Определение № 4503 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3593/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 239 от 22.04.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 160/2024 г. по описа на АС – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 260092 от 12.08.2024 г. по гр.д. № 304/2021 г. на ОС – София за прекратяване производството поради неизпълнение на указанията за отстраняване нередовности на исковата молба на„Аеропак Инженеринг“ ООД. С обжалваното въззивно определение е потвърдено и определение № 260123/15.11.2022 г. по гр.д. № 304/2021 г. на ОС – София, постановено в производство по чл. 248 ГПК. Частният жалбоподател - „Аеропак Инженеринг“ ООД, чрез процесуалния си представител, поддържа че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложението въпроси и излага доводи за неправилност на определението. Ответникът - Софийски градски съд, в писмено становище, чрез процесуалния си представител, излага съображения за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Ответникът - Народно събрание на Република България, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Излага и съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Производството е образувано по искова молба на „Аеропак Инженеринг“ ООД против Софийски районен съд, Софийски градски съд, Софийския апелативен съд, Върховния касационен съд и Народното събрание на Република България, с която са предявени обективно съединени искове за заплащане на обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), квалифицирани по чл. 2в ЗОДОВ, с цена на всеки от исковете срещу ответниците над 25000 лв. С определение от 19.05.2020 г. по гр.д. № 355/2020 г. на Софийски градски съд делото на основание чл. 7, ал.2 ЗОДОВ е било изпратено за разглеждане по компетентност на ОС – София. С разпореждане от 16.08.2021 г. исковата молба е оставена без движение, с указания да се отстранят нередовностите й като се посочи коя норма на ЕС е нарушена, които действия и бездействия на ответниците са довели до настъпване на евентуалните вреди, да се конкретизира петитума, като се посочи претендира ли се разделност или солидарност на отговорността на ответниците, да се внесе държавна такса и да се представят преписи от исковата молба за връчване на ответниците. С молба от 20.10.2021г. ищецът е заявил, че я подава във връзка с дадените указания, но от съдържанието на същата е видно, че недостатъците на обстоятелствената част и петитума на искова молба отново не са били отстранени, поради което с разпореждане от 30.11.2021г. съдът повторно е оставил без движение исковата молба. С молба от 23.12.2021г. ищецът, посочвайки, че я подава в изпълнение на дадените му от съда указания, отново само изброява правни норми, които според него са нарушени от ответниците - чл.13 ЕКЗПЧ, чл.3 от Регламент 805/2004г. на Европейския парламент, чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, чл.87 от Договора за създаване на ЕС, регламент №44/2001г. на Съвета на ЕС, чл.121, ал.4 от ТРБ, чл.15, ал.2 от ЗНА, чл.633 ГПК и решения по дела С9312/1993г. и С106/77 на Съда на ЕС. Позовавайки се на разпоредбите ищецът отново не сочи всеки от ответниците какво грубо нарушение на същите е допуснал и от това какви вреди са настъпили за него, както и каква е пряката причинна връзка между евентуалното нарушение и настъпилата за ищеца вреда. От изложението му по същество се извеждат твърдения за допуснати евентуални незаконосъобразности в проведено срещу него заповедно производство и последвалото го изпълнително производство, защита срещу които е предоставена на длъжника в норми на ГПК. Ищецът твърди, че при воденето заповедно производство и последвалия го изпълнителен процес срещу него е нарушено правото му на справедлив и безпристрастен съд, допуснат е отказ от правосъдие, поради невъзможност да се защити срещу нищожни решения, създаден е дискриминационен закон чрез въвеждането на заповедното производство, както и поради невъзможността да се обжалват действия на частен съдебен изпълнител пред ВКС, като не сочи наличието на явно и достатъчно съществено нарушение на норми на ЕС от всеки един от ответниците, от което евентуалните вреди, настъпили за него, да са пряка и непосредствена последица. За да постанови определението си и да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба съдът е изложил подробни мотиви, кои от констатираните нередовности с първоначалното и в последващото разпореждане не са изпълнени. Въззивният съд е изтъкнал, че липсата на конкретизация на нарушена норма (или норми) от правото на ЕС в резултат от действията или бездействията на всеки един от ответниците, както и за конкретизиране на тези действия или бездействия, а също и връзката между нарушението и вредета, води до невъзможност съдът да дефинира спора и страните по него, за да може по-късно в доклада си да посочи подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да постанови съдебен акт по същество. Посочил е, че при търсене на обезщетение за причинени вреди от грубо нарушаване норми на ЕС, следва да е посочено всяка вреда в резултат на поведението на кого е, в какво се изразява деликтното поведение, както и наличието на причинна връзка между деликта и вредата, а в случая това не е направено, като с уточняващите молби за поправка на нередовностите отново се изразява несъгласие с постановени съдебни актове в заповедно производство, както и с норми на националното законодателство; твърди се, че актовете на ответните съдилища, както и институтът на частните съдебни изпълнители, противоречат на правото на ЕС и на националното законодателство; твърдят се нарушения в общ смисъл /вкл. на съдебни актове на СЕС и практиката на СЕС/. Изложени са и допълнителни мотиви за недопустимост на исковата молба - чл.126 ал.1 ГПК, тъй като между същите страни на същото основание и за същото искане пред ОС – София са предявени още две дела. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил и определение № 260123/15.11.2022 г. по гр.д. № 304/2021 г. на ОС – София, постановено в производство по чл. 248 ГПК. За да постанови определението си съдът е приел, че съгласно чл.78 ал.4 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски и при прекратяване на делото, каквато е и правната последица при връщане на исковата молба, след като производството по нея е било образувано и ответникът е получил препис, като е подал отговор. Приел е, че на репаритане подлежат всички разноски на ответника, по отношение на които е възникнало процесуално правоотношение, чието поведение не стои в основата на прекратяване на делото. В случая са присъдени разноски по делото на двама от ответниците СГС и ВКС, които са получили препис от исковата молба и са подали отговори на същата, с който са упражнили защита по допустимостта, евентуално по основателността на исковете. Прието е, че искането им за допълване на определението в частта му за разноските е допустимо, основателно и правилно е уважено от страна на първостепенния съд. В съдържащото се в частната жалба изложение по чл.274, ал.3, вр.чл.280, ал.1, вр.чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят „Аеропак Инженеринг“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивния съд въз основа на направените във въззивната жалба оплаквания да обсъди всички наведени възражения и доводи на страните, които са относими и допустими, фактите на които се основават, както и фактическите си и правни изводи въз основа на всички събрани и своевременно по надлежния ред доказателства за тези факти като изложи ясни и обосновани мотиви защо счита, че оплакванията и доводите в жалбата са неоснователни, за критерият за допустимост на исковата молба по смисъла на чл. 127, т.4 ГПК и следва ли съдът на такъв етап да изследва делото по същество, преценявайки факти, доказателства, твърденията на страните, правни основания и др., или единствено удостоверява формално наличие, или не, на посочените в чл. 127 ГПК атрибути на искова молба, в т.ч. формалното наличие на изложени в исковата молба обстоятелства по иска, в случай, че критерият за допустимост на искова молба по смисъла на чл. 127, т.4 ГПК не е формален, а е оценка на съда по съществото на спора, без той реално да се е състоя, то не е допуснал възможност при процеса, в т.ч. и чрез външна намеса, с цел връщане на исковата молба, или просто да предоставя възможност да бъде подложена на изпитание безпристрастността на съда още на етап допускане на искова молба, съдържа ли се или не в чл. 127 ГПК като изискване за допустимост на ИМ условието тя да съдържа „конкретизация на нарушенията според ищеца норма (или норми) от правото на ЕС в резултат на действия или бездействия на ответниците и липсата на такава конкретизация правно основание ли е за връщане на исковата молба, съдържа ли се или не, в ПЕС като изискване за допустимост на ИМ условието да съдържа, конкретизация на нарушената според ищеца норма(или норми) на правото на ЕС, в резултат на действия или бездействия на ответниците“ и съответно къде има запис, че липсата на такава конкретизация е правно основание за връщане на исковата молба, има ли право ответникът по иска по ЗОДОВ/чл. 2б и чл. 2в ЗОДОВ/ да претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.3 ГПК при прекратяване на делото поради връщане на исковата молба по чл. 127 ГПК при положение, че по смисъла на чл. 78, ал.8 ГПК в полза на юридически лица съдът присъжда възнаграждение в размер, определен от него, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля минималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, а този закон изключва право на присъждане на разноски за юрисконсултско вузнаграждение по делата по този закон, т.е. максималното възнаграждение, което съгласно този закон съдът следва да присъди е нула лв. Поддържа, че е налице основание по чл.280,ал.1,3 ГПК за допускане на касационното обжалване, както и основаниея по чл.280, ал.2 ГПк-определението е недопустимо,нищожно и очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните от жалбоподателя въпроси относими към преценката за редовност на исковата молба, когато с нея се претендира обезщетение за вреди от нарушение правото на ЕС. На тези въпроси съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, обективирана и в определение № 116/17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1319/2023 г. и определение № 4059/14.12.2023г. по ч.гр.д. № 5016/2023 г. и двете на IV – г.о. на ВКС, в които е прието, че основанието на иска не е индивидуализиращ белег на спорното субективно право в смисъла по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и произтича от юридическите факти/фактически състав/източник на заявеното с иска правоотношение или субективно право. Приема се, че материално-правните предпоставки (условия) на иска за вреди от нарушение на правото на Съюза се извеждат от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, параграф 3 ДЕС между държавите членки. Посочва се, че според СЕС, принципът на извъндоговорна отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът и от чл. 4, параграф 3 ДЕС произтича и правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза. Подчертава се, че СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност: първо, нарушената правна норма от правото на ЕС трябва да предоставя права на частноправни субекти, второ, нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“ и трето, в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди (решение от 5 март 1996 г., B. du p кcheur и F., C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 32; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 32; решение от 13 юни 2006 г., T. del M., C-173/03, EU:C:2006:391, т. 30; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 46; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 19; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 93, решение от 5 март 1996 г., B. du p кcheur и F., C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51; решение от 13 юни 2006 г., T. del M., C-173/03, EU:C:2006:391, т. 45; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., T omбљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 22; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 94 ). Това са и юридическите факти, чието осъществяване ищецът по иска по чл. 2в ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да удовлетвори изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Като е приел, че е нередовна исковата молба, в която липсват твърдения за конкретни нарушения и за причинната връзка между нарушенията на правото на Европейския съюз, допуснати от ответниците и понесените неимуществени вреди, въззивният съд е отговорил се е произнесъл в съответствие с извършваното от Върховния касационен съд нормативно и казуално тълкуване на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и с решенията на СЕС. В конкретния случай тези изисквания за редовност на исковата молба не са били налице, като не са отстранени, въпреки дадената от съда възможност за това, и в последващи молби. Съдът е изложил мотиви защо приема, че исковата молба е нередовна, както и защо предявените искове са недопустими, поради което не е процедирал и в противоречие със съдебната практика, която дава положителен отговор на въпросите, за задълженията на съда при констатирана нередовност на искова молба отправена до него. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса касаещ възможността на ответник в производство по чл. 2в ЗОДОВ да претендира разноски при прекратяване на производството. Въззивното определение и потвърденото с него определение на първостепенния съд са в съответствие с казуалната практика на ВКС, обективирана в определение № 905 от 28.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1132/2023 г. на IV г. о., определение № 2975 от 11.10.2.2023 г. по ч. гр. д. № 3032/2023 г. на IV г. о., в които е прието, че на ответник по иска по ЗОДОВ се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение при прекратяване на делото при съответно приложение на чл. 78, ал. 4 ГПК вр. § 1 ПЗР ЗОДОВ. Аргументите са извлечени именно от мотивите на определение № 2/20.04.2021 г. по тълк. дело № 1/2019 г., ОС от ГК на ВКС и ОС от І и ІІ колегия на ВАС, с което е отклонено искането на главния прокурор на Р България за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: "В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице – ответник по иска съгласно чл. 205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?". Според тези мотиви даденото с новата ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ (обн., ДВ, бр. 95/29.11.2019г.) законодателно разрешение следва да се приложи и за заварените дела с оглед вече изразената воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време, като след влизането в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява "неуреден въпрос" по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. В случая исковата молба е подадена на 16.04.2020 г. след влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, приет с ДВ, бр. 94/29.11.2019 г., поради което предвид изричната уредба на разноските в производството по реда на ЗОДОВ, съответно § 6, ал. 1 ПЗР ЗИДЗОДОВ, разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ /нова, ДВ, бр. 94/29.11.2019 г./, намира приложение и ответникът може да претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и при прекратяване на производството по арг. от чл. 10, ал. 2, изр. 2 ЗОДОВ, в който смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение. При наличието на практика по поставените за разглеждане въпроси, която не е неправилна, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и в приложното поле на в чл. 280, ал. 2 ГПК тъй като въззивното определение е валидно и допустимо. Същото е постановено от компетентен съд, в кръга на правомощията му и при спазване на процесуалните правила, относими към неговата допустимост. Не са налице и предпоставките за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2, пред. последно ГПК - очевидната неправилност на оспорения съдебен, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл, не е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствени правила, нито е формирал решаващите си изводи в противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. Предвид изложените съображения съдът: