Определение № 850 от 08.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2703/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1426/17.02.2020 г. на „Арко имоти“ ЕООД, подадена чрез процесуалния представител адв. Р. Д., срещу въззивно решение № 439 от 06.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 679/2019 г. по описа на Софийския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 22 от 15.02.2019 г., постановено по гр. д. № 189/2018 г. по описа на Свогенския районен съд, въззивният съд е отхвърлил предявения от „Арко имоти“ ЕООД против М. Е. М. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 440 евро – неустойка съгласно т. 3, изр. 2 от подписан между страните протокол за оглед на недвижим имот от 27.09.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 23.91 лева – мораторна лихва върху неустойката за периода от 09.03.2018 г. до 26.03.2018 г., и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с която искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 2 440 евро до пълния претендиран размер от 4 880 евро, както и в частта, в която искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 23.51 лева до 47. 82 лева. В тежест на касатора са възложени и сторените от насрещната страна съдебно–деловодни разноски в размер на 1 760.88 лева за двете съдебни инстанции. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1./ Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения при формиране на вътрешното си убеждение и правните си изводи, нарушавайки логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, които се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото, поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора, като е приел, че купувачът се е отказал от сделката, въпреки че същата е била осъществена? В тази връзка, допуснал ли е съдът нарушение на процесуалните правила, формирайки извод, който не се подкрепя от доказателствата по делото, но има доказателства за противното? – сочи се противоречие с т. 12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС; 2./ Допуснал ли е съдът неправилно приложение на материалния закон, като е приел за нищожна уговорената между страните неустойка, само поради обстоятелството, че счита размера на същата за прекомерен, вместо в този случай да приложи разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, като я намали? – сочи се противоречие с решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, I ТО, решение № 530 от 14.10.2008 г. по т. д. № 242/2008 г. на ВКС и решение № 464 от 18.03.2011 г. по гр. д. № 516/2010 г. на Софийски апелативен съд; 3./ Допуснал ли е съдът процесуално нарушение, като е приложил неправилно материалния закон, приемайки уговорената неустойка за „нищожна поради липса на предмет“, след като тя обезпечава изпълнението на посочените в договора задължения на страната? – сочи се противоречие с решение № 65 от 14.04.2009 г. по т. д. № 589/2009 г. на ВКС, II ТО, и решение № 43 от 06.02.2015 г. по гр. д. № 4792/2014 г. на ВКС, IV ГО. Касаторът поддържа, че въззивното решение е вероятно нищожно, недопустимо и постановено при очевидна неправилност – основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност на решението се обосновава със съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се сочи, че приемайки уговорената неустойка за нищожна, вместо да намали нейния размер съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приложил закона в неговия противоположен смисъл. Твърди се също, че въззивният съд е изтълкувал погрешно съдържанието на процесния протокол за оглед, като е приел, че същият урежда задължение за осигуряване на безплатно юридическо обслужване от страна на посредника, а не единствено възможност клиентът да ползва такова без да дължи допълнително заплащане, в който смисъл е формулировката на т. 2 от протокола. Ответната страна по касационната жалба – М. Е. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адв. Ю. Й., изразява становище за недопустимост и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за посредничество, обективиран в протокол за оглед за покупка на недвижим имот от 27.09.2017 г. Счел е, че такъв неформален договор за посредничество е сключен и между ищеца и З. Г. във връзка с продажбата на притежавания от последната двустаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] На 27.09.2019 г. представител на „Арко имоти“ ЕООД предоставил процесния имот за оглед на ответницата, която посетила същия заедно със своя брокер А. К.. След края на огледа ответницата проявила интерес към апартамента и отправила предложение за неговото закупуване за сумата от 47 500 евро при обявена продажна цена 48 800 евро. Проведена била среща със собственичката З. Г., на която се оказало, че последната не е информирана за предложената по–ниска цена за закупуване на апартамента, като отказала да сключи договор на посочената цена. Ответницата също отказала да закупи апартамента на първоначално обявената цена. Видно от нотариален акт № ..................., том ............., рег. № ..............., дело № ............... на нотариус Ц. Д., на 28.11.2017 г. е сключен договор за покупко – продажба на процесния апартамент между З. Г. и М. В. и А. М. /последните двама са сключили граждански брак на 29.10.2017 г./ при продажна цена в размер на 94 000 лева, с включено капаро 15 000 лева. При така установеното, въззивният съд е приел, че процесният протокол за оглед за покупка на недвижим имот от 27.09.2017 г. представлява договор за посредничество, съгласно който клиентът има право да огледа конкретен имот при предварително обявена продажна цена 48 800 евро. В случай че бъде сключен договор с предмет този имот, съгласно предвиденото в т. 1 клиентът дължи възнаграждение на посредника в размер на 3 % с ДДС от цената на имота „поради самия факт на свързване на страните“ – дължимо при подписване на предварителния договор за покупко – продажба или ако направо се пристъпи към изповядване на сделката – в този момент. Съгласно т. 2 клиентът има право без допълнително заплащане да ползва юридическо обслужване за сделката от дружеството, включително изготвяне на необходимите документи, снабдяване с документи за вещни тежести и проверка на собствеността върху имота. В т. 3 е посочено, че клиентът няма право да се свързва с продавача без писменото съгласие на „Арко имоти“ ЕООД, нито да преговаря или сключва сделка без посредничеството на последния. При неизпълнение на последното клиентът дължи заплащане на неустойка на дружеството в размер на 10 % от продажната цена, независимо от цената и другите условия, описани в нотариалния акт. Тълкувайки разпоредбите на договора, въззивният съд е счел, че уговореното в т. 1, че „Възнаграждението се дължи поради самия факт на свързване на страните“ се намира в логическо противоречие с т. 2, като предвиденото в т. 2 изключва това в т. 1, респ. е приел, че задължение за заплащане на възнаграждение в полза на „Арко имоти“ ЕООД би възникнало единствено при изпълнение от страна на посредника на всички действия, осигуряващи сключване на сделка с предмет конкретния имот, включително посочените действия по юридическо обслужване. В случая между страните няма спор, че посредникът не е извършвал действията по т. 2 от протокола. С оглед така приетото, съдът е намерил уговорената неустойка по т. 3, която надвишава тройния размер на възнаграждението по т. 1, за нищожна поради липса на предмет. Посочил е, че ответницата е влязла в директен контакт със собственика на имота, като между тях е сключен договор при различни условия – при по-ниска цена с оглед плащане на капаро в изгоден за продавача момент и то от трето лице, непознато на посредника /втория купувач/. Поради това съдът е приел, че ответницата не дължи заплащане нито на комисионна, нито на неустойка по сключения договор за посредничество. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Формулираните първи и трети въпрос от изложението не отговарят на изисквания на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с първия въпрос следва да се посочи, за пълнота на изложението, че съдът не се е отклонил от принципните разрешения, дадени в практиката на ВКС досежно нормата на чл.235, ал.2 ГПК - изложил е свои мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи на константната практика на върховния съд, в това число и посочената от касатора. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен – това са въпроси, относими към правилността на акта, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството.Следва да се посочи, че въпрос №3 е и фактически по естеството си, а не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като отговорът изисква преценка на фактите, подлежащи на доказване, което не може да бъде извършено в тази фаза на производството. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Въпрос №2 от изложението не е правно разрешен, не обуславя решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Въпросът е и е некоректно формулиран – съдът не е приел, че клаузата за неустойка е нищожна поради прекомерност, поради което и не е обсъждал въпроса следва ли да се намалява по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД. Приел е, че клаузата е нищожна поради липса на предмет. Поради изложеното и във връзка с този въпрос не е налице общо основание за допускане на обжалването. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на решението и допуснати от съда процесуални нарушения, състоящи се в необсъждане или превлатно обсъждане на всички релевантни обстоятелства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са претендирани. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,