Определение № 930 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2682/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор Г., срещу въззивно решение № 526 от 24.04.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 104 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 3267/17.11.2022 г. по гр.д. № 11193/2021 г. на Софийски градски съд, като краен резултат Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Й. К. А. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 6 ЗОДОВ сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконното му задържане в следствения арест с мярка „задържане под стража“ в периода от 04.10.2020 г. до 10.02.2021 г., изтърпяно във връзка с н.о.х.д. № 3912/2020 г. на СГС, което не е могло да бъде приспаднато по реда на чл. 59 НК от наложеното му наказание „лишаване от свобода“, както и в резултат на изтърпяно наказание „лишаване от свобода“ за период от 11.02.2021 г. до 26.04.2021 г. в повече от наложеното му с влязлата в сила осъдителна присъда, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 14.07.2021 г. до окончателното плащане. Решението е потвърдено в частта, с която предявените искове са отхвърлени за разликата до 100 000 лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените претенции. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1. Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността на исковата претенция? – въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по него се твърди противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК; 2. Пасивно легитимирана ли е Прокуратурата на РБ в хипотезата за отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за причинени вреди „и при всички други случаи на лишаване от свобода, в нарушение на чл. 5, §1 от КЗПЧОС“? – въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Й. К. А. в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопускане до касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, настоящия състав, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че с влязло в сила на 04.02.2020 г. споразумение по НОХД № 308/2020 г. на СГС на ищеца Й. К. А. е наложено наказание 1 г. „лишаване от свобода“, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 3 години, за извършени престъпления като непълнолетен; с влязла в сила на 19.02.2020 г. присъда по НОХД № 52/2020 г. на РС-Пловдив му е наложено наказание 8 месеца „пробация“ за престъпление, извършено като непълнолетен; с влязла в сила на 17.11.2020 г. присъда по НОХД № 4301/2019 г. на РС – Пловдив му е наложено наказание 1 година и 3 месеца „лишаване от свобода“, за престъпление, извършено като непълнолетен; с влязло в сила на 08.02.2020 г. споразумение по НОХД № 3912/2020 г. на СГС му е наложено наказание 1 година и 3 месеца „лишаване от свобода“ за престъпление, извършено на 19.03.2020 г. Установява се, че във връзка с тези наказателни производства срещу него, ищецът е търпял мерки за неотклонение „задържане под стража“ и наказание „лишаване от свобода“, както следва: 1/ в периода от 11.11.2018 г. до 27.01.2020 г. – 1 г., 2 м. и 16 дни е търпял предварително задържане по НОХД № 4301/2019 г. на РС – Пловдив; 2/ в периода от 19.03.2020 г. до 08.02.2021 г. – 10 м. и 20 дни е търпял предварително задържане (в това число по ЗМВР) по НОХД № 3912/2020 г. на СГС; 3/ в периода от 08.02.2021 г. до 26.04.2021 г. – 2 м. и 18 дни е търпял наказание „лишаване от свобода“, наложено със споразумение по НОХД № 3912/2020 г. на СГС. Между страните не се спори, че на основание окончателно решение № 244/14.07.2021 г. по ВЧНД № 673/2021 г. на САС са били групирани наказанията, наложени спрямо ищеца по НОХД № 4301/2019 г. на РС-Пловдив и по НОХД № 3912/2020 г. на СГС, като е било определено едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и три месеца, което да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 24 НК така определеното наказание е увеличено с шест месеца, като общото наказание „лишаване от свобода“ е определено на 1 г. и 9 м. Прието е, че определеното общо наказание измежду наказанията, наложени на ищеца по НОХД № 308/2020 г. на СГС и НОХД № 52/2020 г. на РС-Пловдив в размер на една година „лишаване от свобода“, не следва да се изтърпява, на основание чл. 69, ал. 2 НК. Ответникът е признал, че в действителност общият срок, през който ищецът е бил лишен от свобода, като е търпял в ареста мярка за неотклонение „задържане под стража“, което е приспаднато от определеното наказание „лишаване от свобода“, и ефективно търпяното наказание „лишаване от свобода“, е бил с 6 месеца и 23 дни по-продължителен от определения с окончателното решение по ВНЧД № 673/2021 г. на САС. По възраженията за недопустимост на производството съдът е приел, че в исковата молба е допусната техническа грешка при пресмятането на времето на задържането на подсъдимия, което обаче не води до нейната нередовност, тъй като конкретно посочените периоди на задържане от 11.11.2018 г. до 27.01.2020 г. и от 19.03.2020 г. до 26.04.2021 г. позволяват правилното им пресмятане и вярната продължителност на периода, за който ищецът претендира обезщетение. Неправилната правна квалификация на предявения иск, дадена от ищеца в исковата молба, също не води до нейната нередовност, нито до недопустимост на производството. Според съда същественото в случая е, че ищецът е посочил, че противозаконното му задържане е резултат от бездействие на служители на ПРБ да упражнят надзор за спазване на законността при изтърпяване на наказанието му. Така формулираната обстоятелствена част и петитум на исковата молба позволява да бъде определена правната квалификация на иска и надлежния ответник по него. Въззивният състав се е позовал на практика на ВКС, според която деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ е налице само при изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения с присъдата срок. Наложените в хода на наказателното производство мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ са мерки за процесуална принуда и тъй като с тях се засягат граждански права на лична свобода и неприкосновеност, съгласно чл. 59 НК времето на задържането се приспада от наложеното наказание. Те обаче не са равнозначни на изпълнението на наложено с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода“, поради което, когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и задържането не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 НК, не е налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. В този случай искът се квалифицира по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в ред. ЗОДОВ, преди изменението с ДВ, бр. 98 от 2012 г. в сила от 19.12.2012 г., а след изменението отговорността е уредена в чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ. Извън посочените в тази разпоредба хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от КЗПЧОС. Когато лицето е търпяло временни принудителни мерки „задържане под стража“ или „домашен арест“ и това задържане не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, то налице е деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, тъй като задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност, прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В конкретния случай съдът е пресметнал колко време ищецът е бил задържан в предварителния арест и е търпял наказание „лишаване от свобода“ и е приел, че е бил задържан в продължение на 2 години, 3 месеца и 23 дни, който срок надхвърля с 6 месеца и 23 дни определеното му на законно основание общо наказание „лишаване от свобода“. С прокурорски постановления изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е било прекъсвано за период от 2 месеца, считано от 26.04.2021 г., както и считано от 26.06.2021 г. до 26.08.2021 г. В периода на второто прекъсване на изпълнението на наказанието е извършена кумулацията на наложените на ищеца наказания и е било определено общо наказание в размер на 1 г. и 9 месеца, поради което след изтичане на срока на прекъсването му не е било възобновено изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ и на 26.08.2021 г. ищецът е свален от отчет. Следователно, периодът от 6 месеца и 23 дни, надхвърлящ определеното общо наказание „лишаване от свобода“, е формиран от 4 месеца и 7 дни /в периода от 04.10.2020 г. до 10.02.2021 г./ изтърпяно задържане в предварителния арест във връзка с НОХД № 3912/2020 г. на СГС, и 2 месеца и 16 дни /в периода от 11.02.2021 г. до 26.04.2021 г./ изтърпяно наказание „лишаване от свобода“ в ЦСЗ, наложено с влязло в сила споразумение по НОХД № 3912/2020 г. на СГС. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ и на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, като надлежен ответник е Прокуратурата на РБ. За установяване на търпените от ищеца вреди са събрани писмени и гласни доказателства. Свидетелят Дебрилев бил в следствения арест на [улица]по същото време, когато и ищецът е бил там, но напуснал ареста около два месеца преди него. През м. април-май 2020 г. ищецът започнал да се оплаква, че има херния. Според свидетеля причината за получаването на дисковата херния на ищеца били неудобните легла в ареста. Когато вече бил извън ареста, ищецът му се обаждал по телефона, търсейки морална подкрепа – бил сринат емоционално. Свидетелят изпратил на ищеца адвокат, който да пусне молба до прокурора и да иска разрешение да конвоират ищеца до определено лечебно заведение, но не знаел дали това не се случило. А. сам бил пресметнал, че трябва да излезе на свобода през месец октомври или ноември 2020 г., но когато това не се случило, той вече не вярвал на тези изчисления. Тези показания съдът е кредитирал частично, отчитайки, първо, разминаването им с приетите по делото писмени доказателства, в които има данни за неврологични оплаквания от страна на ищеца едва през 2021 г., а не през май-април на 2020 г.; второ, че свидетелят няма медицинско образование, въз основа на което би могъл да даде обосновано мнение за причините за неврологичното страдание на ищеца и за подходящото му лечение. Освен това свидетелят нямал лични впечатления от обективирани признаци на страдание във външния вид или поведението на ищеца, тъй като по това време той вече не е бил ареста и не твърди да е посещавал ищеца там. Въз основа на писмените доказателства съдът е приел, че ищецът е имал неврологични оплаквания, но през месец февруари 2021 г., когато вече е бил приведен в ЦСЗ. Същевременно, при извършените медицински прегледи както при приемането му в ареста, така и при приемането му в затвора е отразено, че в момента на прегледа А. е бил клинично здрав. На 11.01.2021 г. и на 18.02.2021 г. ищецът е имал неврологични оплаквания, налагащи преглед при специалист – невролог, като по делото няма данни такъв преглед да му е бил осигурен. И двете регистрирани оплаквания са след изтичането на периода, в който ищецът е бил лишен от свобода на законно основание. Съдът е приел, че не се установява по несъмнен начин видът и характерът на неврологичното страдание на ищеца, както и необходимостта от оперативно лечение. Не се установява и ищецът действително да е пожелал осъществяването на съответния преглед и да е оказал необходимото съдействие за това, както и да е настъпило твърдяното цялостно и изключително по своя характер и интензивност влошаване на здравословното състояние на ищеца. Липсата на последваща медицинска документация, установяваща каквито и да е здравословни страдания на ищеца след освобождаването му на 26.04.2021 г. разколебава извода неврологичните оплаквания на 11.01.2021 г. и на 18.02.2021 г. да са имали траен характер и да са били съпроводени с интензивни болки или ограничения. При така събраните по делото доказателства съдът е приел, че за период от 6 месеца и 23 дни ищецът е бил незаконно лишен от свобода и е търпял неимуществени вреди – морални страдания от нарушаване на правото му на свобода и сигурност, на свободно придвижване и самоопределение, невъзможност да осъществява свободно социални контакти със своите близки и своя социален кръг, да води начин на живот без присъщите ограничения на местата за лишаване от свобода. През този период ищецът е търпял неврологично страдание с неустановен произход, интензивност и характер, за което не е получил необходимата му медицинска консултация с невролог. Тези вреди според съда са в рамките на обичайните. При определяне на размера на обезщетението съдебният състав е отчел усложнената престъпна дейност на ищеца – извършване на множество тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления в условията на продължавана престъпна дейност, през периода от 15.06.2018 г. – 19.03.2020 г. Така осъществяваната от ищеца последователна и продължавана престъпна дейност е обосновала необходимостта от задържането му под стража с оглед обезпечаване на своевременното приключване на наказателното производство и по НОХД № 3912/2020 г. на СГС и предотвратяване на нова престъпна дейност на ищеца. Наличието на усложнена престъпна дейност и множество паралелни наказателни производства във връзка с нея за кратък период от време е предизвикало едновременното постановяване на съдебни актове в различни съдилища. Относно приложението на чл. 69, ал. 2 НК, с което е постановено окончателно освобождаване на ищеца от отделното изтърпяване на наказанието от 1 г. „лишаване от свобода“, определено при кумулирането на наказанията по НОХД № 308/2020 г. и НОХД № 52/2020 г., съдът е посочил, че тази разпоредба не е императивна, а е приложима по преценка на решаващия съд, поради което прилагането е било възможно, но не и сигурно събитие. От друга страна, ответникът е положил усилия да минимизира увреждането на правата на ищеца, като с оглед съществуващата вероятност от надхвърляне на срока на общото наказание за всички престъпления е постановил двукратно постановления на основание чл. 447, ал. 3 НПК за прекъсване на изпълнение на наказанието за срок от по 2 месеца. Съдът е взел предвид, че към момента на увреждането ищецът е бил на 20 г. – съвсем млада възраст, на която е присъщ активен начин на живот, интензивни социални контакти, започване на трудова дейност, изграждане на партньорска връзка, установяване на независим от родителите начин на живот. В този период незаконното ограничаване на личната свобода на ищеца за период от 6 месеца и 23 дни, е относително по-тежко за понасяне от млад човек. При така приетото от фактическа страна, съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде определено в общ размер на 5000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: По първия поставен въпрос в трайната практика на ВКС се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички наведени доводи и оплаквания на страните, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая това е сторено от въззивния съд, който подробно е обсъдил възраженията на страните, анализирал е свидетелските показания и писмените доказателства както поотделно, така и в съвкупност, обосновал е кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо. Съдът е изяснил от какво произтича претенцията за вреди на ищеца и е обсъдил всички релевантни факти, за да достигне до извода за основателност на предявения иск. Затова по въпроса не следва да се допуска касационно обжалване. По втория въпрос не се констатира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. По поставения въпрос в Тълкувателно решение № 5/2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК, ВКС, е изяснено, че отговорност за обезщетяване на вреди, причинени при правозащитна дейност, носи държавата – тя е длъжник по материалното правоотношение, част от чието съдържание е правото на обезщетение за причинените вреди. Прокуратурата обаче е неин процесуален субституент в съдебното исково производство за защита на това право и в този смисъл и решение № 206 от 3.10.2018 г. по гр. д. № 694/2018 г. на ВКС, IV г. о. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. При този изход на делото на ответника по касационната жалба се дължат разноски по делото. С оглед на направеното искане и предоставената от адв. А. безплатна правна помощ на ответника на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 ЗАдв. /на близък/ за изготвяне на отговор на касационна жалба на основание чл. 36, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено възнаграждение. Също така в случая следва да бъде съобразено решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което предвижда националният съд да откаже да приложи национална правна уредба, в случая Наредба №1/2004 г., която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер като нарушаваща забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС - за забрана за ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски, както е в случая по чл.38, ал.2 ЗАдв. следва да определи възнаграждението при съобразяване конкретно от една страна на правната и фактическа сложност на делото, в случая при спор относно размера на обезщетението за неимуществени вреди от 5 000лв. и това, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и от друга страна обемът на извършените действия, в случая само подаване на отговор на касационната жалба, в която са поставени само два въпроса, без явяване в открито заседание пред съда и с оглед на тези критерии да определи справедливо и съответно адвокатско възнаграждение, което и насрещната страна да понесе като отговорност за разноски. В настоящия случай при съобразяване на гореизложеното следва да се определи възнаграждение от 600лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,