Определение № 2081 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 205/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на оОбщина Симеоновград, чрез кмета М. Р., против определение № 940/20.11.2024г. по в.ч.гр.д. № 879/2024 на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено определение № 601/27.09.2024г. по гр. д. № 947/2023 на Районен съд- Харманли за връщане на въззивната й жалба против решение № 143/07.08.2024 по гр.д. № 947/2023 на РС – Харманли, на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК. Жалбоподателят атакува въззивното определение като незаконосъобразно. Твърди, че след получаване на разпореждането за оставяне на въззивната жалбата без движение веднага е внесена дължимата държавна такса, но поради различни ангажименти не е представена молба за изпълнение на дадените указания, ведно с вносните бележки. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът в противоречие с практиката на ВКС, а именно с определение № 370/13.12.2013г по гр. д. № 6413/13 и определение № 466/29.12.2008г. по ч.гр.д. № 1944/2008г., въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос. Според касатора, материалноправният въпрос е представяне на платежен документ, сочещ, че плащането е в определения от съда срок. Поддържа се, че процесуалноправният въпрос се изразява в това, че съдът се е произнесъл без да съобрази задължителността на посочените определения на ВКС. Ответникът по жалбата и по делото, Т. И. С., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките за допускането до касационно обжалване. Моли да му се присъдят направените по делото разноски в размер на 1200 лева, заплатено адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото е установено, че против постановеното решение № 144/08.08.2024г. по гр. д. № 947/2023г. на Районен съд - Харманли е подадена въззивна жалба вх. № 8059/10.09.2024г. от [община]. С разпореждане № 1857/11.09.2024г. в закрито съдебно заседание, първоинстанционният съд е оставил жалбата без движение, като е указал на въззивника в едноседмичен срок от получаване на съобщението да заплати съответната държавна такса по сметка на Окръжен съд - Хасково, съгласно чл.18 ал.1 от ТДТССГПК, и да представи надлежен платежен документ. Съобщението с дадените указания е редовно връчено на страната на 17.09.2024г., считано от която дата е започнал да тече и едноседмичният срок за изпълнение на указанията, който е изтекъл на 24.09.2024г. С определение № 601/27.09.2024г. по гр.д. № 947/2023г. на Районен съд-Харманли въззивната жалба е върната, на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК, поради неотстраняване в срок на констатираните нередовности. С молба с вх. № 8587/27.09.2024г. /същата дата, от която е и определението на съда за връщане на въззивната жалба/ жалбоподателят е представил доказателства за заплащане на държавната такса, като е приложил платежно нареждане от 18.09.2024г. За да потвърди първоинстанционното прекратително определение, въззивният състав е констатирал, че в посочения от първоинстанционния съд преклузивен срок жалбоподателят не е представил доказателства за внесена държавна такса и по този начин, макар и да е внесъл дължимата такса в срок, не е изпълнил дадените му указания. В мотивната си част е посочил още, че нередовността по смисъла на чл.262, ал.1, вр. чл.261, т.4 ГПК се счита отстранена не с внасянето на държавната такса, а с прилагането на документ за внасянето й. Съставът се е позовал на следната практиката на ВКС: определение № 435/20.11.2020г. по ч.гр.д. № 2941/2020г. на IV г.о. на ВКС, определение № 100/17.03.2020г. по ч.гр.д. № 566/2020г. на IV г.о. на ВКС, определение № 89/19.02.2019г. по ч.гр.д. № 497/2019г. на III г.о. на ВКС, определение № 152/29.03.2018г. по ч.гр.д. № 883/2018г. на IV г.о. на ВКС, определение № 76/14.02.2013г. по ч.гр.д. № 1017/2013г. на II г.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт, предвид следното: Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на някоя от предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. В приложеното изложение към частната касационна жалба се поддържа основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди, че въззивното определение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочено е, че обжалваното определение противоречи на практиката на ВКС. На първо място, съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК жалбоподателят следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирани правни въпроси, нито могат да бъдат конкретизирани от ВКС. Посочването на определени твърдения в отделните пунктове от изложението не съставляват правни въпроси, а оплаквания за допуснати от съда нарушения на процесуалния закон. На второ място, решаващите мотиви на въззивния съд са свързани не с внасянето на таксата, а непредставянето на доказателства за внасянето й в указания от съда срок, във връзка с които няма поставен въпрос. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не е налице общата предпоставка по чл.280, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд - Хасково. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е осъществена и сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като цитираната от касатора практика на ВКС е изцяло неотносима към настоящия случай, доколкото единият посочен акт касае приложението на чл.64-65 ГПК (възстановяване на срок за представяне на документ за внесена държавна такса), а другото определение на ВКС е постановено в хипотеза на повторно изискване от съда за внасяне на държавна такса, която вече е внесена. Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 1200 лева - заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна защита и съдействие. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд