Определение № 50327 от 11.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1339/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Ч., чрез адв.С. М. против решение №147/09.02.2022г., в.гр.д. №2483/2021г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №1385 от 01.08.2021г., постановено по гр.д. №3864/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора искове за признаване за установено по отношение на „Кредитреформ-България” ЕООД, [населено място], че ищецът не дължи на ответника следните суми: 11 068.47 лева - главница по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 13.10.2005г.; сумата от 1 123.72 лева- лихва за периода от 13.12.2006г. до 10.09.2007г.; 809.90 лева – такси за закъснение за периода от 13.12.2006г. до 10.09.2007г.; 405.19 лева – представляващи разноски по делото, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №6770/2007г. на Районен съд – Пловдив /в полза на „Банка ДСК“ ЕАД – първоначален кредитор/, по повод на който е образувано изпълнително дело №42/2008г. по описа на ЧСИ М. С. - Ц., с рег.№ 822, с район на действие Окръжен съд– Пловдив, както и исковете за недължимост на сумите поради недействителност на договор за кредит за текущо потребление от 13.10.2005г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост, поради което следва да бъде отменено, като бъдат уважени изцяло исковите претенции. Изложени са доводи за необоснованост на изводите на съда, че срокът по чл.147 ЗЗД не е бил изтекъл към датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист срещу длъжника и поръчителя, тъй като не е доказано обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит от страна на банката- кредитор преди този момент. Касаторът поддържа тезата, че предсрочната изискуемост е настъпила на 13.12.2006г. и това се установявало от самия изпълнителен лист, като този въпрос е недопустимо да бъде пререшаван в настоящото производство. Намира,че въззивният съд неправилно е преценявал тежестта на доказване в процеса, допуснал е кредиторът и правоприемниците му да черпят права от недобросъвестното си поведение в нарушение на чл.3 ГПК. Претендира съдебни разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Допустимо ли е в процеса по отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК за оспорване на вземане по издаден по реда на ГПК /отм./ изпълнителен лист поради изтекъл преклузивен срок по чл.147 ЗЗД да се преразглежда въпросът дали е настъпила или не предсрочна изискуемост на вземането?; 2/ Допустимо ли е ответникът- кредитор по отрицателния установителен иск по чл.124 ГПК от поръчителя да оспорва и да твърди липса на предсрочна изискуемост по отношение на вземането си макар и да е обосновал същата в производството по чл.258 и сл. ГПК /отм/?; 3/ Нарушава ли се принципа на чл.3 ГПК за упражняване на процесуалните права добросъвестно и съобразно добрите нрави противоположните твърдения на един и същи факт по отношение на страната в зависимост от нейното процесуално качество в производството- веднъж да се позовава на предсрочна изискуемост, а в друго производство да твърди, че липсва такава?; 4/ Имат ли действие постановките на Тълкувателно решение по тълкувателно дело №4/2013г. ОСГТК на ВКС за начина на обявяване на предсрочна изискуемост по отношение на издаването на изпълнителен лист въз основа на извънсъдебни изпълнителни основания по ГПК /отм./?; 5/ В процеса по предявен отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК коя страна следва да установи чрез пълно и главно доказване предсрочната изискуемост и при нейната липса следва ли иска за недължимост да бъде уважен на това основание?“. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът „Кредитреформ-България” ЕООД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.124 ГПК, въззивният съд приема за установено, че ищецът е поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 13.10.2005г., срещу когото на 13.09.2007г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №6770/2007г. на Районен съд- Пловдив, Пети гр.състав, като е бил осъден на основание чл.237 ГПК /отм./ да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД солидарно с длъжника- кредитополучател процесните суми. Намира, че основният спорен въпрос между страните е дали към датата на подаване на молбата по чл.237, б.“в“ ГПК/отм./ за издаване на изпълнителен лист, а именно- 10.09.2007г. е бил изтекъл предвиденият в чл.147, ал.1 ЗЗД преклузивен 6- месечен срок, респ. погасена ли е отговорността на ищеца в качеството му на поръчител по договора. Решаващият съдебен състав стига до извод, че към момента на подаване от страна на банката- кредитор на молбата по чл.237 и сл. ГПК /отм./ срокът по чл.147 ЗЗД не е започнал да тече, тъй като няма доказателства за волеизявление на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, което да е достигнало до длъжника и до поръчителя. Безспорно е цедирането на процесните вземания на ответното дружество. Въззивният съд счита, че молбата за издаване на изпълнителен лист по реда на чл.237 ГПК/отм./ не представлява уведомяване на длъжника/поръчителя за предсрочната изискуемост, тъй като не се връчва на длъжника и производството се развива едностранно, като връчването на определението за издадения изпълнителен лист също няма характер на уведомяване, защото не изхожда от кредитора и в него не се съдържа волеизявление на банката. Намира за неоснователен довода на ищеца, че датата на предсрочната изискуемост е настъпила на 13.12.2007г., обоснован с обстоятелството, че с процесния изпълнителен лист е присъдена главница за периода 13.12.2006г. до 10.09.2007г. Сочи, че периодът на претендираната и присъдена главница не доказва, че датата на предсрочната изискуемост е 13.12.2006г., тъй като размерът на претендираната главница не включва всички вноски по кредита, последната от които е с падеж 13.09.2009г. Не се установява по делото, че кредитът е станал предсрочно изискуем поради неплащане на вноски над 90 дни /чл.18.2./ или на основание чл.19 от договора, тъй като ответникът, върху когото лежи доказателствената тежест не ангажира доказателства дали и кога банката е обявила вземанията си за предсрочно изискуеми и кога това е доведено до знанието на длъжника и поръчителя. Въззивната инстанция намира за неоснователни и твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит поради неспазване на чл.7, ал.1, т.6 – т.11 ЗПК /отм./, съгласно които договорът за кредит трябва да съдържа годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит, както и данни за свързаните с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива. Излага мотиви, че ЗПК/отм./, на който се позовава ищецът, е обнародван в ДВ, бр. 53 / 30.06.2006г., в сила от 01.10.2006г., докато процесният договор за кредит е сключен на 13.10.2005г., т.е. преди приемането на този закон, поради което клаузите му не са могли и не е следвало да бъдат съобразени с цитираните разпоредби. Предвид изложеното намира, че исковете следва да се отхвърлят като неоснователни. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора правни въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Всички въпроси са поставени с оглед тезата на касатора /ищец по иска/, че по отношение на него като поръчител към датата на подаване на молбата от кредитора за издаване на изпълнителен лист по реда на чл.237 и сл. ГПК /отм./ е бил изтекъл преклузивният 6-месечен срок за предявяване на претенция за плащане на сумите по процесния договор за кредит, тъй като предсрочната изискуемост на вземанията е настъпила в по-ранен момент /в исковата молба се сочи 20.02.2007г.; във въззивната и касационната жалба жалба- 13.12.2006г./. Въпросите обаче не са коректно поставени с оглед изложените в обжалваното решение мотиви, респективно не са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. Съдът нито е „преразглеждал“ въпроса относно настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания, нито е приел, че в производството по чл.237 и сл. ГПК молителят- кредитор е твърдял настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, респ. че съдът е издал изпълнителен лист за вземанията по договора, станали изцяло предсрочно изискуеми. Нито се твърди по делото, нито се установява от приетите доказателства, че по отношение съществуването на процесните вземания, включително по въпроса дали е налице предсрочна изискуемост по договора за кредит има произнасяне със сила на пресъдено нещо. Въззивната инстанция е счела за недоказани твърденията на ищеца /касатор/, че вземанията са станали предсрочно изискуеми на сочената от него дата, тъй като няма нито едно доказателство за волеизявление на банката- кредитор, че обявява/ счита вземанията си за предсрочно изискуеми, нито за достигането на това изявление до длъжника и поръчителя по договора. Съдът е обсъдил и счел за необосновано твърдението в исковата молба, с което се свързва началото на срока по чл.147 ЗЗД, че обявената предсрочна изискуемост се установявала от съдържанието на самия изпълнителен лист, като е изложил своите аргументи. Дали решението на въззивната инстанция е обосновано е въпрос на правилност на съдебния акт, който не подлежи на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторката не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба. Следва да се отбележи, че по въпросите относно предсрочната изискуемост на вземанията по договорите за банков кредит е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. В т.18 на ТР №4/2013г., т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. Както е разяснено в мотивите на ТР №3/2020 от 28.03.2023г., т.д. №2/2020г. на ОСГТК на ВКС, задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Приема се, че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й, освен ако се касае за последващо тълкувателно решение. Наличието на задължителна съдебна практика изключва хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд