Определение № 320 от 18.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3849/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 27988/28.02.2019 г. на Л. В. Д., Ж. С. П. и И. С. Д., подадена чрез процесуалния им представител адвокат К. А., срещу въззивно решение № 480/21.01.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 3358/2018 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1./ При неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 ГПК, следва ли въззивният съд да проведе подготвително заседание и да даде указания на страните в открито съдебно заседание относно разпределението на доказателствената тежест и относно възможностите на страните да предприемат процесуалните действия, които са пропуснали да извършат пред първата инстанция, предвид допуснатите неточности в доклада и дадените с него указания; 2./ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, като посочи какво е приел за установено по отношение на фактите по делото, както и след преценка и обсъждане на кои конкретно доказателства е формирал правните си изводи. Касаторите твърдят и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Сочат, че при игнориране на установената съдебна практика по приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС и разпределението на доказателствената тежест във връзка с нейното оборване, въззивният съд е счел същата за неприложима в процесния случай и е възложил в тежест на ответницата Л. В. Д. доказването на намерението на същата за своене на процесните имоти. Ответниците по касационната жалба – Л. Д. В., П. Д. В. и Д. Д. В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат В. С., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 46172/24.02.2017 г., постановено по гр. д. № 15593/2011 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е допусната делба на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор № ***, с площ 454 кв. м. /подробно описан/, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], ул. „*” № 14, с площ 460 кв. м., съставляващо имот с пл. № * от кв. 15 по плана на [населено място], м. „М. ”, заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор ****, със застроена площ 53 кв. м., заедно с построените в имота барака и гараж, при квоти: 1/3 ид. ч. на Л. Д. В., 1/12 ид. ч. на П. Д. В., 1/12 ид. ч. на Д. Д. В., 1/3 ид. ч. на Л. В. Д., 1/12 ид. ч. на Ж.С. П. и 1/12 ид. ч. на И. С. Д.. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба, предявен от Л. Д. В., П. Д. В. и Д. Д. В. против Р. Д. Х., А. М. Ц., В. М. Т. и Д. Х. Х. /конституирана на мястото на починалия в хода на процеса Х. Р. Х./, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и по реда на чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Прието е, че И. Х. И. е придобил собствеността върху празно дворно място, което съгласно изслушана пред първоинстанционния съд съдебно – техническа експертиза е идентично с процесния поземлен имот с идентификатор № ***, въз основа нотариален акт № 92, том II, дело 425 от 1945 г. Имотът е придобит по време на брака му със С. С. И. при условията на СИО. През време на брака съпрузите са построили в имота процесните еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор ****, барака с идентификатор **** и гараж с идентификатор **** като същите са станали СИО. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 112/1990 г., съпрузите са прехвърлили 1/2 от описаното дворно място, заедно с построените в него жилищна сграда, барака и гараж на Л. Д. В.. Договорът е сключен по време на брака на Л. Д. В. с Д. Г. В., поради което придобитото имущество е станало тяхна съпружеска имуществена общност. През 1992 г. С. И. е починала, като е оставила за свои наследници преживелия си съпруг И. Х. И. и сина си С. П. Д.. Със саморъчно завещание от 24.08.1990 г. С. И. е завещала в полза на сина си притежаваната от нея идеална част от процесните имоти, заедно с други принадлежащи й вещи. След смъртта на С. П. Д. през 1999 г. неговите наследници по закон – Л. В. Д./преживяла съпруга/, И. С. Д. и Ж.С. П. /деца/, са придобили равни дялове от наследството му, респ. всеки е придобил по 1/12 ид. ч. от процесните имоти. С нотариално завещание от 07.04.1998 г. И. И. е завещал своята 1/4 ид. част от процесните имоти на Л. Д.. Последната е собственик на 1/3 от имотите – 1/12 по наследство от С. Д. и 1/4 по завещание от И. И.. Същевременно с оглед смъртта на Д. В. съществувалата между него и ищцата Л. В. съпружеска имуществена общност по отношение на 1/2 от процесните имоти, предмет на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 112/1990 г., е прекратена, като Л. В. е станала едноличен собственик на 1/4 от процесните имоти и собственик на 1/12 от същите по наследство от починалия си съпруг. Децата на последния – П. Д. В. и Д. Д. В., също са придобили по 1/12 ид. части от имотите на основание настъпилото наследствено правоприемство. Установена съсобственост между ищците и ответниците по делото по отношение на процесните имоти: поземлен имот с идентификатор № ***, заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор ****, барака с идентификатор **** и гараж с идентификатор ****, при дялове на съделителите: 1/3 ид. ч. на Л. Д. В., 1/12 ид. ч. на П. Д. В., 1/12 ид. ч. на Д. Д. В., 1/3 ид. ч. на Л. В. Д., 1/12 ид. ч. на Ж. С. П. и 1/12 ид. ч. на И. С. Д.. Въззивният съд е приел, че единственият спорен пред него въпрос е относно възражението на ответницата Л. Д. за придобиване на имота по давност и осъществяването фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обсъдил е гласните доказателства,установяващи, че Л. Д. е живяла в процесния имот /на С. и И./ откакто се е омъжила за сина им С.. Съдът се е позовал на постановките на ТР№1/2012г. по тълк.д. №1/2012г., ОСГК и е приел, че в конкретния случай установената в чл.69 ЗС презумпция е оборена. Съсобственикът, упражняващ фактическа власт върху вещта, има качеството на владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите съсобственици /сънаследници/. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, той, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. В случая ответницата Л. Д. не е доказала извършването на такива действия, с които да е манифестирала отричане владението на останалите съсобственици. Фактът, че същата живее в процесните имоти, не е достатъчен за обосноваване на извод за преобръщане държането ѝ във владение, респ. направеното от нея възражение за изтекла придобивна давност е недоказано. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По първия процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, не следва да се допуска касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърденията за допуснати от инстанциите по същество процесуални нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК по съществото си представляват касационни оплаквания относно правилността на въззивното решение. Поради това поставеният въпрос не може пряко да послужи като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК, тъй като е основание за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това въпросът е обоснован с доводи за приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС и преценката за основателност на направеното от ответната страна по делото възражение за придобиване на процесните имоти на основание давностно владение /чл. 79, ал. 1 ЗС/. Следва да се има предвид, че съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 2 на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад. В тази хипотеза въззивният съд дължи да укаже на страните възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което съставлява извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. От данните по делото не може да се направи извод за противоречие на въззивното решение с посоченото тълкувателно решение. Посоченото от касатора решение №31/2016г. по гр.д.№4539/2015г., І г.о. е неотносимо. То разглежда въпрос по приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя от лице, което упражнявало фактическа власт върху имота, без да е налице основание за това, на лице, което е притежавало собственост към момента на изтичане на давността. В случая въззивният съд е приел, че жалбоподателката е обитавала имота в качеството си на държател – приживе на общите наследодатели и впоследствие като съпруга на сина им, без да преобърне държането във владение като категорично демонстрира намерение за своене и отрича владението на останалите съсобственици. Вторият въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи, че касаторите не обосновават поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не сочат и не представят съдебна практика по смисъла на цитираната разпоредба, в противоречие с която да считат, че е постановено въззивното решение. Липсата на обосновка е достатъчно основание за недопускане касационното обжалване на решението. За пълнота настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че по делото не се установяват твърдените нарушения на процесуалните правила от страна на въззивен съд – в съответствие с установената практика на ВКС съдът е отделил спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства, преценил е събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, обсъдил е всички относими доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по всички доводи и възражения на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушения на материалния закон и е постановил един необоснован съдебен акт. Касаторите считат, че при неправилно приложение на материалния закон, въззивният съд е счел презумпцията по чл. 69 ЗС за неприложима по процесния казус, респ. неправилно е разпределил доказателствената тежест относно установяване намерението на ответната страна по делото за своене на процесните имоти. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.Не следва да се присъждат разноски в полза на ответника по касация, тъй като дяма данни такива да са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.