Определение № 2037 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3400/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Ж., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат П. Д., против въззивно решение № 317 от 16.03.2023 г. по в.гр.д. № 2562/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261550 от 09.05.2022 г. по гр. д. № 5508/2021 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на ищеца М. Ж. 4000 лв., представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение, както и сумата 858,89 лв. – законна лихва за периода от 15.03.2019 г. до 25.04.2021 г., като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. по главния иск от 10 513,89 лв. – законна лихва. Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Установено е, че срещу ищеца е водено наказателно производство за престъпление по чл. 209 НК, което е приключило с оправдателна присъда, постановена от Софийския районен съд по НОХД № 16933/2017 г. на 16.10.2018 г. и влязла в сила на 15.03.2019 г. след потвърждаването ѝ от Софийския градски съд. Въззивният съд е приел, че наличието на влязла в сила оправдателна присъда легитимира ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди, поради което предявеният иск е доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение са взети предвид релевантните факти: наказателното производство е за извършено престъпление чл. 209 НК; продължило е около 1 г. и 9 м.; на ищеца е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в неголям размер, която не е от естество да засегне съществено физическата и психическа сфера на подсъдимия; спрямо ищеца са постановени ограничителни мерки „забрана за напускане на пределите на РБ“ и „полицейска регистрация“; взета е предвид продължителността на периода на действие на тези мерки, както и чистото съдебно минало на ищеца. От свидетелските показания е установено, че ищецът действително е претърпял психически стрес – притеснение, вследствие на процесното наказателното производство. Посочено е, че принципно във всяка подобна хипотеза наличието на неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, притеснение, дискомфорт и т. н., следва да се и презумира, предвид репресивната природа на всяко наказателно производство. Липсват конкретни доказателства наказателното производство да е засегнало физическото здраве на ищеца, професионалната му дейност, финансовото му състояние, личните му контакти и отношенията му с приятели, колеги и т. н. Въззивният съд е приел, че с оглед всички изложени обстоятелства, преценени в съвкупност, обезщетение в размер на 4 000 лева е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определянето на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и дали съдът следва да определи обезщетение с оглед личността, професията и занаята, упражняван от ищеца. В същата хипотеза е поставен и въпросът за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид всички факти от значение за спора, както и критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от повдигнатото незаконно обвинение. Посочено е ППВС № 4/1968 г. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение, обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд