Определение № 594 от 08.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1063/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт В. Л., против въззивното решение № 339 от 11 юли 2012 г., постановено по в.гр.д. № 501 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2012 г., с което е отменено решение № 272 от 26 март 2012 г., постановено по гр.д. № 4763 по описа на районния съд в гр.Пазарджик за 2011 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на И. А. И. от [населено място], обл. П., сумата от 13664,46 лева обезщетение по чл. 200, ал. 1, вр. ал. 3 КТ за претърпени от И. имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 14 март 2008 г., отнасящи се за периода 10 ноември 2008 г. – 10 ноември 2011 г. и представляващи разликата между неполучено брутно трудово възнаграждение за същия период и получените пенсия за инвалидност поради трудова злополука, социална пенсия за инвалидност поради трудова злополука, и обезщетение за безработица за същия период, ведно със законна лихва върху сумата, и касаторът е осъден за разноски. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като противоречащо на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото при непозволеното увреждане важи принципът, че вземането за обезщетение за претърпени вреди става изискуемо и давността за това вземане започва да тече от откриването на дееца; при причиняване в следствие на злополуката на вреда, тя се изразява в намаляване на трудоспособността на увредения, а не в имуществените резултати в перспектива, зависещи от множество неизвестни фактори и предпоставки; при сочени от ищеца доказателства за получавано от него трудово възнаграждение преди увредата и получени след това обезщетение или пенсия, той не цели установяване размера на вредите, а само действителния им размер, поради което изискуемостта на вземането на ищеца настъпва по времето, когато е настъпила нетрудоспособността; това разрешение се приема и в ППВС № 2/81 г., т. 2; съдът неправилно е приел, че не са налице предпоставките за намаляване на имуществената отговорност на работодателя поради съпричиняване с груба небрежност от страна на работника, предвид решаването на същия въпрос със сила на пресъдено нещо в друго производство, в което предметът на спора между страните е бил друг (присъждане на неимуществени вреди в следствие на злополуката), и мотивите на съдебното решение не се ползват с обвързваща сила; работникът е нарушил правилата за безопасна работа и така е станала злополуката; ищецът не е представил експертно решение на ТЕЛК, който е компетентен да се произнесе по административен ред относно причинната връзка между трудовата злополука и вредата; ищецът не е получавал инвалидна пенсия и така не е съществувала разликата по чл. 200, ал. 3 КТ като сравнителен критерий; по делото не е установено, че след прекратяването на трудовия договор ищецът не си е намерил подходяща работа единствено поради намалената си трудоспособност от трудовата злополука. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: кой е началният момент на погасителната давност за вземането на работника по чл. 200, ал. 1-3 КТ, за обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, респективно изтекла ли е тази давност в случая; ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение, постановено по друг правен спор между същите страни, в който претенцията на пострадалия работник е била за обезщетяване на морални вреди от трудовата злополука; налице ли е причинна връзка между трудовата злополука с работника и претърпените вреди. Представят се ППВС № 2/81 г., четири решения на ВКС по отменения ГПК, едно решение на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, и решение на окръжния съд в [населено място] по спор по чл. 200 КТ между касатора и трето за спора лице. Ответникът И. А. И. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния си представител адв. Т. А., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема за неоснователно възражението на работодателя за погасяване по давност на претенцията, тъй като правото на работника да получи обезщетение за вреди, произтичащи от трудова злополука по реда на чл. 200, ал. 3 КТ се поражда от момента, в който по положителен начин се установи, че е налице разлика между трудовото възнаграждение, което би получавал, ако можеше да работи на длъжността, която е заемал преди трудовата злополука и реално получената сума като обезщетение и/или пенсия по обществено осигуряване; това право може да се претендира от момента на отпускане на пенсията, от който момент тече и погасителната давност, а не от момента на увреждането, дори настъпилите увреждания да са били трайни и с необратим характер още от настъпването на злополуката; на първо място следва да има решение на ТЕЛК, което да установи съответния процент трайно намалена работоспособност, инвалидност на работника и началната дата на инвалидизирането, като преди издаването на това решение работникът няма право да получава пенсия за инвалидност; едва от момента, в който осигурителният орган (Р.) се произнесе позитивно и признае правото на пенсия за инвалидност на пострадалия работник поради трудова злополука и определи точния й размер съобразно чл. 79 КСО, от този момент положително може да бъде установена разликата между трудовото възнаграждение, което би получил и получената като сума пенсия за инвалидност; датата на започване на течението на давността не е от началния момент на отпускане на пенсията, считано от датата на инвалидизирането, тъй като разпореждането на Р. може да постановява изплащане на пенсия за инвалидност със задна дата; в процесния случай разпореждането на Р. е от 9 януари 2009 г.; необходим е сложен фактически състав с постановяване на два отделни индивидуални административни акта – експертно решение на ТЕЛК за определяне на намалената работоспособност, след което и разпореждане на Р. за отпускане на пенсия за инвалидност поради трудова злополука и определяне на конкретен месечен размер на пенсията; въпросът за намаляване размера на обезщетението поради проявена груба небрежност от страна на пострадалия работник, с което е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, е решен със сила на пресъдено нещо между същите страни в друго производство за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от същата трудова злополука; работодателят не е оспорил истинността и верността на обстоятелствата, изложени в разпореждането на Р., поради което причинната връзка между трудовата злополука и вредата е доказана; разликата не се покрива от получените от работника в процесния период обезщетения, пенсия и други доходи; за определянето на обезщетението следва да се вземе предвид размерът на трудовото възнаграждение, което би получил работника за целия исков период, ако би работил като здрав на същата длъжност. К. съд приема, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса кой е началният момент на погасителната давност за вземането на работника по чл. 200, ал. 3 КТ, за обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с тълкуването, дадено от ВС в т. 2 на ППВС№ 2/1981 г. След отговора на този въпрос по съществото на спора ще бъде отговорено и на втората част на въпроса – изтекла ли е тази давност в случая. Допускане на касационното обжалване не се обосновава с втория поставен правен въпрос. Питането е ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение, постановено по друг правен спор между същите страни, в който претенцията на пострадалия работник е била за обезщетяване на морални вреди от трудовата злополука. Съдът е приел, че със сила на пресъдено нещо между същите страни във връзка с претенция за неимуществени вреди от същата трудова злополука, е прието, че работникът не е проявил груба небрежност. Следователно, относимият правен въпрос би следвало да е при вече повдигнат в производство за заплащане на обезщетение от трудова злополука въпрос за проявена от работника груба небрежност, в което съдът е приел, че няма такава, възможно ли е при нов процес за други вреди от същата злополука този въпрос да бъде поставян отново. Подобен правен въпрос обаче не е поставен, поради което касационното обжалване не може да се допусне по такъв въпрос. Последният правен въпрос не обуславя допускане на касационното обжалване, тъй като по съществото си представлява искане за произнасяне по правния спор, а не тълкуване на правен проблем. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 273,29 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение