Определение № 2665 от 17.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 876/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. П. Д. и Е. П. Б. срещу решение № 445 от 09.12.2024 г. по в.т.д. №481/2024 г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №186 от 29.05.2024 г. по т.д. № 401/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на жалбоподателите против „ЕОС Матрикс“ ЕООД за признаване на установено, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД не притежава спрямо З. П. Д. и Е. П. Б. – като солидарни длъжници, следните парични вземания, претендирани на основание Договор за цесия от 11.09.2013 г. и Приложение № 1А към него, с който „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е прехвърлило на „ЕОС Матрикс“ ЕООД вземанията си към „Стройком“ ЕООД по Договор за банков кредит №53933 от 18.06.2008г. и Анекс №1 от 26.10.2009г. към договора, а именно: 35 148,00 лв. – главница по кредита, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 27.01.2010г. до изплащане на вземането; 3 523,38 лв. – лихва по чл. 1, буква „в“ от Анекс №1 от 26.10.2009 г.; 197,18 лв. – лихва по чл.1, буква „д“ от Анекс № 1 от 26.10.2009 г.; 897,09 лв. – лихва за периода от 26.10.2009 г. до 06.12.2009 г.; 1 584,14 лв. - наказателна лихва за периода от 07.12.2009г. до 26.01.2010г. и държ. такса 826,99 лв., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение №201 от 27.01.2010г. по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 28.01.2010г. по ч.гр.д.№245/2010г. на Районен съд – Стара Загора и е образувано изпълнително дело №32/2010г. на ЧСИ Ат. П. с рег. №764, с район на действие Окръжен съд – Стара Загора. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, както и необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че са солидарни длъжници на основание чл. 121 и сл. ЗЗД, а не поръчители, както и че не е настъпило частно правоприемство между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД за вземанията на банката към тях по изп.дело №32/2010г. Твърдят, че обстоятелството, че са налице няколко солидарно задължени физически лица не води до извод, че тази солидарност има обезпечителен характер. Считат, че отговорността им е самостоятелна и договорът за прехвърляне на вземанията не разпростира действието си спрямо нея, доколкото не е посочено изрично в него. Твърдят, че въззивният съд е формирал правни изводи в този смисъл, но в противоречие с тях е приел предявените искове за неоснователни, поради липсата на твърдения и доказателства, свързани с погасяване или с намаляване на размера на изпълняемото вземане. Излагат съображения, че спрямо ответника – взискател, който не е кредитор по изпълняемото право, те няма как да твърдят и доказват правопогасяващи възражения, свързани с погасяване или намаляване на изпълняемото вземане, като такива възражения следва да се правят само пред банката – кредитор и титуляр на притезанието. Навеждат доводи, че всички изпълнителни действия върху имуществото им, които са поискани от ответника и извършени от ЧСИ след конституирането през 2013г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД като нов взискател по и.д. №32/2010г. са незаконосъобразни, процесуално невалидни и ирелевантни, тъй като ответникът и нов взискател не е кредитор на жалбоподателите. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Приложима ли е за длъжника исковата защита по чл.439 от ГПК срещу взискател, конституиран в изпълнителното производство по реда на чл.429, ал.1 от ГПК на мястото на първоначалния взискател, като негов частен правоприемник, когато частно правоприемство не е налице - новоконституираният взискател не е придобил и не притежава изпълняемото вземане към длъжника, конституираният нов взискател няма материална легитимация на кредитор на длъжника за вземането, предмет на принудителното изпълнение? 2. Какъв е предметът на исковата защита по чл.439 от ГПК на длъжника срещу взискател, конституиран в изпълнителния процес по реда на чл.429, ал.1 от ГПК на мястото на първоначалния взискател като негов частен правоприемник, когато частно правоприемство не е налице - новоконституираният взискател не е придобил и не притежава изпълняемото вземане към длъжника, конституираният нов взискател няма материална легитимация на кредитор на длъжника за вземането, предмет на принудително изпълнение? Следва ли, наред с правоизключващите възражения — че конституираният нов взискател не е кредитор на изпълняемото вземане, да се релевират правопогасяващи възражения за несъществуване на вземането, при положение, че първоначалният взискател, който е надлежен кредитор на вземането, не е страна в изпълнителния процес и не е ответник по иска по чл.439 от ГПК? Твърдят, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Решение №71 от 24.07.2019г. по гр.д. № 2576/2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., Решение №179 от 20.10.2020 г. по гр.д. № 1224/2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о. По въпроса по т.2 поддържат наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърдят, че не е бил обект на разглеждане и разрешение в практиката на ВКС, което налага да се създаде съдебна практика с цел да бъдат избегнати неясни и противоречиви тълкувания и решения при разглеждането на подобни спорове. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Ответникът по касация „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за правилен крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете, въпреки че не е споделил изложените в обжалваното решение мотиви. Установил е, че на 18.06.2008г. е сключен договор за банков кредит №53933/18.06.2008г. между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като кредитодател, „Стройком“ ЕООД, като кредитополучател, и З. П. Д., като солидарен длъжник, за сумата в размер на 40 450 лв. С анекс № 1 от 26.10.2009 г. към договора за кредит вторият ищец Е. П. Б. и П. З. Б. са поели солидарно задължението наред с кредитополучателя. Констатирал е, че жалбоподателите З. Д. и Е. Б., заедно със „Стройком“ ЕООД и П. Б. са длъжници по изп.дело №32/2010 г. на ЧСИ Ат. П., което е образувано по молба на „Райфайзенбанк /България/“ АД. От събраните по делото доказателства е приел за установено, че след образуване на изпълнителното дело е сключен договор за прехвърляне на вземанията между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като цедент, и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, като цесионер, като вземанията на банката по отношение на тримата солидарни длъжници З. Д., П. Б. и Е. Б. не са посочени изрично като предмет на договора за цесия. Констатирал е също, че цесионерът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е бил конституиран като взискател в изпълнителното производство и по негово искане са извършени множество изпълнителни действия. Относно отговорността на физическите лица, въззивният съд е стигнал до извода, че Е. Б. е встъпил в дълга на кредитополучателя на основание чл.101 от ЗЗД, поради което първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят спрямо кредитора като солидарни длъжници. Счел е, че ищците са поели спрямо банката същите задължения, каквито има самият кредитополучател и отговарят солидарно с него като главни длъжници при условията на чл.121 и сл. от ГПК, като тяхната отговорност е самостоятелна, без обезпечителен характер. Аргументирал е, че наличието на няколко солидарни длъжници- физически лица, само по себе си не може да обоснове извод, че задълженията им имат обезпечителен характер, тъй като последният зависи от уговореното в договора за кредит и анекса към него. Приел е, че изразената воля на страните не сочи за обезпечителен характер на отговорността им. Поради гореизложеното въззивният съд е приел, че договорът за цесия не разпростира действието си относно самостоятелните вземания на банката спрямо солидарните длъжници, доколкото няма изрична уговорка за това в него. За да приеме исковете за неоснователни въпреки тези съображения за липса на обезпечителен характер на отговорността на ищците, въззивният съд е аргументирал, че чрез иска по чл.439 от ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които касаят съществуването и размера на самото вземането, но не и кредитора, респ. взискателя по изпълнителното дело. Приел е, че новият взискател е конституиран на основание чл.429, ал.1 от ГПК при условията на частно правоприемство, а преценката за допустимост и основателност на искането за промяна на взискателя поради сключен договор за цесия е в правомощията на съдебния изпълнител, която подлежи на контрол, включително чрез търсене на отговорност за вреди по реда на чл.74 от Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/. Решаващият съд е счел, че ищците са длъжници по изпълнителното дело и следва да погасяват задълженията си в размера, посочен в изпълнителното основание, а превеждането на събраните суми от съдебния изпълнител касае интересите на взискателите. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поставените в изложението въпроси касаят възможността длъжникът в изпълнителното производство да търси защита по реда на чл.439 от ГПК срещу новоконституиран взискател, като оспорва качеството му на правоприемник на изпълняемото вземане, без да въвежда доводи, че самото вземане е погасено вследствие факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Въпросите отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да са от значение за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като решенията, на които касаторите се позовават, са постановени при различна фактическа обстановка от процесната. В Решение №71 от 24.07.2019г. по гр.д. №2576/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., е разгледана хипотеза, в която длъжникът по реда на чл.439 от ГПК е оспорил надлежната легитимация на лице, което е платило задължението и е конституирано като взискател вместо удовлетворения кредитор. Спорът е бил относно приложението на разпоредбата на чл.429 от ГПК, съгласно която поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист. Съставът на ВКС е дал разрешение, че разширителното тълкуване на чл.429 от ГПК е недопустимо и е уважил иска, като е приел, че третото лице, платило дълга, няма качеството на солидарен длъжник или поръчител и не е надлежно конституирано. Въпреки еднаквата правна квалификация на иска, предявен по гр.д. №2576/2018г. на ВКС, ГК, III г.о. и исковете, предявени в настоящото производство, както и обстоятелството, че и в двата случая се оспорва легитимацията на взискателя, разликата между двете производства е в това, че в първия случай се твърди и се доказва, че вземането по изпълнителния лист не съществува, тъй като е било платено на първоначалния взискател, а по настоящото дело се оспорва правоприемството между първоначалния и новоконституирания взискател, без да се въвеждат доводи за погасяване на вземането. В настоящия случай водещият мотив на въззивния съд за неоснователност на иска е, че ищците не сочат факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които да касаят съществуването и размера на самото вземане. Следователно и в двете решения преценката за основателност на иска по чл.439 от ГПК е обусловена от настъпването и на факти, касаещи съществуването на самото вземане, а не само от промяната на неговия титуляр. Решение №179 от 20.10.2020г. по гр.д. №1224/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о. не е постановено в производство по иск с правно основание чл.439 от ГПК, а в производство по реда на чл.73 от ЗЧСИ. Действително съдът е посочил в мотивите, че нарочният акт на съдебния изпълнител всякога засяга права на първоначалните страни в изпълнителното производство и когато разпореждането невярно установява действителното положение, то поражда право на жалба и/или иск по чл.439 от ГПК. В разгледаното по гр.д. №1224/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о. изпълнително производство обаче не се обсъжда случай на неправилна замяна на взискателя, а за конституиране на нов присъединен взискател, титуляр на различно вземане, съответно визираният от съда иск с правно основание чл.439 от ГПК не би бил основан на доводи за липса на правоприемство между него и първоначалния взискател. Съответно не е налице противоречие между въззивното решение и второто цитирано от касаторите решение на ВКС. Не е налице и соченото от касаторите допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По поставените от касаторите въпроси е налице практика на ВКС, формирана с решение №50128 от 20.03.2024г. по гр. д. №1106/2021г. на ВКС, IV г. о. и решение №209 от 28.11.2018г. по т. д. №2530/2017г. на ВКС, I т. о. В същите е прието, че частните правоприемници на взискателя, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл.74 от ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, тъй се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл.439, ал.1 от ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е изцяло съобразено изключва наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Твърденията на касаторите за логическо противоречие между извода на съда, че по силата на договора за цесия ответникът не е придобил вземане срещу ищците и крайния му извод за неоснователност на иска, не съответстват на мотивите на въззивния съд. Те не отчитат изложеното от въззивния съд становище, че основателността на иска по чл.439 от ГПК е обусловена от настъпването и на факти, касаещи съществуването на вземането по изпълнителния лист, а неправилното конституиране на нов взискател не се отразява на наличието на самото вземане. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационно производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд