Определение № 2803 от 09.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1317/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. Г. от [населено място] срещу решение № 1306 от 26.02.2026 г. по в. гр. д. № 8121/2024 г. на Софийски градски съд, Въззивен III-В състав, потвърждаващо решение № 7419 от 23.04.2024 г. по гр. д. № 52787/2023 г. на Софийски районен съд, 29 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД (понастоящем с фирмено наименование „Бест Кепитъл България“ ЕАД), [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист от 30.05.2012 г., издаден в полза на „БНП Париба П. Файненс“ ЕАД въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 58828/2011 г. на Софийски районен съд: 5094.05 лв. – главница по договор за заем 07.01.2009 г., ведно със законната лихва за периода от 20.12.2011 г. до пълното погасяване на вземането; 2305.77 лв. – възнаградителна лихва за периода 20.04.2009 г. - 20.10.2011 г.; 1422.93 лв. – мораторна лихва за периода 20.05.2009 г. - 28.11.2011 г. и 276.45 лв. – съдебни разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие с извода, че вземанията по процесния договор за кредит не са погасени по давност. Подробно е аргументирана поддържаната от касатора теза, че депозираните от ответника молби по изпълнителното дело в периода след 21.04.2017 г. до 2022 г. за предприемане на действия за принудително изпълнение срещу длъжника не са прекъснали давността, тъй като от страна на съдебния изпълнител такива действия не са били предприети. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, когато реално действие по принудително изпълнение не е предприето от съдебния изпълнител“. Според касатора, този въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 47 от 24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касация – „Бест Кепитъл България“ ЕАД (с предходно фирмено наименование „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД) – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 04.06.2026г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 30.05.2012 г. в полза на „БНП Париба П. Файненс“ ЕАД е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 58828/2011 г. на Софийски районен съд срещу длъжника Т. С. Г. за суми, дължими по договор за заем от 07.01.2009 г.; За принудителното удовлетворяване на това вземане, по молба на банката от 27.07.2012г., е образувано изп. д. № 20128410410198 по описа на ЧСИ Н. Л. Мштив, рег. № 841 на КЧСИ; В хода на изпълнителното дело, с договор от 15.05.2015г., „БНП Париба П. Файненс“ ЕАД е прехвърлила вземанията си по процесния договор на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, което дружество, с постановление от 13.11.2015 г., е конституирано като взискател на мястото на банката; С постановление от същата дата производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и е разпоредено вдигане на наложените запори и възбрани върху имуществото на длъжника; На 15.11.2015г., по молба на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, е образувано ново изпълнително дело срещу Т. С. Г. – изп. д. № 20158410412046 на същия ЧСИ, като взискателят е посочил конкретни изпълнителни действия, които да бъдат предприети; На 21.04.2017 г. е наложен запор върху вземания на длъжника по банкови сметки в различни търговски банки в страната; С молба от 01.08.2017 г. взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки, открити при „Банка ДСК“ ЕАД, както и извършване на справки в електронния регистър на БНБ за други банкови сметки и при наличие на такива – за налагане на запор върху вземанията по тях; Молби с такова искане са депозирани и на 29.08.2018 г., 29.07.2019г., 30.06.2020 г., 01.07.2021 г., 22.06.2022 г. и 17.02.2023г.; С разпореждане от 19.07.2021 г. и от 20.09.2023 г. ЧСИ е насрочил опис на движимите вещи на длъжника, но данни за реално извършване на такъв липсват. Според решаващия състав, приложима в случая, на основание на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, е петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като вземанията се основават на влязла в сила заповед за изпълнение, чиито последици се приравняват на тези на влязло в сила съдебно решение, като до датата на подаване на исковата молба тази давност не е изтекла. Съобразявайки задължителните указания в ППВС № 3/1980 г., т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023г. на ОСГТК, въззивният съд е приел, че доколкото първото изпълнително дело е образувано при действието на ППВС № 3/1980г., с образуването му на 27.07.2012 г. давността е спряна до отмяната на постановлиншито с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., като за този период не е текла и от 26.06.2015 г. е започнала да тече нова погасителна давност за процесните вземания, която е била прекъсвана с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. С оглед липсата на спор между страните, че до 21.04.2017 г. процесните вземания не са погасени по давност, решаващият състав, съобразявайки спирането на давностните срокове за периода на извънредното положение във връзка с ковид-пандемията от 13.03.2020г. до 20.05.2020 г. (чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г.), е приел, че започналата да тече на 21.04.2017 г. погасителна давност би следвало да изтече на 29.06.2022 г. Въззивният съд е преценил обаче, че през този период погасителната давност е прекъсвана многократно – с всяка от молбите на ответника до ЧСИ от 29.08.2018г., 29.07.2019 г., 30.06.2020 г., 01.07.2021 г., 22.06.2022 г. и 17.02.2023 г., с които дружеството-взискател е поискало налагане на запори върху банкови сметки на длъжника, които молби представляват изпълнителни действия, прекъсващи давността съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС. Като ирелевантно за давността е счел обстоятелството дали ЧСИ е предприел поисканите с молбите действия, тъй като за прекъсването на давността е необходимо единствено активно поведение на взискателя, а евентуалното бездействие на ЧСИ не може да доведе до вредни последици за него. В тази връзка се е позовал на мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС и на формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика, обективирана в решение № 448 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 3976/2022 г. на IV г. о. и на решение № 37 от24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. С оглед датата на последното прекъсване на давността по отношение на ищеца –17.02.2023 г., е приел, че към датата на подаване на исковата молба същата не е изтекла. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като именно неговото решаване е обусловило извода, че погасителната давност за процесните вземания не е изтекла и че исковете са неоснователни. По отношение на него обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика, каквато в случая не е посоченото от касатора Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК (т. 10 от), а Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3 от което е прието, че: За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора; Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права; Като иска от съдебния изпълнител да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства; Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие; Задължението за действие е на съдебния изпълнител; Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид - поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК; Дължимото авансовото заплащане на такси за осъществяването на способа – чл. 73, ал. 3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата. Въззивният съд е съобразил тази задължителна практика, както и формираната въз основа на нея практика по чл. 290 ГПК – решение № 448 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 3976/2022 г. на IV г. о. Поради това, не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация „Бест Кепитъл България“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 153.39 евро, определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК