Определение № 905 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1948/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С. и М. Н. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 20 от 06.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 337/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260136 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 1605/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. С. С. и М. Н. С. против М. С. П. и Б. П. П. искове с правна квалификация чл. 61 ЗС за прекратяване на правото на ползване върху апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], ет. 4, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР, с площ от 70.66 кв. м, ведно с изба № 18 и 5.24 % ид. части от общите части на сградата, както и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху имота на основание чл. 108 ЗС. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците в първоинстанционното производство са собственици на процесния апартамент, а ответниците притежават ограниченото вещно право на ползване върху него съгласно влязло в сила решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, I г. о. Последните ползват жилището от неговото построяване, като са извършили необходимите довършителни работи, тъй като то не е било годно за живеене. Ищците са изпратили две нотариални покани /предупреждения/ по смисъла на чл. 61 ЗС до ответниците, като първата от тях е връчена на 03.04.2019 г. на адвокат, в качеството му на техен пълномощник,без наличие на данни същият да е бил такъв, а втората покана е получена от ответниците на 19.12.2019 г. Предупреждението е свързано с неплащане на местни данъци и такси и за незастраховане на имота, както и с искане за премахване на всички преустройства и добавки в него. При ползването на жилището ответниците са го обзавели с необходимото за едно домакинство оборудване - кухненско обзавеждане и ел. уреди, вкл. климатици и бойлер, поставили са външни ролетни щори и комарници на прозорците. Извършените дейности правят имота годен за ползване по предназначение, а не го увреждат и не нарушават конструкцията на сградата. Същият се ползва за живеене и е поддържан в добро състояние. Към 12.08.2020 г. по партидата на този имот е имало непогасени задължения за местни данъци и такси, които след отправеното предупреждение са били погасени на същата дата, като други такива задължения за жилището не са налице. Съгласно застрахователни полици от 09.09.2020 г., от 31.08.2021 г. и от 22.02.2022 г. ответниците са застраховали имота, като с последната полица същият е застрахован по пазарната му стойност в размер на 104 600 лв. по всички покривани от застрахователя застрахователни рискове. Налице е възникнал спор между страните по повод сключения между ответника и ЗАД „Армеец“ на 22.02.2022 г. застрахователен договор, полица № 0813X0095864, относно приложението на чл. 402, ал. 2 КЗ. Спорът е за действителността на договора, сключен от ползвателите, без съгласие на собствениците, като последните са подали в Районен съд – Пловдив искова молба с вх.№ 81209/13.10.2022 г., съдържаща искане застрахователната полица да бъде обявена за недействителна съгласно чл. 402, ал. 2 КЗ. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по делото не е установено наличие на противоправно поведение на ответниците при ползването на процесния имот и че предпоставките на чл. 61 ЗС за прекратяване на учреденото в тяхна полза право на ползване не са налице. Посочено е, че тази разпоредба урежда санкционна последица за неизпълнението на задължения на ползвателя, които произтичат от закона (чл. 57 и чл. 58 ЗС), имат облигационен характер, и определят спецификата на съдържанието на вещното право на ползване. Ползвателят е длъжен да съхранява вещта, да я използва и стопанисва с грижата на добър стопанин, да я застрахова в полза на собственика и да плаща премиите на застраховката, освен ако не е постановено или уговорено друго, както и да съобщава на собственика за всяко посегателство върху собствеността, за да предотврати възможността тя да бъде придобита по давност. Производно на принципа за забрана на неоснователното обогатяване на ползвателя, е задължението му да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси. Тъй като съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе пред вид изпълнението на съществените задължения на ползвателя към собственика на вещта и когато изпълнението е извършено след предявяването на иска по чл. 61 ЗС, въззивният съд е приел, че в случая липсва неизпълнение на задължението на ответниците за плащане на данъци и такси за имота, тъй като след редовното връчване на поканата-предупреждение ответникът е изпълнил това си задължение на 10.02.2020 г. за периода 2014 г.-2020 г., а поради изпълнение на задължението на ответницата от страна на ищеца, тя е възстановила дължимата сума за данъци и такси в хода на гр. д. № 20215330120030/2021г. по описа на РС – Пловдив, като след 2020 г. е налице редовно плащане от ползвателите на дължимите данъци и такси за имота. За неоснователни са приети и доводите относно застраховането на имота, като е посочено, че ответниците добросъвестно са започнали да изпълняват това си задължение, като след уточняване претенциите на ищците относно застрахователните рискове, те са ги удовлетворили /съгласно актуалната застраховка на имота пред ЗАД „Армеец“ покрити са всички възможни рискове А, Б, Д, В и З в полицата „Защитен дом“/. Застраховани са собствениците, а застраховащи са ползвателите, като определената в полицата цена на застрахования имот е съобразена с приетата по делото експертна оценка. Спорът между страните относно действителността на застрахователния договор от 2022 г., с оглед чл. 402, ал. 2 КЗ, е приет за ирелевантен, като са изложени съображения, че уредената в общия нормативен акт /КЗ/ недействителност е под условие, а на по-силно основание, съгласно специалната норма на чл. 57, ал. 4 ЗС, ползвателят има застрахователен интерес да сключи съответния застрахователен договор, с което той изпълва своята част от правоотношението си със собственика. В конкретния случай ползвателите са удовлетворили напълно изискванията на собствениците относно застрахователните рискове и проблем на собствениците е доколко и как да се възползват от застраховката при настъпване на застрахователното събитие. Съгласно чл. 95 ЗЗД именно кредиторът (в случая собствениците) изпада в забава и става неизправна страна, когато неоправдано не приеме или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът (ползвателите) не биха могли да изпълнят задължението си по чл. 57, ал. 4 ЗС. За неоснователни са приети и доводите за неподдържане на имота в състоянието, в което е приет, и съществено изменение на вещта чрез извършване на подобрения, като е посочено, че право на ползвателите е да използват вещта съгласно нейното предназначение съгласно чл. 56, ал. 1, предл. 1 ЗС, а предназначението на процесния апартамент е жилище. Без да го застрашават с разрушаване или значително повреждане, ползвателите са привели жилището в годен за употреба по предназначението му вид. Довършителните дейности след грубия строеж не са разрушаващи, а напротив - насочени са към поддържане на вещта. Нито довършителните работи, нито нормалното битово обзавеждане с покъщнина на жилището са довели до конструктивни изменения на имота, а са допринесли за неговото нормално използване по предназначение. С оглед неоснователността на иска по чл. 61 ЗС за прекратяване правото на ползване върху процесния имот, за неоснователен е приет и този по чл.108 ЗС за предаване владението върху него. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да прекрати правото на ползване, придобито по давност, когато се установи, че ползвателят не е изпълнил своите съществени задължения по чл. 57, ал. 1 и ал. 4 ЗС до изтичане на подходящия срок, даден в отправеното му валидно предупреждение, че правото по чл. 61 ЗС ще бъде упражнено, ако в седемдневен срок от получаване на поканата ползвателят не изпълни своите задължения и при условие, че са уточнени видът и размерът на задълженията, както и параметрите на застраховката; Настъпва ли в този случай ефектът на прекратяването на правото на ползване като материалноправна последица след това едностранно волеизявление на собственика или съдът може да предостави допълнителни, неоправдано дълги срокове за изпълнение; Явява ли се такъв допълнителен срок срокът за отговор на исковата молба, от който ползвателите не са се възползвали“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато във въззивната жалба са наведени оплаквания за процесуално нарушение, довело до неизясняване на спора от фактическа страна или до необоснованост на фактическите изводи, а именно, че към момента на сключването на застраховката през 2022 г. пазарната цена на имота се е повишила значително и това е ноторно известно, или може и да използва експертиза, която е изготвена за пазарната цена на същия имот, но към друга точно определена дата от преди две години – 09.09.2020 г.; В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди и всички искания и възражения на страните, заедно с всички доказателства, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото; При положение, че делото е въззивно, важи ли ограничението на чл. 269, изр. последно ГПК, според което съдът е длъжен да изложи съображения по всички оплаквания във въззивната жалба, свързани с предмета на спора; Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва ли да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото“; 4. „При изпълнение на задължението си по чл. 57, ал. 4 ЗС, ползвателят като „застраховащ” чуждо имущество на собственика, посочен в застрахователния договор като „застрахован”, кой от двата правни субекта е носителят на застрахователния интерес и трансформира ли се състоянието на застрахователния договор от висяща недействителност в окончателно недействителен при направен изричен и мотивиран с доказателства отказ от страна на собственика; Може ли с недействителни застрахователни договори, сключени след исковата молба, да се приеме, че имаме реално и точно изпълнение на задълженията на ползвателите по чл. 57, ал. 4 ЗС, като се приеме, че са изпълнявали добросъвестно тези свои задължения и в периода преди исковата молба; Приложим ли е в този случай чл. 95 ЗЗД при положение, че страна по застрахователния договор като застраховащ е ползвателят, а другата страна по договора е застрахователят“; 5. „Налице ли е частично и неточно неизпълнение на задължението по чл. 57, ал. 4 ЗС на ползвателя, когато не е изпълнил изискванията на собственика, за които е бил предупреден, застраховката да бъде сключена на действителната пазарна цена на имота, и има ли право собственикът да иска реално изпълнение чрез съда, както и да не одобри така сключения застрахователен договор; Възможно ли е собственикът да се възползва в бъдеще от подобна застраховка, която писмено не е одобрил, и възможно ли е да я одобри впоследствие, ако тя вече се е трансформирала от висящо недействителна в окончателно недействителна полица“; 6. „Когато собственикът на имота е отправил валидно предупреждение с посочен седемдневен срок към ползвателите да изпълнят съществените си задължения по чл. 57, ал. 1 ЗС и се докаже, че има заплатени само от единия ползвател суми, доста след изтичането на този срок, редуцирани с изтекъл давностен срок, а на другия ползвател всички дължими суми са заплатени от собственика на имота, може ли да се направи категоричен извод, че имаме реално и точно изпълнение на задълженията на ползвателите и към кой момент; Има ли значение в случая, че пълният размер на дължимите данъци и такси за имота от единия ползвател са възстановени в пълен размер /без тези, погасени по давност/, заедно с лихвите и другите разноски, с влязло в сила решение след последното заседание пред окръжен съд“; 7. „При вещно право на ползване, придобито по давност, длъжни ли са ползвателите да плащат данъци и такси за имота, който са ползвали и в периода на завладяване, както и да го застраховат, и това основание ли е да бъде прекратено правото им на ползване съгласно чл. 61 ЗС при доказано неизпълнение на тези съществени задължения и след отправяне на покана от собственика на имота“; и 8. „Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на чл. 235, ал. 3 ГПК самостоятелно да прецени, анализира и обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, както и да посочи в мотивите си дали ползвателят - длъжник е изпълнил до изтичането на обективно подходящия с оглед обстоятелствата срок съществените си задължения по чл. 57, ал. 1 и ал. 4 ЗС, както и дали това наистина удовлетворява интереса на собственика при положение, че данъците и таксите е следвало да се заплатят до точно определена дата, а застраховката да се сключи на действителната пазарна цена на имота“. Поддържа се, че първите пет въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първата група поставени въпроси са формулирани според твърденията на касаторите, че и след отправеното им валидно предупреждение ответниците не са изпълнили своите задължения по чл. 57, ал. 1 и ал. 4 ЗС, което не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената във връзка с тях практика на ВКС – решение № 915 от 28.12.2009 г. по гр.д. № 915/2008 г., ІІІ г. о.; решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр. д. 31/2014 г., ІІ г. о., и решение № 65 от 28.06.2016 г. по гр. д. № 5115/20215 г. на ВКС, І г. о., отнасяща се различни от настоящата хипотези, нито касаторите сочат конкретно в какво се състои противоречието. Казаното се отнася и за втория поставен въпрос, тъй като в случая въззивната жалба не съдържа оплаквания за допуснато от първоинстанцинния съд процесуално нарушение, довело до неизясняване на спора от фактическа страна или до необоснованост на фактическите му изводи. Не е налице и някоя от визираните в т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС хипотези за служебно назначаване на експертиза за изясняване на въпроса дали застрахователната сума съответства на пазарната цена на имота към 22.02.2022 г. По отношение на втората част на този въпрос, както и свързаните с нея трети и осми въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Разрешаването на правния въпрос в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият и петият въпрос /както и първата част на втория въпрос/ имат отношение към съображенията на съда във връзка с представения по делото застрахователен договор за 2022 г. във връзка с твърдението на касаторите за неизпълнение от страна на ответниците на задължението им по чл. 57, ал. 4 ЗС да застраховат имота, което обаче на е предмет на предявения на 28.07.2020 г. настоящ иск по чл. 61 ЗС, основаващ се на неизпълнени задължения към този момент, а не и в бъдеще. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, още повече, че отговорът им е свързан с преценка на доказателствата по делото. Не може да предпостави допустимостта на обжалването и шестият поставен въпрос, който се отнася до правилността на изводите на съда по съществото на спора и не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а освен това не са налице и визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно да е налице необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Казаното се отнася и за седмия поставен въпрос, по който във въззивното решение липсва и произнасяне. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 3000 лв., представляваща заплатено от тях адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,