Определение № 338 от 03.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1579/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу Решение № 1629/20.03.2024 г. по в.гр.д. № 8555/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на Решение № 5696/10.04.2023 г. по гр.д. № 31241/2022 г. на Софийски районен съд касаторът е осъден да заплати на Л. К. К. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ допълнително 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 01.01.2022 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху цялото обезщетение за неимуществени вреди от 22.02.2022 г. до погасяването, и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на ищеца 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и 207,28 лв. – обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото събитие, ведно със законната лихва от предявяване на иска за тези вреди до погасяването. В касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел наличие на причинна връзка между произшествието и уврежданията на ищеца, макар в съставения констативен протокол да не е отбелязано присъствието на пострадалия на мястото на събитието, а за обратното да сочат както показанията на разпитан в първоинстанционното производство свидетел, така и доказателствата относно потърсената от ищеца медицинска помощ едва часове след настъпване на произшествието. Изводът за причинна връзка според касатора е разколебан и от обстоятелството, че при първия медицински преглед не са установени нараняванията, за които ищецът претендира обезщетение, а същите са констатирани значително по-късно. Отрича се и наличието на връзка между деликта и претендираните имуществени вреди. При тези доводи касаторът заявява, че приемането на причинната връзка за установена при липса на пълно доказване съставлява нарушение на правилата за доказателствената тежест. В касационната жалба се излагат и оплаквания относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който според касатора не е справедлив и не е съобразен с доказателствата за претърпените от ищеца болки, липсата на установени усложнения и болнично лечение, както и със социално-икономическата обстановка в страната. Наред с изложеното касаторът намира за необоснован извода на въззивния съд относно липсата на допринасяне от пострадалия. Сочи, че според събраните доказателства ищецът сам е усложнил здравословното си състояние, тъй като е отказал своевременна медицинска помощ и хоспитализиране. Навежда се оплакване и относно определения от въззивния съд начален момент на дължимата лихва за забава, която според касатора следва да се присъди не от уведомяването му, а от изтичане на срока за произнасяне по щетата след представяне на всички документи, установяващи събитието и вредата. При тези съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК: 1). Следва ли между деянието и настъпилата вреда да има причинно-следствена връзка, която е елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД? 2). Следва ли причинените вреди да са в пряка и непосредствена последица от увреждането? Тези въпроси касаторът счита, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в т. 1 на ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 3/2023 г. по тълк.д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 10/08.02.2018 г. по гр.д. № 1600/2017 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд., Решение № 50035/23.03.2023 г. по гр.д. № 2446/2022 г. на ВКС, ГК, І отд. 3). Следва ли всяка страна в условията на пълно и главно доказване да установи в хода на производството фактите и обстоятелствата, на които основава твърденията си? Според касатора този въпрос е решен в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 50257/11.09.2023 г. по гр.д. № 2714/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 94/16.08.2022 г. по гр.д. № 924/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 50117/08.08.2023 г. по т.д. № 113/2021 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 61/07.07.2022 г. по гр.д. № 1659/2020 г. на ВКС, ГК, І отд., според която пълното доказване е онова, което чрез преки или верига от косвени доказателства води до несъмненост на извода за осъществяване на релевантния факт, а ако страната не изпълни доказателствената си тежест, съдът следва да приеме факта за неосъществил се. 4). Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? 5). Длъжен ли е съдът да търси справедлив и точен паричен еквивалент на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 6). Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? 7). Следва ли да се допуска обезщетението (поради неговата прекомерност) да се превръща в средство за обогатяване и повишаване на стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя (за баланс между вреди и обезщетение) и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба? 8). Как се прилага установеният в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди, вкл. и обществено-икономическите условия в страната и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение? Според касатора тези въпроси са решени в противоречие с т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и с казуалната практика, обективирана в Решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 127/31.12.2020 г. по т.д. № 1555/2019 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 71/18.06.2020 г. по т.д. № 900/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., и др., според която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обуславящи ги обстоятелства, вкл. общественото разбиране за справедливост, като се отчете конкретното им значение за размера на обезщетението, без да се отдава прекомерно или изолирано значение на някои от тях. 9). Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие (установено по безспорен начин по делото) е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникването на вредите, т.е. улеснил настъпването на уреждането, предизвиквайки по този начин самите вреди? Този въпрос касаторът счита за решен в противоречие с Решение № 165/26.10.2010 г., постановено по т.д. № 93/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което принос е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и е улеснил механизма на увреждането, както и с обективираната в Решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., практика също в горепосочения смисъл. По всички поставени въпроси касаторът заявява, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по последния – и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението на въпроса за точното прилагане на закона с цел избягване постановяването на противоречиви решения по процесния казус. Ответникът по касационната жалба Л. К. К. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените от касатора въпроси не са правни, касаят правилността на решението, а и не са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Сочи, че по въпроса за допринасянето на пострадалия е налице безпротиворечива практика, чието осъвременяване не се налага. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Л. К. срещу касатора искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от 25 000 лв. (след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК) и обезщетение за имуществени вреди в размер от 207,28 лв., настъпили на 01.01.2022 г. от пътно-транспортно произшествие. Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на процесната дата в резултат от виновно противоправно поведение на водач на лек автомобил, застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което автомобилът, в който ищецът е бил пътник и е заемал мястото зад шофьора, е ударен отзад; в деня на събитието ищецът е посетил болнично заведение, където му е поставена диагноза „контузия на шия“, а десет дни по-късно след рентгеново изследване е установено счупване и изкълчване на шийни прешлени; причинената травма е наложила лечение с имобилизационна яка в продължение на два месеца, а възстановяването на ищеца е продължило около седем месеца; във връзка с лечението ищецът е направил разходи в размер на претендираното за тях обезщетение. Въведените от застрахователя правонамаляващи възражения за допринасяне от страна на увредения чрез непоставяне на обезопасителен колан и чрез несвоевременно лечение са счетени от първоинстанционния съд за неоснователни. За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и процесните вреди. Изложени са конкретни съображения по наведеното от касатора оплакване за недоказаност на участието ищеца в процесното събитие. В тази връзка съдът се е позовал на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства и ги е анализирал в светлината на писмените доказателства и заключенията на съдебно-автотехническата и съдебно-медицинската експертизи. По оплакването за неотчетен принос на пострадалия въззивният съд, кредитирайки заключението на медицинската експертиза, е приел, че поставянето на колан не би предотвратило настъпване на уврежданията на шията в резултат от реализирания удар отзад, както и че поведението на пострадалия след събитието не е довело до усложняване на здравословното му състояние, тъй като лечението на шийните увреждания по принцип се провежда чрез яка, която ищецът е носил още преди втория преглед, и поради това по-късното установяване на действителната диагноза не е довело до усложняване на оздравителния процес. Във въззивното решение са изложени конкретни доводи и относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. При определянето му до сумата от 15 000 лв. въззивният съд е ползвал различни обективни и субективни критерии, които е посочил в мотивите към решението си, като е изложил и обосновка относно правното им значение. Във връзка с обезщетението за имуществените вреди пък въззивният съд е съобразил писмените доказателства, установяващи извършване на разходите, заключението на съдебно-медицинската експертиза, установяващо връзката на последните с уврежданията на ищеца, а за разходите за съдебно-медицинско удостоверение съдът е отчел и необходимостта от доказване на претенцията пред застрахователя чрез представяне на съответния документ. По оплакването на касатора относно началния момент на присъдената лихва за забава въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 КЗ, като е заключил, че след уведомяване на застрахователя от застрахования или от увреденото лице той отговаря за дължимите от делинквента лихви, а от изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ – за собствената си забава. При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият критерий за селектиране на касационните жалби е формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос – той трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото. Първите два въпроса, поставени от касатора, са материалноправни и касаят един от елементите от състава на деликта, а именно причинната връзка между деянието и вредата – трябва ли такава да е налице и необходимо ли е същата да е пряка. Тези въпроси имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото се отнасят до елемент от спорното право и са обусловили решението на съда относно съществуването му. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий, тъй като въззивният съд не се е отклонил от безпротиворечивата практика на ВКС (включително цитираната от касатора), съгласно която причинна връзка следва да е налице и тя трябва да е пряка. Напротив, в съответствие с практиката на ВКС съдът е приел, че за да възникне вземане за обезщетение, е необходимо деянието да е непосредствената причина за настъпване на вредите. Наред с това въззивният съд е направил анализ на доказателствата, които според него установяват съществуването на причинната връзка (в частност – на доказателствата, сочещи че ищецът е бил пътник в участващия в произшествието лек автомобил и че уврежданията му са настъпили в резултат от удара на автомобила отзад). Дали обаче този анализ е правилен, е въпрос, който може да бъде решен само във фазата на вече допуснато касационно обжалване, тъй като предполага преценка на доказателствата, каквато не се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Идентични съображения могат да бъдат изложени и относно процесуалния въпрос (трети), свързан със задължението за доказване на фактите, на които страната основава твърденията си, и с последиците от неизпълнението му. Той отново е зададен във връзка с установяване на причинната връзка като елемент от деликта и доколкото въззивният съд е формирал извод относно доказаността на тази връзка, въпросът се явява обуславящ. Даденият с въззивното решение отговор обаче е съобразен с практиката на ВКС, тъй като тежестта за доказване на причинната връзка е възложена именно на страната, която твърди нейното съществуване (ищецът), и фактът е приет за доказан поради преценка за извършено от тази страна пълно доказване. Едва след анализ на конкретните доказателства, т.е. във фазата след селектиране на касационната жалба, може да се прецени дали изводът на въззивния съд за степента на изпълнение на доказателствената тежест е правилен. Поради това оплакването на касатора, свързано с непълното доказване на причинната връзка, има отношение към правилността на решението, а не към допустимостта на касационното обжалване. Материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД (от четвърти до седми) и в частност - с критериите, от които трябва да се ръководи съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за вреди от деликт, също имат правен характер, тъй като отговорът им се явява обуславящ за решението на съда относно конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Видно от изложените към въззивното решение мотиви обаче, съдът е отчел всички посочени в цитираната от касатора съдебна практика критерии – възрастта на пострадалия, вида и характера на телесните увреждания, характера и продължителността на лечението и прогнозата за пълно възстановяване, икономическата конюнктура към датата на събитието, установените лимити на застрахователната отговорност и най-сетне - размера на присъжданите обезщетения в сходни с процесния случай като израз на обществения критерий за справедливост. В съответствие с цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. (т. 11) въззивното решение съдържа анализ на тези критерии и оценка на значението им за определяне на размера на обезщетението. Отричането на правилността на този анализ и оценка не е основание за допускане на касационно обжалване, а съставлява касационно основание, преценимо едва в производството по чл. 290 ГПК. Последният поставен от касатора въпрос също е материалноправен и касае преценката на съда относно допринасянето от увредения за настъпване на вредоносния резултат. Тъй като касаторът своевременно е въвел възражение за допринасяне и то е обсъдено от въззивния съд, въпросът относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД отново се явява обуславящ за въззивното решение. Но соченият от касатора отговор, обоснован и в цитираната от него съдебна практика, не е отречен от въззивния съд, а напротив – във въззивното решение е прието, че допринасяне ще е налице, само ако има причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. Възраженията на касатора срещу правилността на извода, че такава връзка в случая липсва, не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като имат фактологичен характер и предполагат съобразяване на конкретни доказателства. По този въпрос не е налице и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позова, а именно – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., това условие е изпълнено, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая въпросът е свързан с приложението на института на допринасянето от страна на увредения от деликт, а той е уреден в норма, чийто действителен смисъл е разяснен безпротиворечиво в съдебната практика и няма промяна в обществените отношения, нито в законодателството, която да налага изменението й. Впрочем, касаторът и не предлага тълкуване на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по начин, който да е различен от трайно възприетия от съдебната практика и който да спомогне за точното прилагане на закона. Напротив, същият се позовава на опасност от постановяване на противоречиви решения по процесния казус, което позоваване, освен че не отговаря на действителната фактология (цитираното от касатора дело касае случай, различен от настоящия), не е и в съответствие със съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предполагащо абстрактна значимост на въпроса, а не значимост в индивидуалните отношения на страните. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,