Определение № 1191 от 24.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2461/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 181 от 25.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2816/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав. Едната касационна жалба е подадена от Н. С. Г., имащ качеството на ищец по предявените искове, като с нея се обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 2135 от 11.04.2024г., постановено по гр.д. № 12696/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, са отхвърлени предявените от Н. С. Г. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на Гаранционен фонд да заплати сумата над 60 000 лв. до 180 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на неговия баща С. Г. И., настъпила на 01.12.2017 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на превозно средство, представляващо мотоблок с прикачено към него ремарке, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и сумата над 60 000 лв. до 180 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от В. С. Г., чийто наследник е ищецът, неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейния баща С. Г. И., настъпила на 01.12.2017 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на превозно средство, представляващо мотоблок с прикачено към него ремарке, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В касационната жалба се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е определил занижен размер на дължимите на Н. С. Г. и В. С. Г. обезщетения за претърпените неимуществени вреди, причинени от настъпила при ПТП смърт на техния баща, който не отговаря на принципа на справедливост. Счита, че той не е съобразен с интензитета на претърпените от тези лица страдания от внезапната загуба, установени от заключението на изготвената съдебнопсихологична експертиза и показанията на разпитаните свидетели. Намира за неправилен изводът на апелативния съд, че в производството е доказано, че починалото лице е допринесло чрез своето поведение за настъпване на вредите. Заявява, че липсва причинна връзка между неговото поведение да пътува в прикаченото към превозното средство ремарке и вредоносния резултат. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Н. С. Г. поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - Гаранционен фонд, е подал отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Другата касационна жалба е подадена от Гаранционен фонд, който е ответник по предявените искове. С нея въззивното решение се обжалва в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 2135 от 11.04.2024г., постановено по гр.д. № 12696/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, Гаранционен фонд е осъден да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Н. С. Г. сума в размер на 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на неговия баща С. Г. И., настъпила на 01.12.2017 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на превозно средство, представляващо мотоблок с прикачено към него ремарке, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 28.03.2019 г. до окончателното й плащане, както и сума в размер на 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от В. С. Г., чийто наследник е ищецът, неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейния баща С. Г. И., настъпила на 01.12.2017 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на превозно средство, представляващо мотоблок с прикачено към него ремарке, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 28.03.2019 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че Гаранционен фонд отговаря за заплащане на предявените в процеса обезщетения за вреди противоречи на нормите на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 481, ал. 1 и ал. 2, т. 2 КЗ. Тези вреди са причинени при управление на превозно средство, представляващо земеделска и горска техника с мощност на двигателя до 10 kW, за което в закона не е установено задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради което не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Гаранционен фонд. Намира, че въззивният съд не е отчел действителния принос на починалото лице за настъпване на смъртта му, тъй като не е взел предвид, че за него е било видимо, че водачът, който е управлявал превозното средство, в ремаркето на което той се е возил, е бил в нетрезво състояние. Съдът не е съобразил и поведението на пострадалия да се качи в ремаркето на превозното средство в тежко алкохолно опиянение, което се установява от протокол от химическа експертиза, който е част от приобщените материали от приключилото наказателно дело, които въззивният съд не е обсъдил. Счита, че съдът е следвало да назначи служебно експертиза за установяване на релевантния факт за наличие на знание у починалото лице, че водачът на превозното средство е алкохолно повлиян. С оглед на това поддържа, че размерът на приноса на пострадалия за осъществяване на вредоносния резултат следва да се определи на 90 %, а не на 50 %, както е приел въззивният съд. Касаторът заявява, че определеният с обжалваното решение размер на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди от ищеца и неговата наследодателка, е завишен и не е съобразен с факта, че починалото лице не е живяло с тях, както и с икономическите условия в страната към датата на произшествието. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя шест въпроса, като се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - Н. С. Г., е подал отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, предявени от Н. С. Г., в качеството му на увредено лице и като наследник на увреденото лице В. С. Г., срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водач на моторно превозно средство, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изложил е съображения, че в производството от влязла в сила присъда се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на лицето Т. С. Г. за това, че на 01.12.2017 г. при управление на ППС, представляващо самоходна машина - мотоблок с прикачено двуколесно ремарке, е причинил ПТП, в резултат на което е починал С. Г. И., който е баща на Н. С. Г. и на В. С. Г.. За доказано е счетено, че всяко едно от децата на починалия е претърпяло неимуществени вреди от неговата смърт, изразяващи се в изживени страдания. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че няма основание за ангажиране на неговата отговорност за заплащане на обезщетения за претърпените от тези лица неимуществени вреди. За да стигне до този извод, той е тълкувал нормите на чл. 481 КЗ и чл. 554 – 562 КЗ във връзка с тези на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. В резултат на това тълкуване е заключил, че Гаранционен фонд носи отговорност за причинените неимуществени вреди от водач на превозно средство, което не подлежи на регистрация и за което не се сключва задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съобразил е, че преди смъртта си В. С. Г. е предявила претенция към Гаранционен фонд за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на нейния баща, с което действие увреденото лице е упражнило своето лично субективно право. От момента на неговото упражняване пред кредитора това право вече може да се наследява и следователно след смъртта на В. Г. то е преминало по силата на наследственото правоприемство в патримониума на наследника й по закон, който е нейният брат Н. Г.. Ето защо последният има правото да предяви пред съда иск за присъждане на дължимото обезщетение срещу Гаранционен фонд, който не го е изплатил доброволно. Въззивният съд е намерил, че от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на В. Г., е възрастта на това лице към настъпване на смъртта от 40 години, както и възрастта на починалия й баща от 67 години. Взел е предвид, че тя е страдала от генетично заболяване, което е довело до силната й привързаност към бащата, който я е обгрижвал, въпреки че не са живеели заедно, както и до това, че изпитва по-силни емоции, като на дете. Съобразил е и това, че с оглед смъртта на В. Г., настъпила кратко време след тази на баща й, тя е търпяла неимуществени вреди в ограничен период от време. Като е отчел тези обстоятелства и датата, на която е настъпило произшествието, която е 01.12.2017 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от В. Г. неимуществени вреди възлиза на сумата от 120 000 лв. Обстоятелствата, които въззивният съд е взел предвид, за да определи справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, които Н. С. Г. е претърпял в резултат на смъртта на своя баща, са неговата възраст към датата на смъртта от 39 години, съществувалата емоционална връзка между лицата приживе, това, че те не са живели заедно, както и бащата е бил единственият родител, който е давал подкрепа и обич на своя син че след смъртта на неговата майка. Съобразил е и това, че поради трудното си детство и юношество ищецът Г. не е успял да се интегрира в обществото и няма психическа устойчивост, което е допринесло за по-интензивните му негативни преживявания от внезапната смърт на баща му, които се установява, че не са преодолени и продължават към момента на събиране на доказателствата по делото. С оглед на тези факти и предвид датата на настъпване на произшествието, въззивният съд е заключил, че справедливият размер на дължимото на Н. Г. обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 120 000 лв. Намерил е, че от ответника надлежно е заявено в процеса възражение за принос на починалия за настъпилия вредоносен резултат, което подлежи на разглеждане. То се основава на твърдения за неправомерно поведение, изразяващо се в това, че починалият е знаел, че водачът на превозното средство, в което се е возил, го е управлявал след употреба на алкохол, че самият той се е качил в превозното средство с концентрация на алкохол в кръвта от 6, 56 промила, както и че е пътувал в ремаркето на превозното средство, което не е било предназначено за превоз на пътници. Въззивният съд е счел, че по делото не са представени доказателства, че починалият пътник в превозното средство е знаел, че водачът му го управлява след употреба на алкохол, като този факт не се установява от мотивите на влязлата сила присъда, които не са обвързващи за гражданския съд. Посочил е, че качването на едно лице в превозно средство след употреба на алкохол не представлява противоправно поведение. Счел е обаче за доказано по делото, че починалият се е возил в ремаркето на самоходната машина, което не е било предназначено за превоз на пътници и не е било оборудвано с предпазни колани. Това поведение е в нарушение на правилата за движение по пътищата и следователно е противоправно. То е и в причинна връзка с настъпилата смърт, поради което е налице принос на пострадалия за този вредоносен резултат, който следва да се определи на 50 %. С оглед на това дължимите обезщетения за претърпени неимуществени вреди от всяко от децата на починалия трябва да се намалят с 50 % и възлизат на сумата от по 60 000 лв. всяко. С оглед на частичното разминаване на крайния извод на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за присъждане на обезщетение за търпени от Н. Г. лични неимуществени вреди за сумата над 44 800 лв. до 60 000 лв. и искът е уважен за посочения размер, както и в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Н. Г. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от лицето В. Г. за сумата над 60 000 лв. до 96 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, и искът за този размер е отхвърлен. Първо ще бъдат разгледани въпросите, поставени в изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване на двамата касатори, които засягат общи правни проблеми. Това са въпросите, отнасящи се до прилагането на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторът Гаранционен фонд формулира следния въпрос: Длъжен ли е съдът да тьрси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост?. Касаторът Н. С. Г. също поставя въпрос относно приинципа за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. Всеки от тези въпроси се отнася до критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, поради което ще бъдат разгледани заедно. Те касаят прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което са правни. Те са и част от предмета на делото, тъй като претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на Гаранционен фонд по чл. 557, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ. Въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси, което е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявените искове. Ето защо по отношение на тях е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при неимуществени вреди, търпени от едно физическо лице при настъпила смърт на негов близък, са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищеца Н. Г. и неговата сестра В. Г. неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на техния баща въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от лицата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Отчел е възрастта на починалия и на увредените лица към датата на настъпване на смъртта, както и тяхната роднинска връзка баща-деца. По отношение на В. Г. е съобразил, че тя е страдала от генетично заболяване, което е довело до по-силна привързаност към бащата и до по-емоционалното преживяване на загубата му, както и това, че тя е починала скоро след смъртта на своя родител, което е ограничило периода на негативните й преживявания. По отношение на Н. Г. е взето предвид обстоятелството, че той е имал трудно детство и юношество, поради което не е успял да се интегрира в обществото и да формира психическа устойчивост, което е допринесло за по-интензивните му страдания от внезапната смърт на баща му, както и че те не са преодолени. Въззивният съд е отчел и икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането, който е 01.12.2017 г. Въпросът дали той е направил правилни изводи за значението на тези обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от увредените лица вреди и съответно за размера на дължимото на всяко от тях обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по поставените въпроси нито в частта, обжалвана от Гаранционен фонд, нито в тази, обжалвана от Н. С. Г.. В т. 2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Гаранционен фонд поставя следните въпроси: 1) Какви са критериите за установяване на размера на приноса на пострадалото лице за настьпване на вредоносния резултат?; 2) Необходимо ли е съдът да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия и да обоснове преценката си за реалния принос на всеки от тях и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта?; 3) Следва ли въззивният съд да приеме наличие на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, ако поведението му не е противоправно, но е спомогнало за увреждането и съставлява поемане на предвидим и реално очакван риск?. Тези въпроси касаят общ правен проблем и следва да бъдат разгледани заедно със седем от въпросите, поставени от касатора Н. С. Г. в точки от т. 1 до т. 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които се отнасят до същия този проблем. Всички тези въпроси на страните ще бъдат обобщени като един относно предпоставките за намаляване на размера на дължимото обезщетение за вреди от деликт при допринасяне от пострадалия за настъпване на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД и до тяхното доказване в процеса. По така обобщения въпрос всеки от касаторите поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Въпросът е свързан с прилагането на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което има характера на правен. Той е част от предмета на спора по настоящото дело, тъй като ответникът е заявил в процеса защитно възражение за това, че със своето поведение пострадалото лице е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като по него се е произнесъл въззивният съд и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на обобщения въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т.д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т.д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т.д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т.д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т.д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 117 от 08.07.2014 г., постановено по т.д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 116 от 28.04.2025 г., постановено по к.т.д. № 698/2024 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което може да се изрази в действие или бездействие, като всякога трябва да е противоправно, но не е необходимо да е виновно, и на причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При предявен пряк иск от увредения срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и с оглед разпределението на тежестта за доказване в процеса, ответникът е този, който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата. За да определи степента на този принос, съдът следва да съпостави поведението на пострадалия с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията на всяко от лицата, довели до настъпване на вредоносния резултат. Oт мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод, че са налице предпоставките за намаляване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД на размера на обезщетенията за вреди, дължими на увредените деца на починалото лице, въззивният съд е приел, че е сезиран с възражение за това, което е своевременно заявено от ответника по исковете. Той е счел, че от събраните в производството доказателства, се установява, че в момента на настъпване на ПТП-то починалият е пътувал в ремарке, прикачено към превозно средство, представляващо мотоблок, което не е било пригодено за превоз на пътници и не е било оборудвано с предпазни колани, че това поведение нарушава правилата за движение по пътищата, поради което е противоправно, както и че е доказано, че между него и вредоносния резултат съществува причинна връзка. Изложил е съображения, че по делото от ответника не са представени доказателства, от които да се установява, че пострадалият е имал и друго поведение, което може да се квалифицира като противоправно. Размерът на приноса на починалия е определен при съобразяване на всички установени по делото факти за неговото противоправно поведение и тези за противоправното поведение на водача на превозното средство. Така направените изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. Изразеното от касаторите несъгласие с тях всъщност представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, по което обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че по отношение на разглеждания въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в нито една част, в която то се обжалва от страните. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Н. С. Г. формулира и следния въпрос: Ако водачът на МПС беше изпълнил вменени му от закона задължения по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а именно беше реагирал своевременно, беше контролирал непрекъснато МПС, което е управлявал, бе съобразил скоростта на движение съобразно атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и на превозното средство, превозваните пътници, характера и интезивността на движението, конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, съобразно чл. 20, ал. 2 ЗДвП, щеше ли пътното произшествие да бъде предотвратено, а пътникът С. И. да остане жив, както пътничка, която е била до него? От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти по спора и доказателства, събрани в процеса за тяхното установяване. Ето защо този въпрос няма характера на правен и не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Н. С. Г. поставя още два въпроса, по които поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1) Следва ли при постановяване на решението си съдът да се произнесе по спорния предмет на делото, преценявайки и обсъждайки в мотивите си допустимите и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и събрани доказателства, респ. липсата на такива, като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт, представляващи гаранция за правилност на съдебния акт?; 2) Дължи ли въззивната инстанция да формира мотиви по събраните по делото доказателства, включително тези, свързани с оплакванията на страните, като обсъди значимите такива и да заяви какви юридически факти се установяват с всяко едно от тях?. Тези въпроси следва да бъдат обобщени в един относно задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение. Обобщеният въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, и е обуславящ за изхода на спора, поради което по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е обсъдил влязлата в сила присъда на наказателния съд, от която се установява, че водачът на превозното средство, в което е пътувало починалото лице, е нарушил правилото за движение по пътищата, установено в чл. 20, ал. 1 ЗДвП, и че това негово поведение е причината за настъпване на ПТП-то. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд се е позовал именно на влязлата в сила присъда на наказателния съд и е направил извод, че тя е задължителна за него и от нея следва да приеме за доказани по делото противоправното и виновно поведение на водача на мотоблока, в ремаркето на който е пътувал бащата на увредените лица, както и пряката причинна връзка между това поведение и смъртта на пътника. Именно по тези съображения той е заключил, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на този водач за причинените от деянието вреди на ищеца и неговата сестра и оттам на обусловената спрямо нея отговорност на Гаранционен фонд. Следователно не е налице противоречие между произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение и разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, което означава, че не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Гаранционен фонд поставя и следните въпроси: 1) Обективните предели на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите включват ли притежаването и ползването на самоходната техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника с мощност на двигателя под 10 kW? При условията на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ във вр. с чл. 481, ал. 2, т. 2 КЗ Гаранционният фонд дължи ли извършване на плащания в полза на увредените лица за вреди, причинени от водачи на превозни средства, които не попадат в дефиницията за моторно превозно средство, заложена в чл. 481, ал. 2, т. 2 КЗ, които не подлежат на регистрация и за които не е налице задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?; 2) Допустимо ли е въззивният съд да приложи разпоредбите на чл. 3 и чл. 10 от Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009, като приложи тълкуване, което противоречи на нормите от българското законодателство, с които е транспонирана директивата?; Разпоредбите на чл. 3 и чл. 10 от Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 следва ли да се тълкуват в смисъл, че Гаранционният фонд отговаря за вреди, причинени и при използването на превозни средства, независимо от това, дали попадат в дефиницията на моторно превозно средство, заложена в чл. 481, ал. 2, т. 2 КЗ, дали подлежат на регистрация и на задължително застраховане по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?. По тези въпроси е направено позоваване на това, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на едно решение на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, както и на едно решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/, което означава, че се поддържат допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Всеки от тези въпроси се отнася до извода на въззивния съд, че Гаранционен фонд носи отговорност за причинените на увредените лица вреди от водач на превозно средство, което не подлежи на регистрация и за което не възниква задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради което ще бъдат разгледани заедно. От мотивите на обжалваното решение е видно, че за да достигне до този извод, въззивният съд е обсъждал норми от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка /Директива 2009/103/. Той обаче не е счел, че тези норми трябва да се приложат пряко, както се сочи от касатора при обосновката на въпросите. С разпоредбите от КЗ, с които се регламентира задължението за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и отговорността, която носи Гаранционен фонд за причинени вреди при управление на МПС, се транспонират в българското законодателство нормите на Директива 2009/103. С оглед на това въззивният съд е тълкувал тези разпоредби от националното законодателство във връзка с текста на директивата, за да бъдат постигнати целите, към които тя е насочена, сред които е и целта да бъде гарантирано от всяка държава-членка, че когато предвиди дерогация по отношение на определени типове превозни средства от задължението за застраховане на гражданската отговорност, тези превозни средства ще бъдат третирани по същия начин като онези, за които не е било спазено задължението за застраховане /§ 11 и чл. 5 от Директива 2009/103/. В практиката на СЕС се приема, че националният съд е длъжен при прилагане на вътрешноправни разпоредби, приети с цел транспониране на предвидени в директива задължения, да ги тълкува предвид текста и целта на съответната директива, за да се постигне преследваната с нея цел, т.нар. принцип на съответстващо тълкуване на националното право /Решение от 18.01.2022 г. по дело C‑261/20, т. 27 и т. 28, Решение от 04.07.2006 г. по дело C‑212/04, т. 109 и Решение от 17.10.2018 г. по дело C‑167/17/. Ето защо като е извършил съответстващо тълкуване на нормите в КЗ, уреждащи отговорността на Гаранционния фонд, с нормите на Директива 2009/103, въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията, дадени в практиката на СЕС. Това означава, че по поставените въпроси не е осъществено допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се приеме, че по тези въпроси не е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото произнасянето на въззивния съд не противоречи на разрешение, дадено в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. В тази връзка касаторът се позовава само на едно решение, което е Решение № 5 от 24.03.2017 г., постановено по т.д. № 2787/2015 г. по описа на ВКС. В него обаче не са разгледани поставените въпроси, а съвсем различна хипотеза за отговорността на Гаранционен фонд да заплати обезщетение за причинени на увредените лица вреди от ПТП, когато то е настъпило в резултат на поведението на водач на самоходно шаси, подлежащо на регистрация по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника, и на земен участък, различен от път по смисъла на § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП. Касаторът Гаранционен фонд поставя и следните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви?. От обосновката на тези въпроси е видно, че те са формулирани във връзка с допуснатия според касатора пропуск на въззивният съд да обсъди в постановеното от него решение определен документ, от който се установява, че пострадалият пътник се е качил в ремаркето, прикачено към мотоблока, след като е употребил алкохол. В мотивите на обжалвания акт въззивният съд е посочил, че качването на пътник в превозно средство след употреба на алкохол изобщо не може да бъде противоправно поведение, защото не е забранено от закона, поради което е без значение дали това обстоятелство се доказва по делото или не. С оглед на това трябва да се приеме, че формулираният въпрос изобщо не съответства на решаващите изводи на въззивния съд за това дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат чрез едно от деянията, на които ответникът основава своето възражение за принос, поради което той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият въпрос, поставен от касатора Гаранционен фонд, е: Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на правно релевантен факт по делото, при положение че във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно установяване на този факт от първата инстанция?. От материалите по делото е видно, че въпросът изобщо не отговаря на извършените от съда и страните процесуални действия по делото. Това е така, защото в подадената въззивна жалба ответникът е направил изрично искане за назначаване на експертиза във въззивното производство за установяване на факта на знание от починалия пътник, че водачът на мотоблока го управлява след употреба на алкохол. Ето защо в случая изобщо не се касае за служебно допускане на експертиза, а до произнасяне от въззивния съд по направено искане за събиране на това доказателство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Следователно формулираният въпрос не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване както касаторът Н. Г., така и касаторът Гаранционен фонд, се позовават на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържат, че възззивното решение в обжалваните от тях части е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. При обосноваване на това основание за достъп до касация всеки от касаторите се позовава на пороци, водещи до неправилност на решението на въззивния съд, които са в проявна форма, която представлява касационно основание за обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на съответния порок. Освен това те не са установими само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните по делото доказателства и да се прави анализ за това какви обстоятелства се доказват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не се констатират толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно. Ето защо неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в нито една от частите, в които се обжалва. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 181 от 25.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2816/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, нито в частта, обжалвана от Н. С. Г., нито в тази, обжалвана от Гаранционен фонд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение