Определение № 394 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 783/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 301 008/10.12.2020 година, подадена от Столична община, против решение № 260 246/29.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 16 252/2019 година. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 37 426/12.02.2019 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 48-ми състав, постановено по гр. д. № 17 928/2018 година с което Столична община, на основание чл. 49 от ЗЗД, е осъдена да заплати на З. Й. Ц. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, в резултат на получено травматично увреждане на 25.12.2017 година при нападение от безстопанствено куче на [улица], в района на № **** в [населено място], настъпило в резултат на противоправно бездействие на служител на общината, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.12.2017 година до окончателното плащане, както и сумата от 418.39 лева, заедно със законната лихва от 10.03.2018 година до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (разходи за лечение и транспорт); сумата от 340.50 лева, заедно със законната лихва от 06.06.2018 година до изплащане на вземането, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (разходи за продължаващо след предявяване на иска лечение); сумата от 374.89 лева, заедно със законната лихва от 09.03.2018 година до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (разликата между полученото по реда на държавното обществено осигуряване обезщетение за периода на временна неработоспособност от 25.12.2017 година до 09.03.2018 година и нетния трудов доход), представляващи претърпени вследствие на същото увреждане имуществени вреди. В подадената от Столична община касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от З. Й. Ц. против Столична община иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба З. Й. Ц. е подала отговор на същата с вх. № 284 585/25.02.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 260 246/29.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 16 252/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Столична община е била уведомена за обжалваното решение на 12.11.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 301 008/10.12.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на Столична община е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е уважен предявения от З. Й. Ц. против общината иск за заплащане на сумата от общо 1263.40 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по гражданскоправни спорове с цена на иска до 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 1263.40 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Софийски градски съд е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Софийски градски съд е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК подадената от Столична община касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 260 246/29.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 16 252/2019 година се оспорва в частта му, с която е уважен иска на З. Й. Ц. за обезщетение за претърпените вследствие на инцидента неимуществени вреди. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че за да бъдел уважен предявеният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД Ц. следвало да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1.) възлагане на друго лице-изпълнител, извършването на определена работа, 2.) осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице-пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда-имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3.) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа-чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. Когато се твърдяло, че вредите са причинени от бездействие, за да бъдело то противоправно, на претендирания делинквент следвало да бъде предписано нормативно задължение за действие. В случая задължението на кмета на общината пряко произтичало от разпоредбите на гл. V-та от ЗЗЖ-„Безстопанствени животни“. Според разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от ЗЗЖ, безстопанствените животни се настанявали от органите и организациите по чл. 40, ал. 2 и 4 в приюти, регистрирани по чл. 137, ал. 1 от З., като за дейността на тези приюти по силата на чл. 41, ал. 3 от закона отговарял кметът на общината. Според разпоредбата на чл. 47, ал. 3 кучетата, за които не се били явили лица, които желаели да ги отглеждат като компаньони, се маркирали и се настанявали във временни приюти, определени от съответния общински съвет, или се връщали по местата, от които били взети. Кучетата били под надзора и грижите на общините, организациите за защита на животните или други лица, които били подписали декларация за спазване изискванията на чл. 49 и 50. Следователно, в случаите, когато се касаело за безстопанствени кучета, задължението за осъществяване на надзора и грижите за тях било на съответната община, като това задължение съществувало не само в случаите, когато безстопанствените кучета били настанени в приют, но и в случаите, когато след предприемане на действията по чл. 47, ал. 1 от ЗЗЖ били върнати на местата, от които били взети. Единственият случай, в който общината можела да се освободи от тази отговорност бил, когато са налице организации за защита на животните или други лица, които са подписали декларация за спазване изискванията на чл. 49 и 50, за което нямало данни по делото. Освен това, общината била задължена съгласно разпоредбата на чл. 50, т. 2 от ЗЗЖ да предприема действия и с оглед предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни. От посочената нормативна уредба се налагал изводът, че на общината били възложени със закон задължения за осъществяване на надзор и полагане на грижи за безстопанствените кучета, както и за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на същите. В заключение, щом законът определял изискуемия резултат, който общината следвало да постигне и ако същият не е постигнат чрез създадената от нея организация, било налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носела отговорност. Освен това съставът на Софийски градски съд е посочил, че въз основа на събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепяли и от приетите като доказателства по делото медицински документи и от кредитираното заключение на съдебно-медицинската експертиза, в които било отразено, че причинените на Ц. телесни увреждания имали травматичен характер (ухапване от куче), съдът приемал, че по делото било доказано, че на 25.12.2017 година бил настъпил описаният в исковата молба инцидент, при който Ц. била ухапана от безстопанствено куче, намиращо се на улицата. Неоснователни били възраженията във въззивната жалба на Столична община, че не било установено по делото, че кучето било безстопанствено, както и, че не бил установен механизма на инцидента. От показанията на свидетелката Р. Д., очевидец на инцидента, се установявали обстоятелствата, при които същият бил възникнал, както и, че кучето не било имало маркировка или каишка, като липсвали доказателства същото да е било придружавано от стопанин. Във въззивната жалба липсвали оплаквания относно останалите елементи от фактическия състав на чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, установени от първоинстанционния съд, поради което същите не били предмет на въззивната проверка. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Столична община е поискала обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това нападенията на граждани от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може ли да обоснове извод за отговорност по чл. 49 от ЗЗД, основана на противоправно бездействие и вменява ли закона задължение на общината за постигане на конкретен резултат и за това върху коя от страните в процеса пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да е доказването на безстопанствения характер на кучето и на механизма на инцидента. По отношение на първия въпрос са изложени твърдения за противоречие с решение № 488/07.08.2012 година, постановено по гр. д. № 889/2010 година, решение № 368/18.11.2015 година, постановено по гр. д. № 2045/2015 година и решение № 308/03.01.2018 година, постановено по гр. д. № 1068/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като се сочи, наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на втория въпрос се твърди, че в обжалваното решение, той е разрешен в противоречие с други решения на Софийски градски съд, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. Първият от посочените по-горе въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в отклонение от установената практика, че при деликта когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона-добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Само от факта, че е настъпила вреда, не може да се изведе нито противоправност на поведението на общинските служители, нито неполагане на дължимата от тях грижа. Общината може да опровергае твърденията за противоправно бездействие, като докаже осъществяването на предписаните от закона действия за овладяване на популацията на безстопанствени кучета, както и да екскулпира своите служители, като докаже, че предписаните от закона действия са осъществени с дължимата грижа-изпълнените мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета са адекватни на проблема и съответстват на финансовите, организационните и други възможности на общината. При това тези доказателства трябва да се отнасят за период от време, който обхваща и момента на увреждането, а не да касаят предшестващ период. В случаите когато общината не е бездействала в един предишен период, но не е доказала, че е изпълнявала задълженията или ако ги е изпълнявала, липсват доказателства, че при това изпълнение е била полагана дължимата се грижа, то тя носи отговорност за бездействието си, съответно за неполагането на дължимата се грижа. Обстоятелството, че са представени доказателства за изпълнението на задълженията и за евентуалното полагане на дължимата се грижа за един предшестващ период, както е в случая, не може да обоснове извод за изпълнение на задълженията за последващ период. Вторият от поставените в изложението на Столична община по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съдебен състав не е възприел становището на първоинстанционния съд, че обстоятелството, че кучето е безстопанствено било отрицателен факт и не подлежал на доказване от този, който го твърдял, а насрещната страна, в случая Столична община следвало да докаже обратния положителен факт-че кучето е имало стопанин. Въззивният съд е приел за доказани както механизма на настъпване на вредите, така и обстоятелството, че кучето е било безстопанствено въз основа на преценка на показанията на свидетелката Р. Д., очевидец на инцидента, които са били преценени в съвкупност с другите доказателства по делото, а по отношение на кучето е приел, че е безстопанствено още и въз основа на това, че не е имало маркировка или каишка, както и че не е било придружавано от стопанин. В този смисъл въззивният съд се е съобразил с установената практика, че доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства за конкретни правнорелевантни за спора факти, а задължение да бъдат понесени неблагоприятните последица от това, че тези факти не са били доказани в хода на производството, поради което съдът ги счита за неосъществили се или ненастъпили. В тази връзка механизма на настъпване на инцидента и това, че кучето е безстопанствено, са част от основанията за възникване на отговорността на Столична община по чл. 49 от ЗЗД, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за тях се носи от ищеца в производството. Затова доказването на тези факти трябва да бъде определено като главно, а оттам и като пълно доказване. Същевременно в зависимост от това дали с доказването се установява пряко релевантния за спора факт или се установява такъв факт, от който може да бъде направен извод за съществуването на правнорелевантния факт доказването бива пряко или косвено. При последното се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Установяването на тези факти и връзката им с подлежащия на доказване в производството правно релевантен факт е основанието последният да бъде счетен за доказан. Самите доказателствени факти не са нормативно предопределени, а възможният им кръг е неограничен, като връзката им с подлежащия на доказване правнорелевантен факт се определя във всеки конкретен случай. Всеки или всякакъв факт може да се окаже в такава връзка с подлежащия на доказване правнорелевантен факт, че да може да послужи за обосноваване на извод за неговото съществуване или несъществуване, като наличието на такава връзка се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретното производство. За да може косвеното доказване да послужи за нуждите на главното такова, чрез него трябва да бъде установена такава система от доказателствени факти, която като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правнорелевантния факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти действително се е осъществил. Един правнорелевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. Такова ограничение не съществува по отношение на горепосочените факти, поради което те може да бъдат доказвани и чрез косвено доказване. Поради това са неоснователни твърденията на Столична община, че косвеното доказване е неприложимо към правопораждащите юридически факти, а въззивният съд е разрешил въпроса с доказателствената тежест, съобразно установената съдебна практика. Самите изводи на въззивния съд по отношение на установената фактическа обстановка и по отношение на преценката на събраните по делото доказателства не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 от ГПК, в какъвто смисъл е т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, поради което несъгласието на Столична община с тях не е основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Тези изводи на въззивния съд не могат да бъдат проверявани и в случаите по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, в които неправилността на решението трябва да може да бъде установена въз основа на обикновения прочит на мотивите на същото и на изложените в касационната жалба оплаквания, без да се извършва проверка по същество на изводите на съда относно установената фактическа обстановка и начина на преценка на събраните по делото доказателства. В конкретния случай твърденията на Столична община за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК се основават на това, че в хода на производството не са били доказани правнорелевантни за възникване на отговорността на общината по чл. 49 от ГПК факти, които обаче са били приети за доказани от страна на решаващия съд. Това налага проверка по същество на дейността на въззивния съд по преценка на доказателствата, което обаче както се посочи не може да бъде извършена на този етап от производството, а твърдяната неправилност не може да бъде извлечена при обикновен прочит на обжалваното решение. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 246/29.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 16 252/2019 година по подадената против него от Столична община, касационна жалба с вх. № 301 008/10.12.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение