Определение № 226 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3508/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. В. – гражданин на Република Кипър (със статут на постоянно пребиваващ чужденец) чрез адв. Г. против решение № 260074/14.05.2021 г. по гр. д. № 552/2020 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответникът Х. Д. М. Дж. Ал – Т. – гражданин на Катар чрез адвокати Т. и Е. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 260638 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 728/2019 г. на Окръжен съд – Варна в частта за отхвърляне на предявения от Х. Д. М. Дж. Ал – Т. против К. В. (главен) иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумите от 268 469. 45 евро и 25 500 лева - обезщетения за имуществени вреди от неправомерни действия на ответника по разпореждане с тези суми от банкови сметки на ищеца и е постановено ново в тази част, с което ответникът е осъден на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 259 236. 45 евро и сумата от 25 000 лв., които са изтеглени от сметки на последния – две в „Емпорики банк България“ ЕАД и една в „Юробанк България“ АД в изпълнение на договор за поръчка и са дължими по неосъществена отчетна сделка, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 06.11.2018 г. – датата на завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане. В частта на произнасянето от въззивния съд с отхвърляне на претенцията по чл. 284, ал. 2 ЗЗД за сумата от 9 233 евро решението му не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че при заявените в исковата молба фактически твърдения за обстоятелствата, на които се основава предявения иск правната му квалификация е по чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Съобразил е изнесеното от ищеца, че по силата на нарочно упълномощаване (две нотариално заверени пълномощни) ответникът го е представлявал във връзка с инвестиционните му намерения за придобиване на недвижими имоти в страната и е бил оправомощен да оперира с банковите му сметки за нуждите на осъществяваната дейност. Тези упълномощителни сделки и посредничеството, извършено от ответника при закупуване на редица недвижими имоти от ищеца и представляваните от него търговски дружества в периода 2009 г. – 2012 г. сочат на съществуващи помежду им отношения по договор за поръчка. В изпълнение на последния за времето от 07.11.2013 г. до 07.10.2015 г. ответникът (действайки именно от името и за сметка на доверителя) изтеглил в брой и извършил безкасови преводи от банкови сметки на ищеца в размер на исковите суми. За изтеглените суми и извършените разходи ответникът като довереник не дал отчет на доверителя и не му предал полученото във връзка с реализацията на това възлагане. Втората инстанция е обсъдила възраженията на ответната страна за прихващане на исковите суми със сумите, произтичащи от две споразумения (от 23 и 24 октомври 2009 г.) и договор за заем, отпуснат според страната за да увеличи ищецът капитала на едноличното си ООД „Партнерс и партнърс“. Те са намерени за неоснователни, доколкото автентичността на първите два документа е опровергана в хода на съдебното дирене и е установено - при хронологично проследените банкови транзакции – че сумата по увеличение на капитала на въпросното дружество съставлява средства на едноличния собственик на капитала му – т. е. на ищеца и не е получена от него по заем от ответника. Не е прието за основателно и възражението за изтекла погасителна давност на претендираните вземания, доколкото в случая се касае за такива, основани на договорно неизпълнение (дължимото по неизвършена отчетна сделка) и за тях е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката тригодишна такава по чл. 111 „б“ ЗЗД. Като извършени във времето след 07.11.2013 г. процесните банкови операции и получените от тях средства се дължат по отчетната сделка (за даването на която няма срок, поради което, според решаващия състав задължението за отчет възниква от момента на поканата) и следва да се предадат от ответника на ищеца. Считано от горепосочената най – ранна дата тези вземания към датата на исковата молба – 06.11.2018 г. не са погасени по давност.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване (инкорпорирано в текста на касационната жалба, а не като приложение към нея) страната поставя правни въпроси в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с твърдения, че са значими за делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, а именно:

1. „От кой момент настъпва изискуемост на вземанията на доверителя за обезщетение за вреди срещу довереника по неизпълнен договор за поръчка?“;

2. „В какъв срок се погасяват вземанията за обезщетение от неизпълнен договор за поръчка?“

По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 400/01.04.2016 г. по гр. д. № 7379/2014 г. на ВКС, IV г. о.

Според жалбоподателя въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, който е разрешен в отклонение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Вместо конкретно формулиран въпрос страната развива доводи, че промяната на квалификацията на главните искове не е била последвана от даване указания на страните от втората съдебна инстанция относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства и това е довело до неправилност на решението й, поради допуснато съществено процесуално нарушение.

3. „За задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни, както и за разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД?“.

По този обобщаващ въпрос се поддържа отклонение с решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В разглеждания случай повдигнатите първи два въпроса не са релевантни, тъй като не са обусловили правните разрешения на въззивния съд по конкретното дело. В обжалваното решение липсва решаващ мотив, че процесните вземания имат характер на обезщетение за вреди, произтекли от неизпълнение на договор за поръчка от довереника (в какъвто смисъл са двете питания). Съдът е приел, че в случая се търси дължимото по неосъществена отчетна сделка по такова съглашение – чл. 284, ал. 2 ЗЗД (т. е. касае се до вземане, произтичащо от самия договор) и на това основание е разгледал иска. Непосочването на релевантен въпрос с обуславящо значение за изхода по конкретния спор само по себе си има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Затова по тези две питания достъп до касация не може да се осъществи.

Както вече се изтъкна в настоящото изложение по – горе, ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В задължение на последния е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (вж. указанията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Предвид на тези разрешения липсва - извън последния въпрос – друг повдигнат конкретен въпрос с процесуалноправен характер, който да формира общо основание за селектиране на жалбата.

Дори и да се приеме, че е налице питане за правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на спорното материално право, дадена от първостепенния съд и задължението му в тази хипотеза да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства, същото не реализира предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Макар да е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправния спор, горният въпрос не удовлетворява допълнителното основание от разглежданото селективно основание. Съгласно постановките по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд квалификация е неправилна, следствие на което на страните са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалноправна норма, като даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Тези правомощия на въззивния съд обаче налагат преценка дали дадената от първоинстанционния съд правна квалификация съдържа и дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти и за ангажиране на доказателства. Въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието по чл. 146 ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания относно възможността страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Съгласно обвързващото тълкуване по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право и когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание. В случая постановеното въззивно решение е изцяло съобразено с разгледаните по – горе задължителни за съобразяване от съдилищата указания. Съдът има задължение да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право. Въззивният съд в рамките на правомощията си, ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество в съответствие с действителното правно основание, като определи правилната правна квалификация. Това именно е сторено в настоящия случай. При разгледаните от първостепенния съд факти, на които се е позовала ищцовата страна като пораждащи спорното право и при там заявеното искане за съдебна защита – за присъждане на суми, получени от довереника по договор за поръчка (изтеглени от сметки на доверителя в изпълнение на това съглашение) без да осъществи отчетна сделка и предаде на довереника полученото от реализацията на това възлагане, второинстанционният съд е преценил, че единствено дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, не е обвързан от нея и е разрешил спора съобразно приложимия материален закон. Постановяването на въззивното решение в обжалваната част в унисон със задължителната съдебна практика характеризира искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса като неоснователно.

Не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния от формулираните въпроси. Той удовлетворява критерия за общо основание, но не и този за допълнително основание, защото не се установява твърдяното отклонение с практиката на ВКС, на която страната се позовава.

По приложението на чл. 12, чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана непротиворечива съдебна практика, вкл. и задължителна такава. Според нея установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. Той трябва да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод, а при противоречиви доказателства следва да изтъкне кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Съдът трябва да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните във връзка с установените по делото обстоятелства и събраните доказателства, които са от значение за спорното право, като въз основа на тях и закона (чл. 235, ал. 2 ГПК) е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, като всичко това отрази в мотивите му (чл. 236, ал. 2 ГПК). Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. В случая въззивния съд е установил фактите от значение за спорното право при преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, обсъдил е мотивирано твърденията, доводите и възраженията на страните, и е изложил аргументи в подкрепа на изводите си за основателност на претенцията, квалифицирана като такава по чл. 284, ал. 2 ЗЗД до размера на присъдените суми. Решаващият състав е съобразил акта си и с последователната практика на ВКС по приложение на чл. 154, ал. 1 ГПК. Според това правило всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и когато това не е направено съдът следва да приеме, че фактите не са се осъществили и страната, която се позовава на тях, не може да се ползва от правните им последици. Доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказването на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната която се ползва от тях да понесе последиците от това. Тук е без значение какво е процесуалното качество на страната, а е от значение каква правна последици претендира да е настъпила. Тези правни последици се свързват и следват от регулиращите материалното правоотношение между страните норми, които сочат както правнорелевантните факти, така и последиците от тях и между кои лица възникват тези последици. Всичко това е сторено в случая при постановяване на обжалваното въззивно решение. Втората инстанция е съобразила, че по претенцията с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД в тежест на довереника е възложено задължението да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за действията си и да му предаде всичко, което е получил във връзка с изпълнението. Затова при предявен такъв иск ответникът (довереник) носи доказателствената тежест за установяване на фактите, че е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката, дал е отчет за това изпълнение, както и че му е предал всичко, което е получил във връзка с изпълнението. От своя страна ищецът (доверител) трябва да установи съществуването на валидно сключен договор за поръчка, както и че довереникът е извършил действията, които са предмет на този договор, съответно че при това изпълнение той е получил нещо, което е дължимо на доверителя и следва да му бъде предадено. В разглежданата хипотеза правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса са спазени. Като е установил, че страните са били обвързани от договор за поръчка съчетан с упълномощаване, при което ответникът е изтеглил суми от банковите сметки на своя доверител – ищеца и липсват данни да е осъществил отчетна сделка, респ. да е предал полученото по съглашението, второинстанционният съд е уважил иска до присъдения размер на вземането. Дадените разрешения от въззивния съд в обжалваната част на акта му кореспондират напълно на последователната съдебна практика на ВКС, на която страната се позовава, което изключва приложно поле на соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по това питане.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на делото на касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Доказателства за сторен разход от страната са представени със списък за разноски с вх. №2161/09.03.2022 г. по регистъра на ВКС – т. е. преди приключване на делото (предвид датата на закритото заседание в производство по чл. 288 ГПК – 10.03.2022 г., в което конкретното дело приключва). Към него е приложен договор за правна помощ и процесуално представителство пред съд от 01.07.2021 г., в който е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение за защитата на страната в касационното производство в размер на 7 000 евро, платимо по банков път, ведно с издадена фактура за адвокатската слуга от 22.07.2021 г. и отчет по сметка – 2 бр., за удостоверяване заверяването на сметката на пълномощника със сумата 13 690. 81 лева (левова равностойност на 7 000 евро). Ето защо тя следва да бъде възложена в тежест на касатора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.