен нот. акт № 58/2019 г. в частта, с която ответникът е признат за собственик над 1/2 ид. част от посочения имот. По делото е установено от фактическа страна, че ищцата в първоинстанционнното производство Р. П. Д. и ответникът Г. П. Т. са преки низходящи на К. Д. Т., починала на 01.10.2006 г., и на П. К. Т., починал на 26.04.2008 г. По време на брака им (през 1963 г.) наследодателите са придобили по силата на договор за покупко-продажба дворно място с площ от 250 кв. м, съставляващо парцел * в кв. 84 по плана на [населено място], в което са построили процесните две сгради. С нот. акт № 58/2019 г. ответникът е признат за собственик на дворното място и на построените в него сгради на основание наследствено правоприемство и давностно владение. След смъртта на бащата на страните ответникът е останал да живее в имота със семейството си като е извършвал ремонтни дейности със знанието и без противопоставянето на ищцата. След смъртта на съпругата му през 2013 г. той се е преместил да живее и работи в друго населено място, където е пребивавал до 2018 г. След смъртта на наследодателите на страните, те са били в отлични отношения и ищцата редовно е посещавала имота до 2018 г., като е полагала грижи за него, за което ответникът не ѝ е създавал пречки. С решение от 14.03.2019 г. по гр.д. № 127/2018 г. на Ямболския окръжен съд е уважен предявен от ответника иск по чл. 49 ЗЗД за неимуществени вреди, като в мотивите на решението е прието, че след смъртта на съпругата му той е отказал да живее в семейното жилище и се е преместил в друго населено място, за да забрави, тъй като всичко му напомняло за нея. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след смъртта на наследодателите страните са придобили правото на собственост върху процесния имот при равни права съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН. Посочено е, че за да се придобие по давност сънаследствен имот, наследникът, който е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. В настоящия случай ответникът е следвало да докаже, че за периода от смъртта на бащата на страните до момента на снабдяването с констативния нотариален акт е владял целия имот за себе си, тоест, че е налице преобръщане на държането във владение по отношение на придобитата от неговата сестра по наследство част от имота. Анализирайки подробно събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в случая не е установено ответникът да е отблъснал фактическата власт на ищцата и да е манифестирал спрямо нея субективното си отношение на своене на целия имот. С оглед на това предявеният установителен иск за собственост е приет за основателен. В резултат от уважаването му съдът е отменил издадения в полза на ответника констативен нотариален акт № 58/2019 г. в частта, с която същият е признат за собственик над 1/2 ид. част от процесния имот. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка със събирането на доказателства за обстоятелства, които са били посочени още в исковата молба, а впоследствие уточнени и правилно указани в тежест на страната в доклада на първата инстанция; ограничен ли е въззивният съд от доводите във въззивната жалба, /с изключение на случаите, когато следва да се приложи императивна материалноправна норма или следва да защити интереса на определен кръг частноправни субекти/; дали извън тези хипотези въззивната инстанция проверява правилността на акта съобразно посочените във въззивната жалба за неправилни процесуални действия и фактически констатации на първоинстанционния съд или може по свой почин да дава указания; длъжен ли е въззивният съд да следи, укаже на страната и събере доказателствата, които страната не е събрала в първата инстанция, макар да е разполагала с тях, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото; допустимо ли е чрез „уточняване на исковата молба” от въззивния съд на ищеца да се дават указания за представяне на доказателства за твърдения, които така или иначе вече фигурират в исковата му молба и доказването им е поставено в негова тежест с доклада, но така и не са представени; 2. За правната същност на мотивите на влязло в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо; 3. Следва ли съдът да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства, поотделено и в тяхната съвкупност, за да постанови правилен съдебен акт; налице ли е нарушение на съществени процесуалноправни правила при необсъждане на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и необоснованост на крайния съдебен акт; 4. Дали строителството /в случая на баня и тоалетна/ на имот със собствени средства, последвано от непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота за повече от 10 години, извършване на довършителни работи и/или подобрения в него, представляват действия по открито и явно владение на имота. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответната страна по жалбата Р. П. Д. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първата група поставени въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по тях съдът не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, обобщена в т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. и т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В изпълнение на правомощията си на съд по съществото на спора въззивният съд, след като е констатирал нередовност в исковата молба (непосочване на основанието, от което произтича собствеността на общите наследодатели на страните върху процесния имот), е оставил същата без движение. Няма колебание в практиката на ВКС, че по исковете за защита на правото на собственост позоваването на конкретен придобивен способ е изискване за редовност на исковата молба, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответникът да изложи своите насрещни твърдения и възражения (решение № 71 от 8.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 51/27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС, І г. о.). Въззивният съд e дал указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора, като решението е постановено въз основа на направените от ищцата уточнения, изложените становища и представените доказателства по делото. Действията на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, обективирана в решение № 21 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2015 г., I г. о., в което е прието, че когато в исковата молба е неясен придобивният способ, от който ищецът по иск за собственост извежда качеството си на собственик на вещта, порочни са действията на първата инстанция по доклада на делото, включително дадените указания по фактите, за които страните не сочат доказателства. Те са извършени в нарушение на чл. 127, ал. 4 ГПК и нямат за последица преклузията по чл. 147 ГПК относно твърденията и доказателствените искания на страните за правнорелевантните факти от значение за придобивното основание, което ищецът въвежда след поправяне на тази нередовност на исковата молба. Вторият поставен въпрос е твърде общо формулиран и няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като е поставен във връзка с един съпътстващ мотив на съда за уважаване на иска, респ. няма отношение към неговите решаващи съображения, които не се основават на установената фактическа обстановка по гр. д. № 127/2018 г. на Ямболския окръжен съд. В случая обстоятелството, че касаторът не е обитавал процесния недвижим имот в периода от 2013 г. до 2018 г. е установено от събраните по делото гласни доказателства. Следващият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, включително на сочените от касатора решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о.; решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г., ІІ г. о., и др. Съгласно приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената ѝ дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният поставен въпрос относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на касатора за придобиване по давност на чуждите части за неоснователно. Произнасянето по него обаче не е в противоречие на съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност, по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд е приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касатора фактическа власт върху спорния недвижим имот, при липсата на доказателства за превръщане на държането на чуждите идеални части, придобити по наследство, във владение върху тях, за да настъпят правните последици на придобивната давност. В случая доводите за извършен ремонт /изграждане на баня и тоалетна/ са неотносими към настоящия спор, тъй като са предмет на облигационни отношения, а не на вещното право на собственост, възникнало в лицето на наследодателите на страните. Изложените съображения на въззивния съд по поставения въпрос, при направената преценка за неоснователност на релевираното от касатора възражение въз основа на установените по делото факти, не са в противоречие със задължителната и константната практика на ВКС, поради което поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не са посочени и актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, на които възивното решение да противоречи, а разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сумата 600 лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,