Определение № 1910 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Д. Х., чрез процесуален представител адв. И. С., против въззивно решение № 254 от 25.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 657/2021 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260242 от 18.06.2021 г. по т. д. № 1272/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. Х. против „Банка ДСК“ АД иск за признаване за установено, че ищцата не дължи на „Банка ДСК“ АД сума над 8433,02 евро до размер от 15 132,28 евро, представляваща главница по договор за ипотечен кредит за потребителски нужди № 198/07.06.2013 г. и сумата 16 813,38 лева, представляваща законна лихва върху главницата по договор за ипотечен кредит за потребителски нужди № 198/07.06.2013 г., за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 96/2015 г. по описа на Районен съд - Чирпан и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата „Банка ДСК“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. Г. П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че между А. Х. и праводателя на банката – „Сосиете женерал Експресбанк“ АД е бил сключен договор за ипотечен кредит за потребителски нужди от 07.06.2013г. който е бил усвоен на 12.06.2013 г. Въз основа на изпълнителен лист от 17.03.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 96/2015 г. на Районен съд - Чирпан е образувано изпълнително производство по изп. д. № 825/2015 г. по описа на ЧСИ Г. И.. Видно от удостоверяването върху изпълнителния лист, извършено от ЧСИ И., поканата за доброволно изпълнение до длъжника по изпълнителния лист А. Х. е връчена на 31.07.2015 г., последното валидно изпълнително действие по делото е на 31.08.2017 г., а на 15.04.2020 г. производството по тава дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Видно от представената покана за доброволно изпълнение изх. № 59887/14.10.2020 г., изпратена до ищцата А. Д. Х., въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч. гр. д. № 96/2015 г. по описа на Районен съд - Чирпан, е образувано изпълнително дело № 2278/2020 г. по описа на ЧСИ И. против ищцата с взискател „Банка ДСК“ АД. По това изпълнително дело е наложен запор на банкови сметки, възбрана на недвижим имот и е насрочен опис. От допуснатата съдебно-счетоводна експертиза е установено, че към 04.11.2020 г. /дата на исковата молба/ като се отчетат извършените от ищцата плащания за погасяване на главницата по кредита, при главница по изпълнителен лист от 15 132,28 евро, е дължим остатък за плащане в размер на 6699,26 евро, при възнаградителна лихва от 715,98 евро, е дължим остатък от 611,85 евро, при наказателна лихва от 17,97 евро, е дължим остатък от 11,93 евро като не се установява да е извършено погасяване на такси. Всички платени от ищцата суми след датата на предсрочната изискуемост са отнесени за погасяване на главницата по кредита. При тези данни съдът е приел, че не може да се направи извод за погасяване на пълния размер на сумите, предмет на принудителното изпълнение, поради плащане на задължението. Не е изтекла и предвидената в закона 5-годишна давност, тъй като последното валидно изпълнително действие по изп. д. № 825/2015 г. е на 31.08.2017 г. С оглед на това с акт на ЧСИ на 15.04.2020 г. производството по тава дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради непредприемане на изпълнителни действия в продължение на повече от две години, считано от 31.08.2017 г. Производството по изпълнително дело № 2278/2020 г. по описа на ЧСИ И. против ищцата с взискател „Банка ДСК“ АД, е образувано на 28.07.2020 г. като на 14.10.2020 г. на ищцата е изпратена покана за доброволно изпълнение, допуснати са възбрана и запор и е насрочен опис на недвижим имот. Не се спори, че такъв е и извършен, тъй като подобно обстоятелство се твърди от ищцата в исковата молба. Считано от 31.08.2017 г. до 14.10.2020 г. са изминали по-малко от пет години. Дори да се приеме, че последното изпълнително действие по изп. д. № 825/2015 г. е насрочения опис за 30.03.2016 г. с постановление на ЧСИ от 02.03.2016 г., то от това действие до 14.10.2020 г. също са изминали по-малко от пет години. С предприемането на действия по изпълнение по изп. д. № 2278/2020 г. – наложен е запор на банкови сметки, наложена е възбрана върху недвижим имот, насрочен е опис на недвижимо имущество – всичко това с постановление на ЧСИ от 14.10.2020 г. – новата петгодишна давност е прекъсната и от този момент тече нова петгодишна погасителна давност, която до предявяване на исковата молба на 04.11.2020 г. Не може да се сподели и твърдението на жалбоподателката, че за акцесорното вземане за лихви – също предмет на издадения изпълнителен лист – следва да се прилага кратката тригодишна давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 ГПК, когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК следва да се разглежда като приравнена на установено със съдебно решение вземане /по аргумент от чл. 416 ГПК/, в който смисъл е практиката на ВКС. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Твърденията на касатора в случая не могат да обосноват извод, решението е очевидно неправилно. При извършената служебна проверка от съдържанието на мотивите на решението не се разкрива тежък порок – да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулирал следните правни въпроси: 1. „Ползва ли се с давността предвидена в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД установеното с влязла в сила заповед за изпълнение вземане или за него е приложима давността предвидена за самото задължение?“ и 2. „Ползва ли се с давността предвидена в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД установеното с влязла в сила заповед за изпълнение акцесорно вземане за лихви върху забавената част от главното задължение или за него е приложима давността предвидена в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД?“, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като липсва установена практика на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Настоящият състав споделя установена практика на ВКС, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години /без значение колко кратка е била началната давност/. Заповедта за изпълнение, обаче замества съдебното решение като изпълнително основание. Заповедта за изпълнение се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на пресъдено нещо. Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират /решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др./. Въззивното решение е съобразено с горепосочената практика на ВКС, което изключва поддържаното от касатора специално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението се съдържат само доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция ще се произнесе, ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение