Определение № 2047 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 932/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Областна администрация на Област София, представлявана от областния управител на Област София, чрез ст.юрк. Р. И., срещу решение № 115 от 26.01.2023г. по в.гр.д. № 1917/2022г. на САС, ГО, VII състав, с което е потвърдено решение № 260771 от 04.03.2022г. по гр.д. № 6707/2016г. на СГС, ГО, I-6 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против Акционерно дружество със специална инвестиционна цел „Инвестмънт пропъртис” /”Ин-Пропъртис” АДСИЦ/, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 3 776 052 лева, дължима и неплатена главница по запис на заповед от 24.07.2009г. с падеж 19.05.2012г., която поражда парично задължение за издателя към поемателя за заплащане на тази сума по записа – чл.535, т.2, чл.538 и чл.481, ал.1 ТЗ във връзка с чл.44 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 26181/2015г. на СРС, 69 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по възражение, което не е било заявено с отговора на исковата молба – за ненастъпил падеж поради неизтекъл срок на покана за плащане на неустойката, и на това основание е отхвърлил предявения иск. Сочи, че в отговора на исковата молба ответникът е признал евентуална основателност на претенцията при пълно неизпълнение на задълженията по каузалното правоотношение, но е оспорил наличието на такова неизпълнение, поради което при отхвърляне на иска съдът е излязъл извън твърденията на страните. Поддържа още, че в исковата молба са наведени твърдения, че Областна администрация на Област София е действала като процесуален субституент на държавата, доколкото записът на заповед обезпечава вземане за неустойка на държавата по договор за замяна и изработка, поради което съдът е бил длъжен да конституира държавата като главна страна на основание чл.26, ал.4 ГПК, но не го е сторил. Излага и съображения за неправилност на въззивното решение, като поддържа, че самият менителничен ефект е достатъчен за съществуването на действителен дълг при липса на изрично възражение на длъжника, основано на каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Намира, че конкретиката на възраженията на длъжника и позицията на кредитора по тях лимитират обхвата на фактите и тежестта на доказването им, което следва да проведат страните по отношение на конкретното каузално правоотношение. Поддържа, че изводът на съда за липсата на идентичност на страните по двете сделки е формиран в нарушение на чл.20 ЗЗД, изискващ тълкуване на договора за установяване на действителната обща воля на страните. Излага и съображения за наличие на пълно неизпълнение, което поражда правото му на неустойка, без да е необходима допълнителна покана, дължима само при частично неизпълнение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради неговата недопустимост. Навежда и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?

3. Длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона? Касаторът твърди, че тези три въпроса са решени в противоречие с решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 83 от 23.06.2015г. по т.д. № 1940/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 24.08.2016г. по гр.д. № 3848/2015г. на ВКС.

4. Следва ли съдът да даде указания за поправяне на нередовности на исковата молба, за да се обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 48 от 01.03.2017г. по т.д. № 53384/2015г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът „Инвестмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/“ АДСИЦ, представляван от адв. Т. Т. и адв. З. Н., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, като сочи, че произнасянето по непредявено възражение и нарушението на съдопроизводствените правила /които твърдения оспорва като неверни/ не води до недопустимост на постановеното решение, и оспорва довода, че Областната администрация е действала като процесуален субституент на държавата. Оспорва и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като намира, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 15.12.2008 г. между държавата и „Инвестмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ е сключен договор № РД-12-06-011 за замяна на недвижими имоти - частна държавна собственост с недвижими имоти, собственост на юридическо лице, сключен по реда на Закона за държавната собственост, по силата на който областният управител на Област София прехвърля на ответника правото на собственост върху описаните четири броя недвижими имота - частна държавна собственост, с обща пазарна цена на имотите - 3 776 052 лв. без ДДС, а в замяна на прехвърлените имоти ответникът прехвърля на областния управител на Област София правото на собственост върху притежаваните от дружеството недвижими имоти, изградени в степен на завършеност „груб строеж“ в сграда „Бизнес център“, находящ се в [населено място], СО - район Възраждане, УПИ І, кв.208А по плана на [населено място], м. „Зона Б-19“, целият с площ от 7099 кв.м. с обща пазарна стойност на имотите 3 779 042 лв. без ДДС. Ответникът е декларирал разликата между цените на заменяемите имоти в размер на 2 990 лв. да остане в полза на държавата. Приел е за установено, че прехвърлените в собственост на държавата недвижими имоти са изградени в степен на завършеност „груб строеж“ към датата на сключване на договора и по силата на чл.5 от договора ответникът се е задължил на свой риск и със свои средства да доизгради имотите по т.2, чието право на собственост е прехвърлил на държавата, и да предаде владението върху тях на областния управител на Област София в срок до 19.03.2010 г., като към момента на фактическото предаване-приемане на обектите, както и общите части на сградата, да бъдат във вид на завършеност, подробно описан в Приложения № 1 и № 2, неразделна част от договора и с качество, което да ги прави годни за предвиденото им предназначение, а строителството да се извърши, съобразно одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж. Приел е, че със сключен на 24.07.2009 г. анекс между страните срокът за доизграждане на имотите е удължен до 19.03.2012 г. Посочил е, че при неизпълнение на всяко едно от горните задължения, страните са договорили следните неустойки: при неизпълнение на задължението да доизгради в договорения срок обектите-договорената неустойка е в размер на по 1000 лв. за забавено изпълнение всеки един просрочен ден; при неизпълнение на задължението строителството да се извърши съобразно одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж-неустойката е в размер на удвоената стойност на средствата, необходими за привеждането на обектите в съответствие с одобрените инвестиционни проекти и разрешение за строеж; при неизпълнение на задължението обектите и общите части да бъдат във вид на завършеност, подробно описан в Приложения № 1 и № 2-договорената неустойка е в размер на удвоената стойност на средствата, необходими за извършване на СМР с оглед привеждане на обектите, съгласно Приложения №№ 1 и 2. Посочил е, че страните са определили и срок за изплащане на неустойките, а именно: двумесечен срок от получаването на поканата за доброволно плащане. Приел е, че в чл.6, т.6.5. от договора, изменен с посочения анекс, страните са се договорили, че за обезпечение на вземането на държавата за неустойките по договора в деня на неговото подписване ответникът „Инвстмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ, издава запис на заповед в размер на пълната пазарна стойност на заменяемите имоти-частна държавна собственост, а именно: 3 776 052 лв., със следния текст: „Долуподписаният В. А. С. с ЕГН ....., л.к. № ....., издадена на 07.08.2000г. от МВР-София в качеството си на представляващ „Ви В. Холдинг“ ЕАД, БУЛСТАТ[ЕИК], представляващо „Иинвстмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ, вписано в Търговския регистър, БУЛСТАТ[ЕИК], ф.д. № 11419/2003 110, със седалище и адрес на управление: [населено място] 1700, Област София (Столица), [община], район Лозенец,[жк], безусловно и неотменимо се задължавам да платя на ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ НА ОБЛАСТ София, [населено място], [улица], БУЛСТАТ Ю[ЕИК] сумата по този запис на заповед в размер на 3 776 052 лв. Падеж на паричното задължение е 12.03.2012г., а място на плащане е [населено място] по посочена при предявяването от областния управител на Област София банкова сметка.“ В чл.6, т.6.6., т.8 и т.9 от договора областният управител на Област София е декларирал, че върху четирите имота, чието право на собственост прехвърля на ответника, трети лица нямат права и претенции. В случай обаче, че правото на собственост върху някой от тези имоти бъде оспорено по съдебен ред, всички срокове по договора спират да текат до влизане в сила на съдебното решение, по силата на което „Инвстмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ да бъде признат за собственик на имота, за който е оспорено правото-чл.9. Спират да текат и сроковете по падежа на Записа на заповед, съгласно т.6.5., като страните договарят, че „Инвстмънт Пропъртис” /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ ще издаде нов Запис на заповед с падеж на паричното задължение удължен с времето, през което сроковете са били спрени за конкретния имот, за който е оспорено правото.

Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а като краен резултат е и правилно, поради което е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Изложил е и съображения по направените във въззивната жалба оплаквания на Областната управа на Област София.

Намерил е за неоснователно оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд за липса на идентичност между поемателя по ценната книга и кредитора по каузалния договор. Посочил е, че съгласно на чл. 535, т. 5 ТЗ записът на заповед следва да съдържа името на лицето, на което или на заповедта на което следва да се плати, като тъкмо посоченото лице е носител на материалните права, произтичащи от ценната книга. Приел е, че в конкретния случай "Инвестмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/" АДСИЦ се е задължило да заплати сумата по записа на областния управител на Област София, поради което поемател по процесния запис на заповед и носител на произтичащите от него права е областният управител. Посочил е, че както заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, така и установителният иск по чл. 415, ал. 1 ГПК са подадени от Областната администрация. Изтъкнал е, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на вземане за неустойки, произтичащи от друга сделка – каузален договор от 15.12.2008 г. между държавата и „Инвестмънт Пропъртис /Ин-Пропъртис/ АДСИЦ за замяна на недвижими имоти, като в процесния запис на заповед няма отразяване, че областният управител действа от името на държавата. Позовал се е на решение № 127 от 12.07.2013 г. по т.д. № 274/2012 г., ВКС, на ІІ т.о. и е приел, че менителнично правоотношение между две лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица.

Въззивният съд е приел за неосноватено и направеното от въззивника оплакване, че ответникът бил направил общо оспорване на вземането, при което областният управител не бил длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане между поемателя и длъжника-издател, по повод или във връзка с което бил издаден записът на заповед. Посочил е, че видно от отговора на исковата молба, допълнителните молби и становища във връзка с позицията му и във връзка с доклада по делото, ответното дружество е въвело конкретни възражения срещу твърдяното вземане, които първоинстанционият съд правилно е обсъдил. Приел е, че съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да се изследва и каузалното правоотношение, във връзка с което е издадена ценната книга, щом възраженията биха могли да имат за последица погасяване на ищцовата претенция и на вземането по записа на заповед.

Намерил е за неоснователно и оплакването във въззивната жалба за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, че към датата на падежа на ценната книга – 19.05.2012 г., задължението на ответника за неустойка не било изискуемо. Посочил е, че в чл.6, т.6.3. от процесния договор страните са уговорили срок за изпълнение на задължението за неустойка, като са се съгласили, че неустойката по точки 6.2. е платима в двумесечен срок от получаването на поканата за доброволното й плащане. Приел е, че при така постигнатите уговорки между страните, за да се яви изискуемо задължението за неустойка, то трябва да е налице такава покана, каквато по делото липсва, а и ищцовата страна не е твърдяла, че е изпращала такава изрична покана. Добавил е, че дори и да се приеме, че по своята същност нотариална покана с рег. № 1125/2012 г., том 1, № 64 представлява такава покана за заплащане на неустойка в размер на процесната сума, то двумесечният срок от получаване на поканата е изтекъл през месец юли 2012 г., т.е. към датата на падежа на ценната книга - 19.05.2012 г., вземането на ищеца за неустойки не е било изискуемо. Приел е, че съгласно чл.114, ал.1 и 4 ЗЗД следва да се приеме, че вземането за неустойка за забава става изискуемо от последния ден, за който се начислява неустойката, а ако главният дълг не е платен и към датата на завеждане на иска върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, то по давност е погасено вземането за неустойка за период, по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска. Намерил е за неоснователно оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че няма фиксиран размер на дължимата неустойка, като е посочил, че дори това твърдение да бъде възприето, то не би променило крайните правни изводи за неоснователност на предявения иск по останалите съображения, изложени от първостепенния и от въззивния съд.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е изпълнено. Предвид оплакването за недопустимост на въззивния съдебен акт, в това число и поради твърдяно от касатора неизпълнение на задължението на съда да следи служебно за надлежното конституиране на страните по делото, следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението за проверка на неговата допустимост.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК преценката за неговата правилност или неправилност е в зависимост от извода за неговата допустимост, поради което не се налага обсъждане на релевираните основания за факултативен достъп до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 75 521,04 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение