Определение № 250 от 29.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 490/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. В. от [населено място], Г. срещу решение №1001от 20.12.2010г. по гр.д.248/10г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила решение от 11.01.2010г. по гр.д. 04337/06г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлен иска на В. за заплащане на сумата 5477.69 евро – съставляваща имуществена щета – разлика между трудовото възнаграждение, което би получил и обезщетението за временна нетрудоспособност, както и в частта за разноските. Ответникът по касация- Д. [фирма] – [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. С решението в частта, предмет на касационно обжалване, състав на Софийски апелативен съд е приел, че сумата, претендирана като разлика между трудовото възнаграждение, което би получил ищеца, ако не е осъществено увреждането и платеното обезщетение за временна нетрудоспособност,съставлява щета, чието възмездяване е дължимо от застрахователя при риска „ гражданска отговорност”. Съдът е разгледал единствено представеното от ищеца удостоверение на Общинската управа – [населено място], като е посочил, че и експертизата се базира на това удостоверение, поради което не се установявали релевантните факти, касаещи процесния период- 20.02.2004г.-31.12.2004г., без да бъдат уточнени тези факти, тъй като е прието че бил удостоверен дохода на ищеца към м.02.2004г. и това, че към същия момент е бил в трудово правоотношение.Така е мотивирано разбирането, че иска е останал недоказан. Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационната жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. От приложеното към жалбата, по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът изрично е поставил като релевантен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд със своето решение, този относно доказателственото значение на неоспорен официален документ.По този въпрос не се установява наличие предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, в какъвто смисъл са наведените от касатора, макар и непрецизно доводи, тъй като е приложил определенията по чл.288 ГПК, а не постановените след допускане на касационно обжалване решения, които съставляват задължителна практика. В тази връзка дори и да се приеме, че е сочено противоречие с решение № 458/10 на ВКС, ІІІ г.о. то такова противоречие не се обосновава, тъй като ВКС е постановил задължителна практика, третирайки само една тясна хипотеза- на незачитане на представено пред първостепенния съд доказателство в нечетливо копие. Основателен, обаче, е довода на касатора във връзка с наличие основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед посоченото, че не е налице установена трайна практика, свързана с приложимия процесуален ред/ чл.179 ГПК/ и съотношението на релевантните за спора доказателства, с фактите, които те обективират и съответно установяват, след като не са били оспорени и не е осъществено обратното им доказване.Налице е хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Неточното тълкуване на нормата на чл.179 ГПК, обосновава наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване на съдебния акт, не само с оглед разкриване на точния смисъл на посочената разпоредба в съответствие с чл.5 ГПК, но и поради правния смисъл на реализиране на деликтната отговорност включително и чрез предявяване на пряк иск срещу застрахователя, който изисква строг регламент при осъществяването й, с оглед функцията й по постигане справедливост при установено непозволено увреждане, свързано със задължението да се репарират всички настъпили от него вреди в съответствие с принципа, че никой не може да вреди другиму. Не се обосновава довод за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото първият поставен от касатора въпрос за дължимост на разликата между получаваното, преди увреждането трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност е разрешен от въззивния съд в съответствие с т.2 на ППВС №4/68г. и трайната практика на ВКС. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 189.35лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение