Определение № 60376 от 17.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2157/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗАД „ОЗК-Застраховане”АД против решение №79/01.07.2020г. по в.гр.д. №116/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №54/28.11.2019г., поправено с решение № 8/24.01.2020г. по т.д. № 145/2018г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Я. И. К. сумата от 40 000 лева, представляващи неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищцата от ПТП, настъпило на 18.07.2018г. в [населено място], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, ведно със законните лихви върху главницата от 04.09.2018г. до окончателното изплащане на дължимите суми. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба Я. И. К. оспорва основателността на същата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски в полза на пълномощника на осн. чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно констативен протокол за ПТП с пострадали лица на 18.07.2018г. в [населено място] е настъпило ПТП, причинено от водача на т.а. „Мерцедес 2225”, рег. № Н.. Същият при управление на автомобила е закачил и скъсал кабели, преминаващи над пътното платно за движение, които от своя страна са повлекли двама пешеходци, движещи се по тротоара. Ищцата е получила фрактура на ляво коляно. Произшествието е станало при ясно време, суха настилка, дневно осветление и регулация с пътни знаци. ВнАС е споделил застъпеното в правната теория становище, че ако деянието нарушава абсолютно право като правото на живот, на телесна неприкосновеност, собственост и др., то е противоправно, освен ако не са налице уредените в законодателството обстоятелства, изключващи противоправността. Подробно е разяснил, че за разлика от престъпленията /уредени като numerus clausus в НК/, непозволеното увреждане е формулирано в една правна норма, т.е. предвиден е общ състав – този на генералния деликт в чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. При наличие на вреди, причинени от деянието, същото се явява противоправно. За да се ангажира отговорността на делинквента следва според апелативния съд деецът да е действал виновно. Ако извършителят не е бил в състояние да предвиди и/или предотврати отрицателните последици на своето поведение, деянието не е виновно /случайно по определението на НК – чл. 15 от НК/. Въззивният съд е съобразил, че за разлика от наказателното право, в гражданското право е въведена оборимата презумпция за наличието на вина при извършено противоправно и вредоносно деяние. Това означава, че извършителят на деянието е длъжен да доказва, че не е действал виновно – че е положил в конкретната обстановка изискуемата се от него грижа. Предвид установената по спора фактическа обстановка ВнАС е приел, че в процесния случай водачът на товарния автомобил е извършил противоправно деяние, тъй като на ищцата, макар и опосредствано /не чрез пряк сблъсък между управляваното от него ППС с тялото на ищцата, а чрез повреждането на неправомерно поставени от другиго вещи над пътното платно, които са причинили падането ѝ/, са причинени вреди - счупването на костта на долния крайник по описания от вещото лице начин, които вреди са пряка и непосредствена последица от деянието на Ю. С.. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на делинквента, разпитан като свидетел по делото, че никакви кабели не е имало, като противоречащи на обективираното в констативния и огледния протоколи - за наличие на скъсани проводници, които по своето разположение и дължини, съответстват на изложеното и от ищцата, че същата е паднала след удара на скъсани жици. ВнАС се е позовал на заключението на вещото лице по САТЕ, че макар и малка, не е била изключена възможността С. да види опънатите над пътя проводници /или поне черния на цвят/, които са били на височина 3.57 м. от земята. В тази връзка са преценени в своята съвкупност събраните доказателства - констативен протокол и огледен протокол за ясно и слънчево време, което е давало отлична видимост на водачите на ППС; височината, на която се е намирал водачът в кабината на описания товарен автомобил / между 2.50 до 3 м. от земята/; геометричната видимост от около 100 м. към препятствието. Същите са наложили извод, че при приближаването с ниска скорост /от 40 км.ч./ водачът е могъл да възприеме опънатия над платното черен на цвят проводник /по-ясно различим на фона на светлото небе/, тъй като височината му е била почти на нивото на погледа на С. /с около 60 см. по-високо/. Въззивната инстанция е заключила, че при обективна възможност водачът не е спрял своевременно ППС, с което е нарушил нормата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Освен това ВнАС е приел, че презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е била оборена от касатора, така че да се установи категорично и еднозначно, че С. не е могъл да възприеме своевременно препятствието над пътя и да спре ППС, за да предотврати настъпването на вреди. ВнАС е преценил вида и интензитета на травматичните увреждания, проведеното оперативно лечение с открита репозиция на фрагментите и вътрешна фиксация с метален имплант, сложността на проведената интервенция - голям костен дефект, породил необходимост от извършването на костна пластика в зоната на костния дефект с кост, взета от таза на пациентката; дългия възстановителния процес /повече от 1 година/; невъзможностите за пълно анатомично възстановяване на колянната става и изключване на хипотетичната перспектива за протезиране на колянната става поради придружаващите заболявания и възрастта на пациентката. Въз основа на което е достигнал до заключение за коренна промяна в живота на ищцата, която макар и с придружаващи заболявания и призната инвалидност към момента на инцидента, е била дейна и подвижна, вкл. с отражение и върху психиката на пострадалата и предвид перспективата за несамостоятелност в ежедневието. С оглед и на икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите през м. юли 2018г., както и съдебната практика при подобни травми, е било определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. Възражението за съпричиняване на вредите от пострадалата е било прието за неоснователно, тъй като нито възрастта ѝ към момента на инцидента, нито наличните ѝ заболявания, вкл. и сочената от вещото лице остеопороза на костите, свързани с напредналата възраст, са допринесли за претърпените увреждания и произтеклите от това болки и страдания. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се кредитират гласните доказателства, събрани чрез показанията на свидетел, който не е пряк очевидец на процесното събитие и посредством същите да се установят обстоятелства от предмета на делото?; 2/ При оценка на събраните доказателства, когато последните са некатегорични, обстоятелствата с по-голяма или с по-малка вероятност за възникване следва да се кредитират?; 3/Следва ли съзнателният избор на поведение от пострадалия, което не е съобразено с претърпените вреди, да се приеме за съпричиняване на неимуществените вреди?; 4/ Придружаващите заболявания представляват ли основание за намаляване на размера на претенцията?; 5/ При настъпило ПТП и липса на осъдителна присъда за посочения от ищеца, като виновен водач, когато по делото не може да се докаже категорично какъв е механизмът на ПТП или същият се различава от твърдения в исковата молба, съдът следва ли да отхвърли иска като неоснователен и недоказан? По всички въпроси касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, че по така поставените правни въпроси не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и допълнителното по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съобразно задължителните указания по ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос следва да е конкретен, да е включен в предмета на спора и да обуславя решаващата правна воля на съда, обективирана в съдебния акт, но не и да има значение за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Обосновката на първи въпрос не покрива произнасянето на въззивния съд, т.е. не попада сред неговите решаващи правни изводи. ВнАС е изградил извод относно механизма на ПТП не единствено или решаващо върху показанията на евентуално заинтересован свидетел – дъщерята на пострадалата. Въз основа на комплексна преценка на писмените доказателства – констативен и огледен протокол, заключение на вещо лице и дори частично показанията на самия делинквент, решаващият състав е обосновал становище относно релевантните за спора факти. По втори въпрос не е налице твърдяната от касатора вариантност, некатегоричност на доказателства и установените от тях обстоятелства. Формулировката на самия въпрос предпоставя оценъчен елемент, за да бъде отговорено на същия – да се провери кои доказателства в каква степен установяват обстоятелства и как въззивният съд ги е интерпретирал. Напрактика касаторът въвежда оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, което основание за касиране на въззивния съдебен акт не е предмет на произнасяне във фазата по чл.288 ГПК. По трети и четвърти въпрос относно възражението за съпричиняване от пострадалата, ВКС намира, че проблем за съзнателения избор на линия на поведение от страна на ищцата въобще не е бил обсъждан, а относно заболяванията й и отношението им към вредоносния резултат въззивната инстанция се е позовала на заключението на СМЕ. Като решаващият извод е обоснован с липсата на пряка връзка между конкретните предходни заболявания и претърпените увреждания и произтеклите от това болки и страдания. Поради което произнасянето по поставения четвърти въпрос се явява в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: Решение № 144/27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, II т.о., Решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98/ 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, Решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о. и др. Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване. Следователно по четвъртия правен въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Петият въпрос предпоставя довод от страна на касатора, че само при осъдителна присъда или категоричност на установения механизъм на ПТП може да се направи извод за виновността на дееца и противоправността на деянието. ВнАС не се е произнесъл в отклонение от това твърдение. Отчел е, че липсва осъдителна присъда, но също така при съобразяване на комплекса от доказателства е заключил, че се установява безусловно начинът на настъпване на произшествието и възможността на делинквента да предвиди и/или предотврати отрицателните последици на своето поведение, поради което не са били налице обстоятелства, изключващи вината на дееца /случайно деяние по определението на НК – чл. 15 от НК/. Не е осъществено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивното решение съответства на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 180/05.01.2017г. по т.д. № 3155/2015г. на ВКС, II т.о., според което влязлата в сила оправдателна присъда, с която е прието, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е обвинен, се ползва със сила на пресъдено нещо относно основанието за оправдаване на подсъдимия и по конкретното обвинение и при липса на оправдателна присъда е ирелевантно за делото недоказаното твърдение на жалбоподателя, че в наказателното производство срещу водача не е ангажирана отговорността му и е прието „случайно деяние“ по см. на чл.15 НК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на адв. Н. Д. по реда на чл.38 ЗА следва да се присъди възнаграждение за изготвения отговор на касационна жалба в размер на 1557лв. Водим от горното, Върховният касационен съд