Определение № 3157 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 788/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 303294/20.09.2022 г., подадена от Е. Е. С. срещу решение № 262607 от 02.08.2022 г. по гр. д. № 13511/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 75934 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 137/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. П. С., починала на 18.12.2021 г. и заместена от конституирания на основание чл. 227 ГПК неин син Е. Е. С., срещу А. П. М., А. В. П.-Д., Б. Б. Д. и Б. Б. Д., последните трима конституирани на мястото на починалия на 14.10.2018 г. Б. Г. Д., иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на 1/2 ид. ч. от апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 95.30 кв.м, състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, антре, клозет, заедно с избени помещения под етажа, при съседи: наследниците на Г. И., В. Б., С. В., представляващ самостоятелен обект в сграда № 2, с предназначение: жилище на едно ниво, с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-32/01.04.2016 г. на изп. директор на АГКК, заедно с 1/4 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 432.30 кв.м, съставляващо парцел * от кв. 110 по плана на [населено място], местност „Ц.“, при съседи: наследниците на Г. И., В. Б., С. В., съставляващо ПИ с идентификатор *** по КККР, с адрес по скица: [населено място], Столична община, район „В.“, [улица], с площ от 429 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно застрояване: комплексно застрояване, на цена от 35 000 лв. Въззивният съд е възпроизвел мотивите на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, както следва: СРС е приел, че по делото не е спорно, че ищцата притежава идеална част от процесния имот, както и че ответникът А. М. е придобил от Б. Д. 1/2 ид. ч. от описания по-горе апартамент, заедно с 1/4 ид. ч. от дворното място. С нотариална покана, получена на 18.04.2016 г. от Е. Е. С. за него, както и за Х. П. С., Б. Д. поканил тези двама съсобственици да изкупят притежаваните от него идеални части от апартамента и от дворното място, на цена от 35 000 лв., като липсата на отговор в 10-дневен срок се приемало като отказ на предложението. С предварителен договор за продажба на недвижим имот от 10.05.2016 г. Б. Д. (продавач) и А. М. (купувач) се договорили за продажбата на 1/2 ид. ч. от апартамента, заедно с избени помещения под етажа, заедно с 1/4 ид. ч. от дворното място, за цена от 35 000 лв., платима по следния начин: 3500 лв. - аванс, в деня на подписване на договора и 31 500 лв. - при изповядване на сделката. С Анекс № 1/13.05.2016 г. страните се договорили за изплащане на цената по следния начин: аванс от 3500 лв., платен на 10.05.2016 г., 11 500 лв. - платени в деня на подписване на анекса и 20 000 лв. - при изповядване на сделката. С Анекс № 2/09.06.2016 г. страните се договорили за изплащане на цената по следния начин: аванс от 3500 лв., платен на 10.05.2016 г., 11 500 лв. - платени на 13.05.2016 г., 5000 лв. - платени в деня на подписване на анекса и 15 000 лв. - при изповядване на сделката. С Анекс № 3/19.07.2016 г. страните се договорили за изплащане на цената по следния начин: аванс от 3500 лв., платен на 10.05.2016 г., 11 500 лв. - платени на 13.05.2016 г., 5000 лв. - платени на 09.06.2016 г., 6000 лв. - платени в деня на подписване на анекса и 9000 лв. - при изповядване на сделката. По делото са представени платежни нареждания за изплащане на цялата уговорена сума. Съгласно удостоверение за родствени връзки, Х. П. С. е майка на Е. Е. С.. От удостоверение от отдел „БДС“ при СДВР на МВР се установява, че постоянният адрес на двамата е в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ап. № 33, съответно, от 10.08.2011 г. и от 05.01.2012 г. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните гласни доказателствени средства. Свидетелят Е. С., син на ищцата, посочва, че получил процесната нотариална покана в кантората на нотариуса, като се съгласил да получи и поканата, адресирана до майка му. Заявил, че не е предавал поканата на майка си, която разбрала за нея, едва когато имотът вече бил продаден. Твърди, че не е живял на постоянния си адрес. Разказва за среща, състояла се в процесния имот около м. март 2016 г., между него, Б. Д., Х. П. С. и А. М.. Свидетелката К. И. заявява, че живяла в процесния имот през пролетта на 2016 г., когато се състояла срещата между Б. Д., Х. П. С., Е. С., на която свидетелката присъствала и на която се разисквал въпросът за продажбата на идеалната част на Б. Д. за цена от 35 000 лв. Според свидетелката, на срещата бил коментиран и въпросът за получаването на нотариална покана от Е. и Х. С.. Първоинстанционният съд е съобразил, че правото на изкупуване, предвидено в чл. 33, ал. 1 ЗС, е потестативно право, доколкото се упражнява с изявление от непоканения съсобственик и е насочено към предизвикване на правна промяна, изразяваща се в задължението на продавача-съсобственик да се съобрази с изразената воля за изкупуване от съсобственика. Законът предоставя правото на изкупуване само на съсобственика, като целта е да се реализира предвидената в нормата на чл. 33, ал. 2 ЗС възможност. Упражняването на това право в посочената хипотеза се извършва само по съдебен ред. Едва с уважаването на конститутивния иск, и по-точно с влизането на решението по този иск в сила, съсобственикът-изкупвач придобива правото на собственост върху имота. Потестативното право е призната и гарантирана от закона възможност на едната страна по гражданско правоотношение с едностранно изявление да породи ново правоотношение за признат от закона правен интерес. В същото време това право е вторично, защото предполага съществуването на друго субективно право или правоотношение, към което чрез прибавянето на нови юридически факти възниква ново право или правоотношение. С оглед на горното, СРС е приел, че правото на изкупуване на дял от съсобствен имот по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС може да бъде успешно упражнено от пренебрегнатия съсобственик, само докато съществува облигационната връзка, в която той желае да встъпи, замествайки купувача на съответната идеална част. Тъй като правото на изкупуване възниква с оглед извършено от другия съсобственик разпореждане с притежаваната от него идеална част от имота в полза на трето лице, то възможността на разпоредилия се с дела си съсобственик да изкупи разпоредената част съществува до момента, в който тя се намира в патримониума на купувача. Следователно само извършените след вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС последващи прехвърлителни сделки, представляващи действие на разпореждане, извършено от купувача в полза на трето лице, са непротивопоставими на ищеца, съответно е осъществимо правото му да изкупи разпоредения дял при наличието на останалите законови предпоставки. В обратния случай, обаче, когато преди вписването на исковата молба е извършена друга разпоредителна сделка от третото лице-купувач, с което разпореденият дял е прехвърлен на друго лице, извън първоначалния съсобственик, то правото на изкупуване е неосъществимо, тъй като процесният дял вече не се намира в патримониума на третото лице-купувач, в чиито права неразпоредилият се съсобственик желае да встъпи. Относно спорния въпрос дали ищцата е получавала нотариална покана, съдържаща предложение за изкупуване на идеалната част на Б. Д., СРС е изложил, че съгласно чл. 49 ГПК място на връчване е жилището, вилата, местоработата, местослуженето, седалището, мястото за осъществяване на стопанска дейност или друго място, което се обитава от адресата, както и всяко друго място, на което адресатът може да бъде намерен. В чл. 46, ал. 1 ГПК е посочено, че когато съобщението не може да бъде връчено лично на адресата, то се връчва на друго лице, което е съгласно да го приеме, като в ал. 2 са посочени лицата, които могат да се приемат за „други лица“, като изброяването не е изчерпателно. Според чл. 46, ал. 4 ГПК с получаването на съобщението от другото лице се смята, че връчването е извършено на адресата. При анализа на тези разпоредби СРС е достигнал до извода, че няма пречка връчването на нотариална покана да бъде извършено в кантората на нотариуса, а не непременно на адреса на получателя, след като последният се е съгласил да я приеме, което следва от посоченото в чл. 49 ГПК „както и всяко друго място, на което адресатът може да бъде намерен“. Така със съгласието на Е. С. да получи нотариалната покана, адресирана до майка му, се счита, че същата е връчена на самата нея (арг. от чл. 46, ал. 4 ГПК). Поради това обстоятелството, дали С. е предал поканата на майка си или не, е относимо към отговорността му за неизпълнение на задължението му да предаде поканата на адресата, което е поел с изразяване на съгласие да получи поканата и за нея. Не може за съсобственика, който е предприел всички необходими усилия за изпълнение на задължението си по чл. 33, ал. 1 ЗС, да последват неблагоприятни последици поради обстоятелството, че получилият поканата със задължение да я предаде не я е предал, и в резултат на това да се приеме, че не е изпълнено задължението по чл. 33, ал. 1 ЗС. Следва да се счита, че поканата е редовно връчена и на двамата съсобственици, които не реагирали и съответно не приели направеното предложение за изкупуване на идеалната част в дадения срок, поради което напълно законосъобразно последната била предложена на трето лице. Относно възражението дали процесната идеална част е била предложена на съсобствениците и на третото лице при едни и същи условия, първоинстанционният съд е визирал, че в нотариалната покана, изпратена до другите двама съсобственици, е посочено, че предложението за изкупуване на 1/2 ид. ч. е за 35 000 лв. В предварителния договор от 10.05.2016 г. е посочено, че цената за идеалната част е 35 000 лв., платима на два пъти: 3500 лв. - аванс, в деня на подписване на договора и 31 500 лв. - при изповядване на сделката. Впоследствие с анекси се предвидило разсрочване плащането на сумата от 35 000 лв. Съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, но в конкретния случай имало съгласие от страна на кредитора да получи договорената цена именно по този начин. Според СРС уговорката за изплащане на договорената цена на части не представлява различни условия. Както на съсобствениците, така и на третото лице, цената за идеалната част е била определена на 35 000 лв., като е без значение, че впоследствие е договорено изплащането й на части. Предложението за закупуване на идеалната част за сума в размер на 35 000 лв., без да е посочено, че същата може да бъде изплатена на части, не представлява условие, уговорено привидно във вреда на останалите съсобственици, тъй като продажната цена е в един и същи размер. Не следва да се забранява на съсобственика, предложил идеалната си част за изкупуване, да прави допълнителните уговорки впоследствие, при условие че не се променя първоначално предложеното. В изпълнение на задълженията си на въззивна инстанция, Софийски градски съд е посочил в решението си, че съгласно чл. 33 ЗС съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице, само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ако декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. Относно уведомяването на Х. П. С. за предложението на съсобственика Б. Д. за изкупуване на идеалната му част от останалите съсобственици, Софийски градски съд е изложил, че противно на соченото от ответниците, в първото публично съдебно заседание пред СРС пълномощникът на ищцата е посочил, че нотариалната покана никога не е достигнала до знанието на Х. С., тъй като не й е била връчена на домашния адрес, а лицето, което я получило, не й я предало. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд за надлежното уведомяване от страна на съсобственика Б. Д. на първоначалната ищца Х. С. за изкупуване на процесната идеална част от недвижимия имот. Изложил е, че от разписката от нотариалното дело (л. 191) се установява, че Е. С. е получил, в качеството си на син на Х. С., нотариалната покана, с която е отправено предложение до нея за изкупуване на идеалната част, в кантората на 05.04.2016 г., със задължението да я предаде. При разпита си в качеството на свидетел пред СРС Е. С. е посочил, че е получил нотариалната покана от чичо си Б. Д., с която той кани него и майка му Х. да изкупят собствената му идеална част от процесния недвижим имот, от свое име, както и от името на майка си. С. е посочил, че не е предал поканата на майка си, защото не видял необходимост от това - неговата идея била той да изкупи идеалната част. Твърди, че била проведена среща през м. март 2016 г. на място в имота, за да се запознае с ответника А. М., както и как последният стопанисва имота. Предвид конституирането на основание чл. 227 ГПК на Е. С. на мястото на починалата ищца Х. С., Софийски градски съд е приел, че той не може да има качеството и на въззивник, и на свидетел, и то относно факти, които го облагодетелстват и от които той черпи правото си по чл. 33, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката И., като е посочил, че те са преки и непосредствени; същата е живяла по това време в процесния имот и е присъствала на самата среща; свидетелката изрично сочи, че срещата през пролетта на 2016 г. се състояла „в кухнята, която е в дясната страна на коридора, след банята“; И. познава Х. и Е. С. и е разпознала Е. С. в съдебната зала, където се провело заседанието от 10.03.2020 г. Според тази свидетелка била проведена среща през пролетта на 2016 г. в процесния имот, на която присъствала и Х. С., като се обсъждало получаването на нотариалните покани от Б., както и продажбата. Уговорена била цена от 35 000 лв.: „Зная че се разбраха за 35 000 лв.“...“Х. беше там тогава и се съгласи“. Обсъждало се А. да купи първо дела на Б., а след това на Е., но последния искал „други пари“. Въззивният съд е съобразил, че за срещата е дала показания и свидетелката И.. Същата, обаче, не присъствала на нея, тъй като била болна по това време, но знае, че на срещата отишли Е. С. (когото свидетелката нарича „мъжът ми“, тъй като живеят на семейни начала и имат дете), майка му (Х.), чичо му (Б.), децата на Б., както и наемателят (ответникът А.). След съвкупната преценка на събраните гласни доказателства пред двете съдебни инстанции, въззивният съдебен състав е приел, че предложението, отправено от съсобственика Б. Д. за изкупуване на идеалната част, с която той по-късно се разпоредил в полза на ответника А. М., е достигнало до знанието на Х. С.. Същата е била в течение на преговорите за продажба, вкл. и за цената в размер на 35 000 лв. Действително Х. С. не е искала идеалната част да бъде продадена на трето за съсобствеността лице, но липсват данни същата да е направила волеизявление в посочения в нотариалната покана 10-дневен срок, че желае да изкупи дела на Б. Д.. За да цени свидетелските показания, съдът е взел отношение по въпроса за тяхната допустимост. Визирал е, че нормата на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК въвежда ограничение за установяване със свидетелски показания на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт, а нормата на ал. 1, т. 3, предл. първо от същия законов текст - за установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт. Въведено е ограничение за допустимите доказателствени средства в исковия процес, което не следва да се тълкува разширително. Според съда втората хипотеза (чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК) е приложима при спор осъществен ли е даден факт от обективната действителност, когато нормативен акт изисква писмена форма за доказване на този факт. Недопустимостта в тази хипотеза да се проведе доказване със свидетелски показания касае само факта, посочен в конкретната правна норма и то доколкото страните по делото не изразят изрично съгласие за допускане на свидетели за този факт съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 33, ал. 1 ЗС изисква писмена форма за предложението, което един съсобственик отправя до друг съсобственик да изкупи дела му в съсобствеността при определени условия. Следователно само този факт - отправено предложение - попада в приложното поле на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК, като в този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 18/16.03.2022 г. по гр. д. № 2362/2021 г., ІІ г. о., решение № 808/14.01.2011 г. по гр. д. № 1185/2009 г., I г. о., решение № 47/11.02.2009 г. по гр. д. № 690/2008 г., II г. о.), че е недопустимо със свидетели да се установява наличието на покана, т.е. фактът на поканата, тъй като законът изисква писмена форма за доказването. В нормата на чл. 33 ЗС липсва изискване и връчването на писменото предложение на съсобственика-адресат да е удостоверено писмено. Следователно ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК не се отнася до факта на връчване на писменото предложение и за установяване на връчването са допустими всички доказателствени средства. Относно условията на сделката въззивният съд не е споделил становището на Х. С., че с нотариалната покана е бил даден 10-дневен срок за заплащане на цената от 35 000 лв., докато в действителност ответникът М. е закупил идеалната част от имота на разсрочено плащане, т.е. при други условия. Според Софийски градски съд, от съдържанието на нотариалната покана се установява, че 10-дневният срок не е за заплащане на цената от 35 000 лв., а за отговор дали съсобственикът желае да изкупи идеалната част от съсобствеността, принадлежаща на Б. Д.. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. Според Е. С. въззивното решение е очевидно неправилно, предвид констатациите на съда, че продажната цена, при която е осъществена сделката, е била платена на 5 вноски в продължение на близо 6 месеца, а в поканата до ищцата Х. С. е посочена цена от 35 000 лв. и 10-дневен срок, като въпреки това същият не е направил извод, че на ответника са били предоставени много по-облекчени условия от тези, предложени с нотариалната покана. На следващо място, жалбоподателят твърди, че по въпроса: Може ли връчването „на друго място“ по смисъла на чл. 49 ГПК да се извърши не на адресата, за който е предназначено съобщението (в случая нотариалната покана), а на друго лице, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в: р ешение № 69/28.06.2017 г. по т. д. № 2033/2016 г. на ВКС, І т. о. и определение № 27/09.01.2013 г. по ч. пр. д. № 636/2012 г. на ВКС, І т. о., съгласно които д ействително законът дава възможност съобщението да се връчи на всяко друго място, на което може да бъде намерен адресатът - чл. 49 ГПК, но в този случай връчването ще е редовно, ако се получи от лицето, за което е предназначено съобщението - физическо лице, пълномощник или представляващ юридическото лице. По този въпрос се сочи и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако ВКС приеме, че изложеното по-горе не удовлетворява критерия по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация. На последно място, жалбоподателят визира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои – не, като се позовава на противоречие с практиката на ВКС - р ешение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г., І г. о. Сочи, че в частта относно редовността на връчването на нотариалната покана, на практика въззивното решение не съдържа самостоятелни изводи, а единствено възпроизвежда тези на СРС. Извън това възпроизвеждане, въззивният съд не е отговорил на възраженията и доводите във въззивната жалба относно нередовността на връчването и не е изложил собствени съображения защо смята за неоснователни възраженията, че е недопустимо смесването на двата начина на връчване - на друго място и на друго лице. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Доводите в изложението към касационната жалба за очевидна неправилност на въззивното решение не кореспондират на приетото от въззивния съд, въз основа анализ на съдържанието на нотариалната покана на Б. Д., а именно, че 10-дневният срок се отнася до даването на отговор на поканата за изкупуване (като в противен случай ще се счете, че е налице отказ), а не е срок за заплащане на определената цена от 35 000 лв. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по първия въпрос, формулиран в изложението, тъй като отговорът по него не е определящ за крайния изход на спора. В случая съставът на Софийски градски съд не е приел, че Х. С. е била уведомена за писменото предложение на Б. Д. за изкупуване само въз основа на факта, че отправената до нея в този смисъл нотариална покана е била връчена на сина й Е. С. в нотариалната кантора на нотариус В. Г.. Съдът, след преценка на всички събрани по делото доказателства, е направил извод, че С. действително е узнала за отправената й писмена покана, била е в течение на преговорите за продажба и за определената цена от 35 000 лв. Във връзка с тези решаващи съображения Е. С. не е обосновал наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Не налице соченото противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по втория въпрос от изложението. Действително, съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, включително цитираната от жалбоподателя, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния казус Софийски градски съд е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Въпреки че се е възползвал от процесуалната възможност по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е изложил и свои собствени мотиви, включително по въпроса дали до Х. С. е достигнала отправената й нотариална покана за изкупуване на процесната идеална част от имота. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Пълномощникът на ответниците по касационната жалба А. М., А. П.-Д. и Б. Д. – адвокат П. И., има право на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,